Миг преди винаги

Деветнадесет

8 декември – моят двадесет и първи рожден ден

Когато започна да става по-студено, Андрю и аз се придвижихме още по на юг. Прекарахме само една нощ във Вирджиния Бийч и оттам се отправихме по крайбрежието на Северна Каролина, където получих първата си работа за пътуването. Като чистачка. Определено не ми беше най-любимата, особено след като в онзи ден Андрю ми напомни какви гадни неща имат навика да оставят гостите на хотела след себе си. Обаче това беше работа и не ми беше чак толкова неприятна с изключение на това, че от мен се очакваше да изчиствам кошчетата за боклук от отвратителни храчки, полепнали но дъното. Съжалявам, ама от самата мисъл ми се повръща. Извиках Андрю и го помолих да дойде и да го направи вместо мен. Разбира се, направо го подкупих с обещания за невероятни свирки на безразборни места срещу услугата му. Както и за чукане. Хм, кого заблуждавам? Доставя ми голямо удоволствие да му ги правя. Понякога само се преструвам, че ми е неприятно, но мисля, че това му харесва, защото обича да ме слуша как мърморя.

Както и да е, очевидно работата като чистачка е като тази на въртящите се врати. Наемателите идват и си отиват толкова бързо, че понякога не можеш да ги включиш в общата сметка. Замислих се доколко това би могло да е в моя полза по време на пътуването. Срещу половината от таксата за стаята, която ползваме, и поради липса на достатъчно обслужващ персонал попитах дали мога да помогна и те веднага ме наеха.

Обаче работата беше само временна, тъй като Андрю и аз искахме да се измъкнем от Миртъл Бийч и да се насочим към следващата дестинация, каквато и да се окажеше тя. Никога не я планирахме предварително. Единственото правило, което спазвахме, беше да се придържаме към крайбрежието. Поне до пролетта. Но докато пролетта настъпи, тук има още няколко месеца, а точно сега сме се настанили в едно хотелче на самия плаж в красивата Савана, Джорджия.

А и днес ставам на двадесет и една.

Андрю ме събужда от дълбок сън, като разтваря завесите на огромния прозорец и слънчевите лъчи изпълват стаята.

– Ставай, рожденице – казва тържествено той някъде от края на леглото. Чувам го да пляска с длан по масата край прозореца.

Изохквам и се обръщам на една страна, с гръб към яркото слънце, а после отново се скривам под чаршафите. Усещам вълна от студен въздух да ме залива, когато Андрю ги отдръпва от мен.

– О, я стига! – изпъшквам аз, свивам колене към гърдите и слагам възглавницата върху главата си. – Би трябвало да мога да се наспя на рождения си ден.

Изведнъж тялото ми е извлечено от леглото и аз започвам да махам отчаяно с ръце, опитвайки се да се задържа за ръба на дюшека. Андрю ме е стиснал здраво за глезена. Ритам, извивам се и се опитвам да се освободя, но той ме издърпва от леглото толкова бързо и без каквото и да било усилие, че просто се предавам. Задникът ми се удря в пода, а чаршафите се скупчват около мен.

– Ти си такъв гадняр! – викам през смях.

– Обаче ме обичаш. А сега ставай.

Косата ми е в пълен безпорядък. Поглеждам го и се цупя. Той ми се усмихва и ми подава ръка. Поемам я и ме издърпва да се изправя.

– Честит рожден ден, момиче – казва той и ме целува леко по устните.

Леко се отдръпвам заради сутрешния ми дъх. Толкова съм свикнала с него и знам, че никога не пропуска възможността да ме дразни за това.

Без да ме погледне, Андрю бърка в джоба на палтото си и изважда малка кутия в черно кадифе. Очевидно вече е излизал навън днес, но ме интересува повече кутийката, която е сложил в ръката ми. Поглеждам го предпазливо, готова да го сдъвча, ако тайно е похарчил много пари за някакво бижу.

– Андрю? – казвам, изпълнена с подозрение.

– Просто я отвори – вика той. – Не съм се изсилвал. Обещавам.

Той вдига примирен ръце.

Все още подозрителна към демонстративната му искреност, повдигам капака на кутията, виждам вътре диамантено колие и леко ахвам. Поглеждам го с присвити очи.

– Андрю, кълна се – поглеждам отново в кутията и се чувствам виновна дори само че я държа. – Няма начин това да не е…

– Уверявам – казва той и очарователно се усмихва. – Не беше скъпо.

Дъвча скептично долната си устна и питам:

– Тогава колко струва?

– Ами, някъде около сто двадесет и пет. Не повече. Честен кръст – кръсти се.

После протяга ръка и вади колието от кутията, като го оставя да се поклаща от ръката му.

– Харесва ли ти? – пита той и застава зад мен.

Инстинктивно вдигам ръце и отдръпвам разрошената си коса, когато той поставя колието около врата ми.

– Безупречно е, Андрю. Не само го харесвам. Очарована съм.

Поглеждам надолу, след като той закопчава колието, и хващам между пръстите си лъскавата сребърна верижка.

Обръщам се с лице към него, повдигам се на босите си пръсти и страстно го целувам.

Просто не мога да си представя, че нещо такова няма да струва куп пари, но той говори истината. Мисля, че…

– Благодаря ти, скъпи – казвам широко усмихната.

Изведнъж той ме плясва по задника и вика:

– Днес трябва да се махнем оттук. Писна ми да се крием в тези стаи. Писна ми от това студено време. Иска ми се да можехме да заспиваме зимен сън.

– Аз и ти заедно. Какво точно ще правим?

Изваждам комплект чисто бельо от сака си край телевизора.

– Не знам. Каквото и да е – казва той. – Само се облечи по-топло.

Не беше нужно да ми го казва. От това, че бяхме на крайбрежието, и то по на юг, не ни стана по-топло през последните няколко дни. И двамата мечтаем толкова много за пролет и лято, че през повечето време говорим само за това. Аз често се оплаквам, че не мога да си провесвам краката през прозореца на колата, без да измръзнем, а той мърмори, че все още не става да спим на онова поле под звездите. Разбира се, не смея да го кажа на глас, защото това ще го амбицира още повече да го направим, но не изгарям от желание да спя под звездите. Никога повече. Не и след това, което стана първия път, когато опитахме. Не. Мисля да се задоволя с хотелските легла. В тях няма змии.

Зимата действа депресиращо. Мисля, че това е причината броят на самоубийствата в Аляска да е толкова голям. Красив щат, но аз предпочитам горещината на някой пустинен южен щат.

Обличам се изключително топло за рождения си ден: дебело палто, шал, ръкавици и каквото още се сетите. И пак ми е ужасно студено.

Андрю прави зимата някак си по-топла. Винаги съм мислила мъжете с шапчици за секси, но така както той изглежда в черното си марково яке и плетена шапчица, тъмносив пуловер, черни дънки и високи обувки “Док Мартен”, това е най-хубавият подарък за рождения ми ден. Усмихвам се мислено, когато вървим, хванати за ръце, сред неголямото множество от хора, които влизат във фара и излизат отново на студа, а три момичета, вероятно туристки, се зазяпаха в Андрю, минавайки покрай нас. Случва се често и вече трябва да съм свикнала. Тайно злорадствам, но кой не би го правил в моето положение? Той е най-секси нещото, което съм виждала някога. Нищо чудно, че по едно време е бил манекен. Мрази да говори за това и, естествено, аз често се връщам на темата просто за да го видя как се гърчи. А и вече се бръсне по-рядко, пуснат си е секси четина.

Движим се по интуиция из града, докато попаднем на нещо интересно, но през студените месеци това си е просто случайност.

Изкачваме спираловидните стъпала във фара, извисил се над океана, и се наслаждаваме заедно на откриващата се гледка. Провесили сме ръце през перилата и стоим плътно един до друг, за да се топлим. Студеният вятър ни брули по-силно, защото сме толкова високо над земята. Сигурна съм, че бузите и носът ми са зачервени.

Достатъчни са ни пет минути, за да кажем “стига толкова” и направо тичаме към колата.

– Може би просто трябва да отидем на кино – казва той. – Или… пък да изпаднем в зимен сън.

Седим дълго в колата и се опитваме да измислим какво да правим.

– Хайде още малко да пообиколим с колата насам-натам – казвам след малко аз.

– Може би просто трябва да си тръгнем.

Свивам рамене.

– Ако искаш.

Точно тогава виждам надпис, на който пише “Битпазар и антикварен магазин”.

– Хайде да вървим да пазаруваме – предлагам аз.

Андрю не изглежда много ентусиазиран.

– Да пазаруваме?

Кимам и му соча надписа.

– Не като в мола или нещо подобно – викам аз. – На битпазарите може да намериш страхотни неща.

Изражението му продължава да е неутрално, но предполагам, че си дава сметка, че това е много повече за предпочитане, отколкото да обикаляш навън на студа или да стоиш в колата и да не правиш нищо.

Предава се, защото наистина няма кой знае какъв избор. Потегля от паркинга и следваме знаците, които ни насочват към битпазара. Намираме по малко от всичко: глупаво изглеждащи шапки, едновремешни зъболекарски инструменти, ръчно изработени юргани, касети и грамофонни плочи. Андрю не им обръща много внимание, докато не съзира дървена кутия с грамофонни плочи.

– От години не съм виждал истински грамофонни плочи на “Лед Цепелин” – казва той, като държи една в ръцете си.

Обложката е така изтъркана и избледняла, като че ли е престояла тридесет години на някой таван, но той я държи толкова внимателно, сякаш е съвършено нова.

– Не възнамеряваш да купиш това, нали?

– Защо? – пита той, без да ме погледне.

Обръща я, за да я види от другата страна.

– Защото е грамофонна плоча.

– Е, да, ама е плоча на “Лед Цепелин” – отвръща той и ме поглежда за миг.

– Е, ѝ?

Той не отговаря.

Аз продължавам:

– Андрю, на какво ще я пуснеш да свири?

Накрая ми обръща внимание.

– Няма да я пускам да свири.

– Тогава защо ще я купиш? – питам, а после саркастично сама давам отговора: – О, става за колекциониране. Разбрах. Можеш да я сложиш някъде на задната седалка на колата – казвам и се подсмихвам.

– Или мога да сложа теб на задната седалка, а нея отпред.

Леко отварям уста от изненада.

Андрю се ухилва и слага плочата обратно в кутията.

– Няма да я купя – казва той и ме хваща за ръка.

Минути по-късно стигаме до друга барака, пълна със стари модни облекла. Докато най-методично преравям всичко по рафтовете, Андрю се спира пред съседната барака, където е изложена стена от стотици дивиди и блурей дискове. Стои пред нея със скръстени ръце, без да се помръдва, докато преглежда всички заглавия. Виждам тила му през преградата, която отделя моята барака от неговата. Връщам се към дрехите с чувство за неотложност и нужда при всяка дреха, която докосвам. Ужасно си падам по стари модни облекла. Не че наистина нося такива или пък съм имала някога, но това е едно от онези неща, от които не можеш да не се възхитиш и да си представиш как биха ти стояли.

Премествам една след друга металните закачалки, за да мога да разгледам всичките. Блузи с широки ръкави и кожени ширити, корсети, рокли с дълги, отпуснати ръкави и драпирани жаба, обувки във викториански стил…

Какво е това?

Сърцето ми спира за миг, когато отмествам една закачала и виждам роклята. Рокля в цвят слонова кост на “Гъни Сакс” с къси, широки ръкави. Вземам закачалката, премервам роклята върху себе си и се обръщам към огледалото. На дължина почти достига пода. С една ръка поддържам роклята на равнището на моя ръст, а с другата придръпвам нагоре плата. После се завъртам.

– Господи, обичам тази рокля – казвам на висок глас аз. – Трябва да я имам.

– Ами трябва да кажа, че роклята е много сладка – казва зад гърба ми Андрю и ме стресва.

Малко съм смутена, че той вероятно ме е видял да се възхищавам на себе си в нея и си говоря сама, затова не го поглеждам. Вместо това проверявам на етикета кой ръст е. Моят ръст! Разбира се, че трябва да я купя още сега. По това няма спор. Като че ли е правена за мен!

Притискам роклята до гърдите си и се завъртам с лице към Андрю.

– Наистина ли ти харесва? – питам виновно, като се моля да не ми го върне за разговора ни по повод онази стара грамофонна плоча.

– Мисля, че трябва да я вземеш – казва той и широко се усмихва, а трапчинките му стават по-дълбоки. – Вече си те представям в нея. Красива. Естествено.

Силно се изчервявам и отново я поглеждам.

– Така ли мислиш?

Не мога да престана да се усмихвам.

– Определено – отвръща той. – А и ще имам по-лесен достъп.

Не му обръщам внимание!

Пропускам покрай ушите си извратената му забележка, главно защото роклята много ми харесва. После изведнъж се сещам, че още не съм погледнала етикета с цената. Запозната съм с роклите на “Гъни Сакс” и знам, че не са скъпи. Затаявам дъх и поглеждам надолу. Двадесет долара! Чудесно.

Обръщам се към Андрю и изведнъж се чувствам като една гаднярка.

– Защо не отидеш да вземеш онази грамофонна плоча на “Лед Цепелин”? – казвам смирено аз.

Андрю клати глава и се усмихва.

– Нее, една стара грамофонна плоча наистина е безполезна. Обаче рокля като тази има приложение. – Той скръства ръце и ме оглежда от горе до долу.

Мисля си, че отново му минава някаква перверзна мисъл и този път се каня да реагирам, когато той добавя:

– Като например да се омъжиш за мен с нея.

Погледът на зелените му очи като че ли се плъзва за миг по моите сини. Усмивката ми става по-приветлива и казвам:

– Това е идеална булчинска рокля.

– В такъв случай е решено – казва той и ме хваща за ръката. – Когато се оженим, поне ти ще си се погрижила за роклята си.

– Всъщност това е единственото, от което имаме нужда – отвръщам аз и излизам от бараката с роклята, преметната върху ръката ми.

Той ме поглежда.

– Ами пръстени? – пита той и ме поглежда със скрито любопитство.

– Аз си имам пръстен – казвам аз и му показвам ръката си, в случай че е забравил за пръстена, който ми купи в Тексас.

– Ама това е годежен пръстен.

– Да, но е достатъчен.

– И аз ще трябва да имам – казва Андрю. – Или си забравила за мен? Нужни са два.

Леко се подхилквам, когато стигаме малката опашка пред касата.

– Е, да, прав си, но аз съм доволна от пръстена, който имам. Освен това знам, че си похарчил доста пари за това колие. Не биваше да го правиш.

– Пак ли ще говорим за това? – пита закачливо той и изважда портфейла от джоба си. – Не те излъгах за сумата, която платих за колието.

Може пък наистина да казва истината.

– Вярвам ти – казвам накрая аз.

Той само се усмихва, но не казва нищо.