Миг преди винаги

Шест

Бебешкото парти, което организираха майка ми и Натали, имаше огромен успех. Сдобих се със съвсем ново бебешко креватче, проходилка, люлка, високо детско столче с масичка, две бебешки ванички – една розова и една синя, просто за всеки случай, около 984 пелени – е, май пелените ми идват в повече, голям брой най-различни бебешки шампоани и пудра, както и нещо, което се нарича против маймунски задник, или паста за задник. Не мога да си спомня всички подробно, а за някои нямам и абсолютно никаква представа за какво служат.

След като прекарах известно време в стаята, заобиколена от всички, започвам да се уморявам и вече ми се приисква да сложа край на това събиране и да се накисна задълго в гореща вана.

Проточиха се още два часа, но накрая всички си отидоха с изключение на Натали, която ме намери, потънала в сапунените мехурчета на така желаната вана.

– Кам?

Чувам гласа на Натали зад вратата на банята. Почука леко няколко пъти.

– Хайде, влез – казвам аз.

Вратата леко се открехва и Натали наднича вътре. Не за първи път ще ме види гола.

Сяда върху спуснатия капак на тоалетната чиния.

– Ама наистина е вярно – казва ухилена насреща ми, – че от бременността циците стават по-големи.

Както винаги, преувеличава.

Изваждам ръката си от водата и леко я пръсвам.

– Добре ли се чувстваш? – пита тя, изоставяйки шегите. – Изглеждаш изтощена.

– Бременна съм – отвръщам сухо аз.

– Вярно, но, Кам, изглеждаш ужасно.

– Благодаря.

Вдигам ръка, нагласявам шнолата, с която съм прихванала косата си. За да не се намокри, и бавно отпускам ръката си върху ръба на ваната.

– А не трябва ли да имаш по-цветущ вид? Казват, че така трябвало да изглеждат бременните жени.

Свивам рамене и клатя главата си, подпряна в задния ръб на ваната.

Усещам в кръста тъпа болка, която отминава също толкова бързо, както се е появила. Правя гримаса и се настанявам по-удобно във ваната.

– Сигурна ли си, че си добре?

Изглежда по-загрижена, отколкото е нужно.

Това са само болки. Нищо тревожно. Предполагам, че оттук нататък ще става по-зле. Болки и пак болки, това е.

Не знам защо се чувствам принудена да пояснявам – нека ми се тя да знае, че не съм си представяла нещата по друг начин.

– Още ли не ти се гади сутрин? – пита Натали. – Бих заменила малко болка срещу това всеки ден да си издрайфвам червата.

Ами не – отвръщам аз. – Но да не избързваме, Нат.

Признавам, че ако наистина мога да избирам, и аз бих предпочела болката пред повръщането. И засега, изглежда, получавам тъкмо това. Предполагам, че съм една от щастливките, които минават без повръщане сутрин. А и нямам никакви странни желания. Така че или съм някакво странно творение на природата, или тези приказки за туршии и сладолед са пълни глупости.

Излизам от ваната и се загръщам с хавлиената кърпа, а след това прегръщам Натали за довиждане.

После се изтягам върху леглото и си припомням колко е удобно. Обаче тази стая не ми липсва много, нито пък изпитвам някакъв копнеж да се върна към стария си живот. Не. Все още искам да избягам от “стария живот” и това е главната причина, коя го ме караше толкова да се колебая дали да си дойда у дома. Майка ми и Натали ми липсваха и признавам, че, общо взето, Северна Каролина също ми липсваше. Но не чак толкова, че да ми се иска да прекарам точно тук дните си, като върша все същите неща, които правех преди. С основание избягах от този начин на живот и нямам намерение да се върна отново към него.

Реших, вместо да изляза тази вечер с Натали и Блейк, да си остана тук и да си легна рано. Чувствам се прекалено изморена, сякаш батерията на тялото ми се е изтощила по-бързо от нормалното и болката в кръста ми изобщо не е стихвала. През последните няколко часа тя ту се засилва, ту отслабва.

Андрю пропълзява в леглото заедно с мен и ляга на една страна с глава, подпряна на ръката.

– Чувствам се така, сякаш правя нещо, което не би трябвало да правя – да съм с теб тук, в стаята от детството ти – казва той и се усмихва.

Усмихвам се едва-едва и заравям още по-дълбоко тялото си под одеялото. Навън е малко хладно, но аз направо замръзвам. Придърпвам го до брадичката си и забивам пръсти в пухкавия плат.

– Ако баща ми беше тук – казвам през смях, – ти щеше да спиш в стаята на Коул.

Той се примъква по-близо до мен и усещам ръката му върху кръста ми. Отначало изглежда, че ще се възползва максимално от факта, че най-после сме сами, но изражението му става по-сериозно, отдръпва ръката си оттам и прекарва пръсти през косата ми.

– Започваш да ме тревожиш – казва той. – Държиш се странно, откакто се върнах тук с Блейк. Какво става?

Приплъзвам тялото си по-близо до неговото и казвам:

– Ама вие и двамата с Натали…

Гледам го втренчено. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго.

– О, значи и тя го е забелязала, така ли? – пита той.

Аз кимам.

– Просто имам болки в кръста и се чувствам, общо взето, като лайно, обаче вие май забравяте в какво положение съм.

Той пресилено ми се усмихва.

– Може би трябва да идеш на лекар и да се прегледаш.

Поклащам леко глава.

– Няма да се превърна в една от онези параноички, които тичат в болницата за всяка дреболия. Само преди седмица бях в кабинета на лекарката. Всичко е наред. Дори и тя го каза.

Навеждам се над него, целувам го леко по устните и се усмихвам малко повече с надеждата да го успокоя.

Той също ми се усмихва и отмята от мен одеялото, за да се сгуши до мен, Повдигам се и лягам на другата си страна, за да съм с гръб към него, а той притиска топлото си тяло в моето и ме прегръща с едната си ръка отзад. Толкова е топъл, че се разтапям в него. Знам, че само след минути ще съм здраво заспала. Усещам дъха му във врата си, когато ме целува там. Затварям очи и се отпускам, чувствам естествената миризма на тялото му, за която винаги копнея, твърдите му ръце и крака и топлината, която излъчва кожата му. Сериозно се съмнявам, че ще мога вече изобщо да заспя някога, ако той не е до мен.

– Ако стане по-зле – казва тихо той зад мен, – по-добре е да ми кажеш. Не искам да си и като онези инати, които не отиват да се прегледат, когато знаят, че може нещо да не им е наред.

Извръщам глава към него леко развеселена.

– О, може би имаш предвид един мой познат, който отказваше да иде на лекар в продължение на осем месеца, защото беше напълно сигурен, че туморът в мозъка му не може да се оперира.

Той въздъхва и аз усещам топлия му дъх върху рамото си. Намерението ми беше да го накарам да се засмее, но очевидно не намери напомнянето ми за смешно.

– Просто ми обещай – казва той и стиска леко ръката ми, – че ако болките продължават или нещо друго не е наред, ще ми кажеш и ще отидем в болницата.

Аз се предавам не защото искам да го успокоя, а защото той е прав. Не съм била бременна преди, така че знам какво е нормално и какво не е колкото всяка бъдеща майка, която ще ражда за първи път.