Миг преди винаги

Тридесет

Хващам лицето ѝ между дланите си.

– Не е нужно да мислим за това точно сега – казвам аз и я целувам по устните. – Мириша като кравешко лайно и имам нужда от душ. Надявам се, че за теб това няма да е много отблъскващо и ще се присъединиш към мен.

Замисленото изражение на Камрин се променя и на лицето ѝ се появява онази усмивка, към която се стремях.

Вдигам я, като подхващам задника ѝ с две ръце, а тя кръстосва крака върху кръста ми и обгръща с ръце раменете ми. В мига, в който усещам вкуса на топлия ѝ език в устата си, я отнасям при душа заедно с мен. Хвърляме ризите си на пода, преди да минем през вратата на банята.

Първото заведение, в което се отбиваме, е барът “Олд Пойнт”. Когато минаваме през входната врата, ни приветства развълнуваната Карла, която направо изблъска двама едри мъже от пътя си, за да стигне до мен, широко разтворила ръце. Прегръщаме се.

– Толкова се радвам да те видя отново! – казва Карла, надвиквайки музиката. – Я да те огледам! – отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите. – Все така красив, както винаги.

Сега се обръща към Камрин. Поглежда ме за миг, после отново гледа Камрин.

– Ами да, знаех си, че тя няма да те пусне – прегръща сърдечно Камрин и силно я притиска към себе си.

– След като си тръгнахте, казах на Еди, че тя не е за изпускане – продължава Карла и гледа ту мен, ту Камрин. – Разбира се, Еди се съгласи. Каза, че следващия път, когато дойдете тук, Камрин ще е с теб. Опита се да ме накара да заложа пари за това. – Сочи към мен и ми намигва: – Знаеш го какъв беше Еди.

За две секунди усещам как сърцето ми потъва чак до подметките на обувките.

– Беше? – питам предпазливо и се плаша от отговора.

Усмивката на Карла не изчезва напълно, само малко, и

през повечето време тя все още е усмихната.

– Съжалявам, Андрю, но Еди почина през март. Казват, че получил удар.

Дъхът ми спира и аз сядам на един от високите столове край бара. Усещам, че Камрин застава до мен. Виждам само пода.

– О, не прави това, чуваш ли ме? – казва Карла. – Познаваше Еди повече от всеки друг. Той не плака дори когато умря собственият му син. Не помниш ли? Свири на китарата през цялата нощ в памет на Робърт.

Ръката на Камрин стиска моята. Не вдигам глава, докато Карла не отива зад бара и взема две чаши и бутилка уиски от стъклената полица зад нея. Поставя чашите пред мен и започва да налива.

– Той винаги казваше – продължава тя, – че ако умре преди някого от нас, той би се радвал Оттам, ако хората танцуват върху гроба му, вместо да плачат. А сега пийте. Това беше любимото му уиски. Не би приел друг начин да почетете паметта му.

Карла е права. Но въпреки това знам, че Еди не би искал никой да скърби за него, и в този миг все още чувствам бездънната дупка в сърцето си. Поглеждам застаналата до мен Камрин и виждам, че се опитва да не заплаче, макар очите ѝ да са пълни със сълзи. Обаче се усмихва и усещам как леко стиска ръката ми. Протяга ръка към уискито, налято от Карла, и изчаква аз да взема другата чаша. Плъзгам ръка по барплота и я стискам с пръстите си.

– За Еди – казвам.

– За Еди – повтаря Камрин.

Докосваме чашите си, усмихваме се един на друг и ги изпиваме до дъно.

Сериозният момент бързо отминава, когато Камрин сваля ръката си и стоварва чашата с дъното нагоре върху бара. Прави такава отвратена физиономия, сякаш е получила ритник в зъбите, каквато никога не съм виждал момиче да прави, и издава такъв звук, като че ли дъхът ѝ се е подпалил.

Карла се смее, взема чашата ѝ и избърсва мястото под нея с парцал.

– Не казах, че е хубаво, а само, че беше любимото на Еди.

Дори аз трябва да призная, че това нещо е отвратително.

Долнопробна, отвратителна гадост. Не знам как Еди го е пил през всичките тези години.

– Още ли пеете заедно двамата? – пита Карла.

Камрин се покатерва на една от високите табуретки до мен и отговаря първа:

– Ами, да, пеем много заедно.

Карла поглежда и двама ни с подозрение, взема моята чаша и я слага някъде под бара.

– Пеете много от колко време? И защо не дойдохте по-рано тук?

Аз въздъхвам тежко, скръствам ръце на бара и се облягам по-удобно върху него.

– Ами, след като си тръгнахме оттук, отидохме в Галвестън и аз се озовах в болницата с тумор.

– Бил си в болница? – казва Карла и аз се чудя дали тя няма нещо общо с онова досетливо ченге във Флорида.

Сочи строго към мен, но се обръща към Камрин:

– Казах му да отиде на доктор, но той не искаше да слуша.

– И ти ли си знаела? – пита Камрин.

Карла кима.

– Да, знаех. Ама твоето момче е упорито като муле.

– Тук съм съгласна с теб – казва Камрин и се засмива.

Клатя глава и се отдръпвам леко назад в стола.

– Преди да продължите да ме одумвате, все пак трябва да ви напомня, че съм жив. По-късно на нас двамата с Камрин ни се случиха някои наистина много лоши неща, но и двамата ги преодоляхме, нали така? – казвам аз и топло ѝ се усмихвам.

– Очевидно сте направили един пълен кръг – казва Карла и насочва вниманието ни в друга посока. – Надявам се, че ще пеете тази вечер. На Еди много би му харесало да е там горе с вас още един път.

Камрин и аз се споглеждаме за миг.

– Аз съм за – казва тя.

– Аз също.

Карла пляска с ръце.

– Ами, добре тогава! Можете да пеете толкова дълго, колкото си искате. Единствената банда, която щеше да пее тази вечер, се отказа.

Оставаме край бара заедно с Карла около час, преди най-накрая да се отправим към сцената. И макар барът да е само наполовина пълен тази вечер, пеем пред екзалтирана публика. Започваме с коронния ни дует “Бартън Холоу”. Струва ни се най-подходящо той да е пръв, защото тъкмо в “Олд Пойнт” го изпяхме за първи път. Изпяхме още няколко песни, преди накрая да стигнем до “Laugh, I Nearly Died”. Предварително обявявам, че песента е в памет на Еди Джонсън. Изпълнявам я без Камрин и със заместител на Еди, един симпатичен креол на име Алфред.,

Малко след полунощ двамата с Камрин се сбогуваме с Карла и бар “Олд Пойнт”. Обаче, верни на обичая в Ню Орлиънс, не си лягаме рано и оставаме навън да обиколим по-известните барове. Първо се отбиваме в клуба за музика на живо, а после се отправяме към бара, където Камрин ми даде урок по билярд онази вечер. Измина почти година, откакто бяхме тук за последен път и бяхме изритани навън след боя в бара. Надявам се, че не са ме запомнили. Към два часа сутрин-

та, след няколко игри билярд и няколко питиета, точно както миналия път помагам на Камрин да влезе в асансьора на хотела, защото едва се държи на крака.

– Добре ли си, момиче? – питам я засмян и я държа здраво през кръста.

Главата ѝ се люшка насам-натам.

– Не. Не съм добре. А ти се смееш.

– Ау, съжалявам – казвам аз, но това е само отчасти вярно. – Не се смея на теб, а само се питам дали този път ще спиш до тоалетната.

Тя охка, макар да мисля, че това е нейният начин да спори с мен, вместо да каже колко зле се чувства. Подхващам я по-здраво през кръста, когато вратата на асансьора се отваря, и вървя заедно с нея по коридора до стаята ни. Слагам я на леглото, свалям от нея всичко с изключение на пликчетата и ѝ помагам да намъкне фланелката си. Тя отпуска глава върху възглавницата и аз се опитвам да я покрия с чаршафа. Обаче се сещам, че след като е толкова пияна, ако има нещо повече от фланелката и пликчетата върху себе си, ще започне обилно да се поти и така ще изхвърли всичкия алкохол, който е изпила тази нощ.

За всеки случай примъквам малката пластмасова кофа за боклук и я поставям на пода до леглото. После отивам в банята, намокрям една кърпа със студена вода и я изстисквам над умивалника. Но докато се върна обратно при леглото, за да избърша лицето и челото на Камрин, тя вече е заспала.

Когато се събуждам на другата сутрин, с изненада виждам, че тя се е събудила преди мен.

– Добро утро, момиче – казвам почти шепнешком.

Отварям очи и я виждам да лежи на една страна, с лице, притиснало възглавницата. Сините ѝ очи гледат топло и са оживени, а не уморени като при махмурлук, както очаквах.

– Какво правиш толкова рано? – питам и протягам ръка, за да я погаля по бузата.

– Не съм сигурна – казва тя. – И аз самата съм малко изненадана.

– Как се чувстваш?

– Добре.

Прегръщам я през кръста и придръпвам тялото ѝ до себе си, босите ни крака се преплитат. Тя прекарва пръст по очертанията на гръдните ми мускули. От докосването ѝ по кожата ми преминават студени тръпки.

Вглеждам се в очите и устните ѝ и оставям пръстите си да следват посоката на погледа ми. Толкова е красива. Ужасно красива. Тя протяга ръка и гали пръстите ми, а после ги целува един по един и притиска тялото си още по-плътно в моето. В нея има нещо различно.

– Сигурна ли си, че си добре? – питам аз.

Леко ми се усмихва с очи и кима. После докосва с устни моите, като притиска гърдите си в гръдния ми кош. Зърната ѝ са твърди. Аз съм твърд дълго преди тя да го хване с ръка. Лизва върха на езика ми, преди да впие устни в моите, а аз обгръщам тялото ѝ с ръце. Тя се притиска отдолу в мен и усе-: щам мекотата на кожата ѝ, влагата ѝ през тънките, памучни пликчета. Без да прекъсвам страстната целувка, спускам ръката си надолу, плъзвам пръсти под тях и ги смъквам. Притискам бедрата си в нея и натискам издутия си член в топлината ѝ.

Лягам върху нея и се вглеждам в очите ѝ. Обаче не казвам нищо. Не ѝ казвам колко влажна е отдолу, нито я карам да ме гледа в очите. Не изразявам господството си над нея с думи, жестове или искания. Само я гледам в очите и знам, че това е момент, в който думите не са нужни.

Отново целувам леко устните ѝ, ъгълчетата на устата ѝ, очертанията на скулите. Разтварям устните ѝ с езика си, много нежно я целувам и свалям ръка, за да хвана члена си и го търкам в нея. Усещам как бедрата ѝ се изпъват напред към мен и ми подсказват колко силно иска да вляза в нея. Този път не

искам да я дразня, нито да ѝ отказвам това, което иска, затова го вкарвам само малко и наблюдавам как тя вече не може да контролира погледа си, миглите ѝ потрепват, а устните ѝ се разтварят. Натискам го по-навътре и чувствам как краката ѝ треперят около мен. Тя изохква леко и прехапва устна. Отново я целувам и най-накрая прониквам колкото е възможно по-дълбоко в нея. Държа го там и се наслаждавам на треперенето на бедрата ѝ и на ръцете ѝ, докато ме държат, а пръстите ѝ се забиват в гърба ми.

Блъскам се по-силно в нея, като извивам бедрата си. Телата ни започват да се покриват със ситни капчици пот. Иска ми се да я оближа от нея, но не спирам. Не мога да спра…

Повдигам леко тялото си, за да не могат гърдите ни да се докосват, сграбчвам под коляното единия ѝ крак, който е увила около мен, и го избутвам назад, за да мога да проникна още по-дълбоко. Чукам я още по-здраво, като притискам бедрото ѝ върху леглото. Тя вика името ми, двете ѝ ръце са се вкопчили в кръста ми, но тя ги отдръпва назад и сграбчва дюшека зад главата ѝ. Гледам жадно как гърдите ѝ се надигат и се спускат върху гръдния ѝ кош и продължавам да я чукам все по-силно, като се навеждам, за да лапам зърната ѝ и да ги държа между зъбите си.

Погледът ми се замъглява. Тя охка още по-силно, а после започва да стене. Това направо ме побърква. Пускам бедрото ѝ и чувствам как тялото ми отново се прилепва плътно към нея. Гръдният ми кош мачка гърдите ѝ, а ръцете са обгърнали плътно гърба ми. Чувствам как пръстите ѝ се забиват болезнено в плътта ми. Тя блъска бедрата си в моите, а устата ми се впива в нейната. Когато започвам да се празня, целувката ми става още по-ненаситна. Тялото ми трепери и аз стена в устата ѝ, а тласъците ми постепенно отслабват. Камрин държи долната ми устна между зъбите си, а аз нежно я целувам, като продължавам да се клатя напред-назад, докато свършвам.

Отпускам се върху гърдите ѝ. Сърцето ми се опитва да намери отново обичайния си ритъм. Чувствам как кръвта напира в пръстите на ръцете и на краката ми, както и пулсирането на вената близо до слепоочието ми. Притискам бузата си в голите ѝ гърди, устата ми е отворена, а дъхът ми излиза неравномерно през устата ми. Устните ѝ се движат по влажната ми коса.

Лежим така един до друг цялата сутрин, без да кажем и дума.