Миг преди винаги

Двадесет и осем

Отново сме на път някъде на една магистрала между Гълфпорт, Мисисипи, и Ню Орлиънс. Денят е прекрасен, с ясно синьо небе и е топъл точно колкото трябва, така че все още можем да пътуваме със свалени прозорци и да не чувстваме необходимост да пускаме климатика в колата. Кара Камрин, а аз съм на съседната седалка, където през повечето време бе тя, и съм извадил единия си крак да виси през прозореца.

Останахме в Мобайл една седмица и платихме хотелската стая, цялата храна и бензина в колата само с минимална част от парите, които изкарахме от пеенето и бакшишите на Камрин от келнерството. Моите бакшиши като зареждаш масите са само капка в морето в сравнение с нейните.

Мобилният ми телефон бръмчи в джоба на черните работни шорти и аз отговарям:

– Здравей, мамо, какво има?

Тя ми казва колко много ѝ липсвам и минава направо на въпроса за моите прегледи.

– Не, прегледаха ме – казвам аз. – Неотдавна минах на скенер в една болница в… Не, те просто се обадиха на др Марстърс за информация и… Да, мамо. Знам. Внимавам – поглеждам към Камрин, която ми се усмихва. – Камрин няма да ме остави да не отида на преглед. Ами, да. Точно сега сме на път за Ню Орлиънс. Не знам колко дълго ще останем там, обаче след като си тръгнем, ще се отбием по някое време у дома, става ли?

След като приключвам разговора с нея, Камрин пита:

– Тексас ли?

Моментално имам чувството, че си мисли същото, както при първото ни пътуване, но тя ме опровергава, когато казва:

– Не че имам някакъв проблем с това. Просто се заинтересувах за дестинацията.

Усмихва се и мога веднага да кажа, че не се опитва да скрие нещо от мен.

– Тексас не те притеснява, така ли? – питам аз.

Тя гледа отново пред себе си, когато правим един завой, а после отново ме поглежда.

– Абсолютно не. Не е както преди.

– Какво те накара да промениш мнението си?

Издърпвам крака си от прозореца и се обръщам, за да я видя по-добре, заинтригуван от промяната в нея.

– Защото сега нещата са различни. Но в добрия смисъл. Андрю, миналия юли беше трудно. И за двама ни. Не знам на какво се дължеше, но през цялото време знаех, че ще се случи нещо лошо, когато пристигнем в Тексас. Известно време си мислех, че се безпокоя само защото това беше последната спирка от пътуването ни. Обаче вече не съм така сигурна в това. Имам чувството, че знаех…

Леко се усмихвам.

– Мисля, че разбирам – казвам аз. – И това ме навежда на един въпрос.

Тя ме поглежда и изчаква.

– Ще се установим ли някога за постоянно?

Не реагира според очакванията ми. Мислех, че усмивката ѝ ще изчезне и моментът ще отмине, но вместо това очите ѝ се оживяват и от нея лъха спокойствие.

– Евентуално – казва тя. – Но не още – гледа отново пред себе си и продължава: – Знаеш ли, Андрю, искам един ден да видя Италия. Рим. Соренто. Може би не точно сега или дори през следващите пет години, но се надявам да я видя. Франция също. Лондон. Дори с радост бих отишла в Ямайка, Мексико и Бразилия.

– Наистина ли? Ще отнеме много време да видиш тези места – казвам аз, тю не така, че да я откажа от желанията и. – На мен също би ми харесало.

Вятърът от отворения прозорец развява косата ѝ и разпилява повече кичури по усмихнатото ѝ лице.

– С теб се чувствам свободна – казва тя. – Имам чувството, че мога да направя всичко. Да отида навсякъде. Да бъда всичко, каквото поискам – поглежда ме за миг и казва: – Скоро ще се установим, но не искам това да стане завинаги. Струва ли ти се логично?

– Определено – отговарям аз. – Не бих могъл да го кажа по-добре.

Малко след като се стъмва, преминаваме границата на щата Луизиана и Камрин отбива встрани от пътя.

– Мисля че не мога да карам повече – казва тя, протяга назад ръце и се прозява.

– Преди час ти казах да ме оставиш аз да карам.

– Е, оставям те сега.

Започва да става капризна, когато е уморена.

Двамата излизаме от колата да си сменим местата, но се спираме, когато се срещаме пред предния капак.

– Виждаш ли къде сме? – питам аз.

Камрин оглежда и двете страни на пустата магистрала и свива рамене.

– Ами, по средата на никъде?

Леко се засмивам и посочвам полето. После гледам нагоре към звездите.

– Последният път не се брои, забрави ли?

Очите ѝ се оживяват, но усещам, че се двоуми. Не ми е нужно много време, за да се сетя защо.

– Това е равно, чисто поле. И доколкото виждам, на него няма крави – казвам аз.

Знам, че абсолютно нищо от това, което току-що казах, не я кара да се почувства по-спокойна за възможността от змии, но се правя на разсеян и глупав с надеждата, че тя няма да повдигне въпроса.

– А змии? – не пропуска да попита.

– Не позволявай страхът ти от змии да провали една чудесна възможност най-накрая да спим под звездите.

Тя ме гледа с присвити очи.

Зарязвам големите хитрини и направо го удрям на молба.

– Моля те! Съкровище, моля те!

Чудя се дали опитът ми да я гледам с очите на малко кученце ще има същия ефект, както когато тя прави така с мен. Първото ми инстинктивно желание е да я метна на рамо и да я отнеса там, но съм любопитен какъв ще е ефектът от молбата ми.

Тя се замисля за момент и накрая отстъпва пред чара ми.

– Добре – казва малко нервно.

Грабвам одеялото от багажника и преминаваме заедно през канавката и през ниската ограда, а после през огромното поле, докато намерим подходящо място на няколко метра по-нататък. Имам усещането за нещо познато. Постилам одеялото върху сухата трева и правя бърза проверка за змии наоколо само за да я накарам да се почувства по-добре. Лягаме върху одеялото по гръб един до друг с изпънати крака. Поглеждаме нагоре към безкрайното, изпълнено със звезди тъмно небе. Камрин сочи различни съзвездия и планети и ми дава подробни обяснения за всичките, а аз съм впечатлен от това колко много знае и как може да ги различава едни от други.

– Никога не съм предполагал, че си толкова… – мъча се да намеря думата.

– Толкова знаеща ли?

Усещам я да се усмихва до мен.

– Ами, аз… Не исках да кажа, че не мисля за…

– Безмозъчно, повърхностно момиче, което не знае, че Млечният път е нещо по-голямо от блокче шоколад или че теорията за големия взрив не е само телевизионно шоу?

– Да, нещо подобно – казвам само за да я замерям със собствените ѝ камъни. – Но наистина откъде е дошло всичко това? Просто никога не съм мислил, че си падаш по науката.

– Исках да стана астрофизик. Мисля, че го реших, когато бях на дванадесет.

Напълно шокиран съм от признанието ѝ, но продължавам да гледам звездите заедно с нея и да се усмихвам.

– Наистина исках да бъда това плюс теоретичен физик и астронавт, исках да работя за НАСА, но тогава бях малко наивна. Естествено.

– Камрин – казвам все още толкова изненадан, че не знам какво да кажа, – защо никога не си ми казвала това?

Тя свива рамене.

– Не знам. Просто не е ставало дума. Никога ли не си мечтал да си нещо друго от това, което си?

– Е, да, предполагам – казвам аз. – Но защо не си продължила?

Надигам се от одеялото и сядам. Тази тема изисква цялото ми внимание.

Тя ме гледа така, като че ли иска да каже, че реакцията ми е пресилена.

– Вероятно по същата причина, поради която ти не си продължил да се стремиш към нещо, което си искал да бъдеш – тя прибира нагоре колене, слага ръцете си на корема и преплита пръсти. – Ти какво искаше да бъдеш?

Не искам да говорим за мен сега, но мисля, че е по-добре да ѝ отговоря, защото ме попита два пъти.

И аз прибирам нагоре коленете си и подпирам ръцете си на тях.

– Ами, освен мечтата да бъда рок звезда, каквато всеки е имал, исках да бъда архитект.

– Наистина ли?

– Да – казвам аз и кимам.

– Това ли учи в колежа, преди да се откажеш?

Клатя глава.

– Не – отговарям и леко се засмивам на абсурдността на отговора си. – Бях в колежа да уча счетоводство и бизнес.

Камрин свива вежди.

– Счетоводство? Сериозно ли говориш?

Едва се сдържа да не се засмее.

– Да – казвам и сам започвам да се смея. – Ейдън ми предложи да стана частичен съсобственик на бара. По онова време пред очите ми се мержелееха парични знаци и си помислих, че да притежавам бар ще е страхотна възможност. Там можех да изпълнявам моя музика и… не знам какво съм мислел, но се хванах на предложението на брат ми. После той започна да говори как трябва да съм наясно с деловата част на тази работа и разни такива глупости. Записах се в колеж и точно там свърши всичко. Не ме интересуваше нито счетоводството, нито как се управлява бар, нито това, че трябва да се справям с негативите, свързани с притежаването на бизнес – замълчавам за момент и казвам: – Както каза, предполагам, че съм бил наивен и съм искал само позитивите, но не и негативите. Когато разбрах, че не става така, казах майната му.

Тя се надига и сяда до мен.

– Тогава защо не се зае с архитектурата?

Аз многозначително се усмихвам.

– Вероятно по същата причина, поради която ти си се отказала от астрофизиката.

Тя само се усмихва, защото няма какво да ми отговори.

Поглеждам към полето над русата коса на Камрин.

– Предполагам, че ние сме просто две изгубени .души, които плуват в стъкленица за рибки – казвам аз.

Тя присвива очи.

– Чувала съм това някъде преди.

Усмихвам се и я соча.

– “Пинк Флойд”, но това е истината.

– Мислиш ни за загубеняци?

Накланям леко глава назад, поглеждам звездите зад нея и казвам:

– В нашето общество може би. Но заедно – не. Мисля, че сме точно там, където трябва да бъдем.

Доста време никой не казва нищо.

Лягаме пак по гръб един до друг и правим това, заради което сме дошли тук. Гледам тъмната безбрежност на това небе и съм изцяло отдаден на момента. Мисля, че част от мен е там горе с тези звезди. В продължение на доста време забравям за музиката, за това, че сме на път, за тумора, който за малко да ме убие миналата година, и за моментната слабост, която почти уби духа на Камрин. Забравих за Лайли и за факта, че знам, че Камрин е спряла да взема противозачатъчни хапчета и че не ми казва. Забравям и факта, че нарочно престанах да го вадя и че не ѝ казвам.

Наистина забравих за всичко. Защото тъкмо така ти въздейства момент като този. Кара те да се чувстваш като нещо толкова малко, част от нещо толкова грамадно, което е извън пределите на разума. То те освобождава от всичките ти проблеми, от всички твои трудности, от всички твои земни нужди и желания, принуждава те да си дадеш сметка колко незначително е всичко това. Като че ли Земята напълно притихва и мълчи и всичко, което мозъкът ти може да разбере или да почувства, е безкрайността на Вселената, а ти само оставаш с отворена уста при мисълта за мястото ти в нея.

Кой има нужда от психиатри? Кой има нужда от съветници по душевни въпроси, от наставници, които ни учат как да живеем, от учители по мотивация? Майната им на всичките. Просто гледай нощното небе и от време на време си позволявай да се загубиш в него.

На следващата сутрин ме събужда нещо неприятно. Подушвам въздуха, все още със затворени очи, мозъкът ми не работи на пълни обороти, но тялото ми и усещането за миризма действат преди мен. Във въздуха се усеща лек хлад и чувствам кожата си влажна, сякаш е покрита с утринна роса. Обръщам се на една страна и отново подушвам въздуха. Сега той е дори по-противен от преди. Чувам нещо да шумоли наблизо и най-накрая отварям леко очи. Камрин спи до мен. Едва виждам русата ѝ плитка да лежи помежду ни върху одеялото. Спи със свити към гърдите колене.

Каква е тази миризма?

Закривам устата си с ръка и се надигам от одеялото. В същото време се раздвижва и Камрин, обръща се по гръб, търка с две ръце лицето и очите си. Прозява се. Седя изправен и отварям още по-широко очи, а Камрин пита:

– Каква, по дяволите, е тази миризма?

Прави гримаса.

На път съм да кажа, че това вероятно е дъхът ѝ, когато сините ѝ очи уплашено се разширяват, докато гледа зад мен.

Инстинктивно бързо се обръщам.

Стадо крави стои само на крачки от нас и когато усещат, че се движим, стават нервни.

– О, Господи!

Камрин скача по-бързо, отколкото онази нощ, когато змията пропълзя по одеялото ни, и ме принуждава да направя също.

Две крави започват да мучат, да пръхтят и да отстъпват към другите зад тях, а стадото се раздвижва още повече.

– Мисля, че ще е по-добре да се махнем оттук – казвам аз, хващам я за ръка и хуквам заедно с нея.

Не се бавим да вземем първо одеялото, но секунди по-късно спирам и се връщам да го прибера. Камрин пищи, а аз се смея, когато тя бяга от кравите към колата.

– Ах, мамка му! – викам аз, когато стъпвам в огромна купчина кравешки лайна.

Камрин се задъхва от смях и ние изминаваме, залитайки, останалата част от пътя, като аз се опитвам да изстържа в движение лайното от подметката си, а джапанките на Камрин се закачат по земята, докато тича.

– Не мога да повярвам, че се случи! – смее се тя, когато най-после стигаме до колата.

Извива тялото си напред, подпира се с ръце върху коленете и се опитва да си поеме дъх.

Аз също едва дишам, но продължавам безмилостно да търкам подметката си по асфалта.

– Мамка му! – викам, като трия крак напред-назад.

Камрин скача на капака на колата и провесва крака отпред.

– Сега можем ли да кажем, че сме го направили? – пита тя и се смее.

Стоя неподвижно и си поемам дъх. Поглеждам я, колко хубава е тази нейна усмивка, и казвам:

– Ами да, спокойно можем да го зачеркнем от списъка.

– Добре! – казва тя. После сочи зад мен: – Прави го върху тревата – казва и леко стисва устни. – Така само го размазваш наоколо.

Отивам при тревата и започвам да търкам с крак напред-назад.

– Откога стана такъв експерт по лайната?

– По-добре внимавай какви ги говориш – предупреждава тя и сяда на мястото на шофьора.

– Какво ще правиш? – дразня я аз.

Тя включва двигателя и го форсира няколко пъти. Виждам жесток блясък в очите ѝ. Подпира лявата си ръка на отворения прозорец и в следващия миг минава бавно с колата край мен.

Хвърлям ѝ предупредителен поглед, но тя само още по-широко се усмихва.

– Знам, че няма да ме оставиш тук!

Надавам вик, когато минава покрай мен. Разбира се, че няма да ме… Тя се отдалечава още повече и отначало мисля, че блъфира, затова продължавам да стоя тук и да наблюдавам как става все по-малка и по-малка.

Накрая хуквам след колата.