Миг преди винаги

Двадесет и девет

Първото нещо, което ми минава през ума, когато стигаме Ню Орлиънс, е отново у дома. Изпълва ме нетърпение, когато виждам познати гледки: грамадните дъбове и красивите стари къщи, езерото Пончартрейн и Супердома, боядисаните в червено и в жълто трамваи, които ни напомнят на играчки. И, разбира се, Френския квартал. Дори виждам един мъж да свири на саксофон на уличен ъгъл и имам усещането, че сме влезли директно в пощенска картичка на Ню Орлиънс.

Поглеждам Андрю и той ми се усмихва. Включва мигача и завиваме надясно по “Ройъл стрийт”, сърцето ми започва да бие по-бързо, когато виждам хотел “Холидей Ин”. Колко много неща се случиха тук преди десет месеца. Това място… един хотел… за мен е много повече, а и за двама ни.

– Предположих, че ще искаш да отседнем тук, докато сме в града – казва широко усмихнат Андрю.

Тъй като спомените все още са пресни и това ме кара да затая дъх, не мога да му отговоря, затова само кимам и също се усмихвам.

Вземаме си нещата от колата и се отправяме към фоайето. Всичко изглежда съвсем същото, с изключение може би на двете жени на рецепцията, когато се приближаваме. Не си спомням да съм ги виждала преди.

Разсеяно слушам как Андрю пита дали са свободни старите ни стаи, докато се оглеждам наоколо за всичко и се опитвам да почувствам атмосферата.

Господи, това място ми липсваше.

– Да, изглежда, тези две стаи са свободни – чувам да казват служителките на рецепцията. – И двете ли ще искате?

Това привлича вниманието ми.

Андрю се обръща към мен. Предполагам, че иска да знае какво мисля.

Прехвърлям сака на другото си рамо и за миг се колебая, обмисляйки въпроса. Не съм го очаквала и не съм си представяла, че решението ми ще е толкова трудно.

– Ами, аз… – поглеждам Андрю, после служителката и все още не мога да реша. – Не знам. Добре де, може би ще трябва да е онази, в която ние… – млъквам, защото този път не искам да изглеждаме като шестнайсетгодишни хлапетии, и хвърлям многозначителен поглед на Андрю. – Онази, в която беше сключено споразумението.

Андрю се мъчи да не се засмее, но ясно виждам усмивката в очите му, когато протяга ръка и подава кредитната си карта на жената.

Скоро след това напускаме фоайето и се качваме с асансьора на нашия етаж. Докато вървим по коридора, продължавам да попивам всичко около мен чак до цвета, в който са боядисани стените, защото всичко е част от спомена, независимо дали е малко, голямо или незначително. Чувството, че съм отново тук… почти ме кара да се разплача от щастие. Обаче съм и развълнувана и това ме спасява да не се разрева.

. Андрю спира между двете врати на старите ни стаи, окачил на раменете си двата сака и електрическата китара, която му купих! Смяташе да ѝ купи калъф, но още не го е направил.

– Не е ли странно, че отново сме тук, а? – пита той и ме поглежда.

– Странно, но хубаво – казвам аз.

Стоим така известно време, споглеждаме се, после гледаме и вратите, докато накрая Андрю пристъпва към тази, за която сме платили, и плъзга електронната карта в ключалката.

Наистина прилича на встъпване в миналото. Вратата бавно се отваря и като че ли всички емоции, които сме изпитали в тази стая, са били оставени тук и сега ни посрещат при влизането. Когато влизаме вътре, си спомням всяка нощ, в която спахме тук отделно или заедно, сякаш беше вчера. Поглеждам мястото близо до леглото, където стоях, когато Андрю ме направи своя. Гледам към прозореца, от който се виждат оживените улици на Френския квартал. Нагледно си представям деня, когато Андрю седеше на перваза и свиреше с акустичната си китара, както и когато аз стоях там и танцувах и пеех “Бартън Холоу”, и си мислех, че съм сама. Обръщам се да видя банята и когато Андрю пали лампата вътре, погледът ми се насочва първо към пода и аз, макар и смътно, си спомням нощта, когато той спа там до мен.

Мисля, че понякога най-страхотните спомени идват от най-невероятни места, което е още едно доказателство, че спонтанността може да ти се отплати по-щедро и от най-подробно съставения план. Аз най-подробно планирах всичко.

Обръщам се към Андрю:

– Не знам защо, но чувствам, че… чувствам, че всичките месеци на път до декември трябваше да ни доведат до това място. До този град. До този хотел.

Не мога да повярвам на това, което казвам, и моментално започвам да подлагам на съмнение основанията си. Това би могло да означава много други неща, но според мен най-важното е, че ние имахме нужда да се върнем отново тук.

Да, точно това е, или поне от това имах нужда. Когато ме осени това откритие, си дадох сметка, че стоя в тази стая, заобиколена по-скоро от мисли, отколкото от материални предмети. Вглеждам се в очите на Андрю, но всъщност не го виждам. Вместо това го виждам в миналото. Същите магнетични зелени очи, но в друга година.

Защо се чувствам по този начин?

– Може би си права – казва той и тонът му става по-загадъчен. – Камрин, за какво мислиш точно сега?

– Че първия път си тръгнахме твърде рано.

Това беше първото нещо, което ми дойде наум, и едва сега, когато го казах, започвам да разбирам колко вярно може да бъде то.

– Защо мислиш така? – пита той и пристъпва към мен.

Не се чувствам така, като че ли той ми задава въпроси, на които вече знае отговорите. Сякаш и двамата мислим за едно и също, и двамата се опитваме да открием смисъл във всичко това и търсим отговорите един от друг.

Седим заедно в края на леглото. Сложила съм ръце между бедрата си, също както и той, и известно време запазваме мълчание. Накрая извръщам глава, за да го погледна, и казвам:

– Когато го решихме, изобщо не исках да си тръгнем, Андрю. Знаех, че следващата ни спирка след Ню Орлиънс ще бъде Галвестън. Не бях готова да напусна това място… но не знам защо.

И тази истина ме кара да се почувствам нервна.

Защо? Като изключа страха, че Тексас означаваше края на пътуването ни, или че по-късно почувствах, че съм знаела, че ще се случи нещо лошо, какво друго ме беше карало да искам да остана тук? Не исках непременно да остана тук завинаги, просто мисля, че си тръгнахме твърде рано.

– Не знам – казва той и леко свива рамене. – Може би защото точно тук сключихме споразумението.

Побутва ме закачливо с лакът. Не мога да се сдържа да не се усмихна.

– Да, може би, но мисля, че има нещо повече, Андрю. То е, защото намерихме себе си тук – поглеждам замислена към стената. – Просто не знам…

Усещам, че леглото се поклаща и Андрю става.

– Мога да кажа само, че този път ще се възползваме максимално от това, преди да си тръгнем – подава ми ръка и аз я поемам. – Може пък да разберем.

Ставам и казвам:

– Или… може би е повторение.

– Повторение на какво по-точно? – пита той.

Замислям се за момент и отговарям:

– И аз не знам…