Миг преди винаги

Тридесет и четири

Ралей, Северна Каролина – юни

– Изненада! – викат няколко гласа, когато влизам в новата ни къща.

Действително съм изненадана, ахвам и вдигам ръка към гърдите си. Отпред по средата е Натали с Блейк до нея. Приятелките ми от любимото ми кафене на “Старбъкс” и сестрата на Блейк, Сара, с която се запознах преди две седмици, когато с Андрю се върнахме в града, всички са там.

– Ау, какъв е поводът? – питам и продължавам да се опитвам да си поема дъх, защото здравата ме изплашиха.

Обръщам се да погледна Андрю. Той се хили, явно има нещо общо с цялата работа.

Натали, сега с кестенява, бухнала коса, силно ме притиска до себе си.

– Това е официалното парти за влизането ви в новата къща – усмихва ми се дяволито и поглежда Андрю. – Защо мислиш, че се преструвах през последните няколко дни, че не ме интересува кой се е завърнал?

– Не си правила подобно нещо – казвам аз.

– Добре де, може би не беше толкова демонстративно – вика тя, – но, Кам, не можеш да кажеш, че не съм крила нещо от теб, нали?

Сега, като се замисля, ми се струва, че има право. Радваше се, че съм се завърнала у дома, но не прекалено, както би било нормално за нея. Бях започнала да си мисля, че по някакъв начин Блейк е успял да я укроти.

Отново се обръщам към Андрю:

– Ама ние дори нямаме мебели.

– О, имате! – казва Натали и ме хваща за ръката.

Води ме в гостната, където по пода са разхвърляни безразборно осем меки пуфа. В средата на стаята има четири плътно долепени една до друга червени касетки за мляко, покрити с плоско парче дърво, което, предполагам, е масата за кафе. Още дори не е пуснато електричеството, но върху “масата за кафе” има три незапалени свещи, поставени върху капаците на тенекиени кутии за сладки, които чакат настъпването на нощта след няколко часа.

Това ме разсмива.

– Харесва ми – казвам на Андрю. – Мисля изобщо да забравим за мебелите и да се придържаме към ретро модата с пуфовете!

Майтапя се и Андрю го знае.

Той се стоварва върху най-близкия пуф и изпъва крака върху пода, като се изтяга в меката облегалка.

– Това ме устройва, но определено ще имаме нужда от наше легло.

Сядам в пуфа до него и се настанявам удобно. Всички останали ни последват, а Натали и Блейк се отправят към кухнята.

С Андрю намерихме тази малка къща пет дни след като пристигнахме тук. Тъй като искахме да сме колкото е възможно по-малко в дома на майка ми, той прекара часове наред в интернет, за да преглежда оферти в списания за недвижими имоти, докато аз си почивах след дългото пътуване с кола от Галвестън. До голяма степен оставих Андрю сам да се занимава с търсенето на къщата. Той ми показваше снимки, а аз си казвах мнението. Тази къща беше безупречна. Беше третата, която ходихме да разглеждаме на място (и не мисля, че това, че той много я хареса, има нещо общо с факта, че случайно видя майка ми полугола, защото си беше помислила, че вече сме излезли). Цената ѝ беше много изгодна, защото продавачите я бяха напуснали преди четири месеца и искаха да я продадат колкото може по-бързо. Накрая я купихме за 20000 долара – по-малко от истинската ѝ цена, и се съгласихме продавачите да не правят никакви ремонти, преди да се изнесат. Тъй като плащахме в брой, всичко стана много бързо.

Днес официално е първият ни ден като нейни нови собственици.

Донесохме много неща със себе си от Галвестън и наехме малък фургон, който влачехме зад нас, пълен догоре с неща, които можаха да се поберат вътре. Обаче скоро трябва да се върнем обратно за мебелите. За съжаление Андрю все още е непреклонен и иска да задържи стария смрадлив стол на баща си, но ми обеща да го занесе да го почистят. Дано го направи наистина!

Натали и Блейк се връщат в стаята с по три бутилки бира, които започват да раздават.

– Благодаря, но без мен – казвам аз.

Натали изглежда съкрушена, издава напред долната си устна и се взира в мен. Носи тясна бяла фланелка, от която циците ѝ стърчат още повече.

– Мъча се да не пия бира най-малко от седмица, Нат – казвам аз. Тя бърчи нос, но свива рамене и казва:

– Тогава ще има повече за мен!

След като Блейк подава бирата на Андрю, отива да седне в единствения останал свободен пуф, но Натали се втурва и го изпреварва. Така че той сяда в нея. Докато се боричкат, Натали издава онзи неин странен смях, а аз поглеждам, за да видя изражението на Андрю.

– Шензи – прошепва той и клати глава, допрял бутилката бира до устните си.

Аз се смея тихо, защото едва сега разбирам какво е имал предвид първия път, когато я нарече гака. Скоро след това проверих името в гугъл и открих, че така се казва онази хиена с голямата уста в сериала “Цар Лъв” .

– Ти ми обеща да ми разкажеш за пътуването ви – казва Натали, след като се настанява между краката на Блейк върху мекия пуф.

Всички погледи са отправени към мен и Андрю

– Вече ти разказах някои неща, Нат.

– Е, да, ама на нас не си ни разказала нищо – вика моята приятелка Лия, която работи в “Старбъкс”.

Алисия, която работи заедно с нея, добавя:

– Веднъж бях на такова пътуване с майка ми и брат ми, но съм сигурна, че изобщо не може да се сравнява с вашето.

– А и ти така и не си ми разказала какво се случи във Флорида – казва Натали.

Отпива от бирата и оставя бутилката на пода до нея, след което отпуска ръце върху краката на Блейк. Той я целува отстрани по врата.

Свивам се отвътре, като си помисля за Флорида, но съзнавам, че това е, защото Андрю може да се почувства неловко от онова, което се случи. За миг дори не смея да го погледна, защото се чувствам виновна, че изобщо съм споменала за това пред Натали. Не съм ѝ казвала никакви подробности, само споменах, че докато бяхме там, се случи нещо наистина неприятно.

Когато най-после поглеждам Андрю, виждам, че той не ми е ядосан. Намигва ми и също оставя бирата си на пода до него.

– Флорида – казва той за моя изненада – беше може би най-лошата част от пътуването ни, ако не и най-странната… Но въпреки това нямам нищо против някои моменти от него.

Нямам представа накъде ще го отведе това. Сега всички гледат право в Андрю, особено Натали, която е ококорила очи в очакване.

– Срещнахме група хора, които ни предложиха да се присъединим към тях до едно много забутано място на брега. Така и направихме. Прекарахме си добре. Обаче после се случи нещо странно.

– В какъв смисъл? – прекъсва го Натали.

– Странно като ЛСД или дявол знае точно какво – казва той.

Очите на Натали се разширяват още повече и стават по-гневни, когато ме поглежда.

– Вземали сте ЛСД? Какво, по дяволите, е станало с теб, Кам?

Аз клатя глава.

– Не, не съм го направила доброволно. Те ни упоиха!

Сега очите на всички са като тези на Натали.

– Ами, да – продължава Андрю. – Дори не сме сигурни какво са ни дали, но и двамата напълно изключихме.

– Мен ме упоиха веднъж – обажда се сестрата на Блейк, Сара.

Изглежда на около осемнадесет.

Тялото на Блейк рязко се навежда напред и Натали удря зъбите си в бутилката с бира.

– Какво? – пита той с пламнали очи,

– О, не съм ли ти казала? – казва мило Сара и се преструва, че просто е забравила да му каже по някое време.

Явно е било по-добре, че не му е казала.

– О-оох! – вика Натали и се хваща за устата.

– Съжалявам – казва Блейк. Целува я по бузата и се обръща отново към сестра си: – Кой, по дяволите, те е упоил, Сара? Не ме лъжи. По-добре да ми кажеш… Случи ли се нещо?

Изражението му е заплашително.

Сара вдига нагоре очи.

– Не. Нищо не се случи, защото Кайла беше там и тя ме откара вкъщи. А и не знам кой го направи, Блейк, така че, моля ти се, престани да се горещиш – после се обръща към нас: – Та какво разказвахте?

– Ще дойда с теб, приятел – вика Андрю на Блейк. – Ако някога разбереш кой го е направил, само ми кажи. Това е долно.

Аз сръгвам леко Андрю с лакът. Той разбира намека и добавя:

– Както и да е, трябва да кажа, че Флорида беше едно преживяване, което не искам никога да се повтори.

Андрю не им казва нищо за онази нахална кучка, която се опита да му духа. Радвам се, че не го стори, защото разговорът щеше да стане твърде неудобен. Да не говорим пък, че с информация като тази Натали направо щеше да пощурее. Продължаваме да седим на пуфовете и да разговаряме с приятелите си още няколко часа – докъм осем вечерта, когато Блейк трябваше да откара Сара у дома. Малко след като тримата си тръгнаха, останалите ги последваха и с Андрю сме сами в първия ни собствен дом като младоженци.

Той идва от кухнята със свещ в ръка, след като я е запалил на печката. Газта беше пусната по-рано. След това с нея запалва и останалите свещи на масата.

– На пода ли ще спим? – питам аз, докато го наблюдавам.

– Не – отвръща той и се отдръпва от свещите. Събира всичките пуфове по средата на стаята и ги нарежда плътно един до друг. Прави нещо като импровизирано легло и потупва с длан един от тях.

– Засега това ще свърши работа. Няма да спя на пода и да се събудя със схванат гръб.

Аз се усмихвам.

– Това е странно, нали? – казвам и продължавам да оглеждам голите стени, като си представям какви картини и снимки може да са подходящи за тях.

– Какво, че нямаме мебели и електричество ли? Трябва вече да си свикнала с това – вика той и се смее.

– Не, имам предвид тази къща. Нас. Наистина всичко.

– Странно в добрия смисъл, надявам се.

– Разбира се – казвам аз и му се усмихвам.

В къщата настъпва мълчание. Светлината от свещите хвърля големи, танцуващи сенки по стените, Мирише на белина и разни други почистващи препарати, макар и слабо.

– Андрю – викам аз, – благодаря ти, че се преместихме тук.

Най-накрая той сяда до мен и двамата стоим известно време, загледани в пламъците на свещите.

– Къде другаде мога да бъда освен там. Където си ти? – казва той.

– Знаеш какво имам предвид – отвръщам аз.

Протягам ръка и движа дланта си над една от свещите просто за да почувствам горещината върху кожата си и да видя колко близо мога да я приближа, преди да се опаря.

– Знам – вика той, – но въпреки това.

Отдръпвам ръката си и го поглеждам. Лицето му изглежда гладко на оранжевата светлина на свещите дори и с поникналата брада, която той отново остави да расте.

– Камрин, трябва да ти кажа нещо – казва той.

Сърцето ми моментално се свива в гърдите от начина, по който го каза.

– Какво… какво имаш предвид с това, че трябва да ми кажеш нещо?

Чувствам се толкова нервна. Не знам защо.

Андрю прибира коленете си нагоре и подпира ръце върху тях. Поглежда веднъж пламъка за няколко секунди, но и те ми се струват прекалено дълги.

– Андрю? – обръщам се с лице към него.

Забелязвам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. Гледа ме в очите.

– Имам главоболия – започва той и сърцето ми изтръпва. Мисля, че ще повърна. – Само от понеделник, но си уговорих час с един доктор тук. Майка ти ми го препоръча – в момента я мразя, че е скрила това от мен. Ръцете ми треперят. – Помолих майка ти да не казва нищо, защото исках тази работа с къщата да мине гладко…

– Трябваше да ми кажеш.

Той се опитва да докосне ръката ми, но аз несъзнателно го отблъсквам и ставам.

– Защо си крил това от мен – чувствам се замаяна.

Андрю също става, но не се приближава.

– Вече ти казах. Не исках да…

– Не ме интересува. Трябваше да ми кажеш!

Скръствам ръце върху корема си и се извивам леко напред. Изненадана съм, че още не съм повърнала. Нервите ми са така опънати, че имам чувството, че всеки момент ще се скъсат вътре в мен.

– Това не може да се случи… – най-после заравям лице в ръцете си и избухвам в плач, – Защо, по дяволите, става това?!

Андрю веднага застава до мен. Усещам ръцете му да ме прегръщат. Придърпва разтрепераното ми тяло до гърдите си и ме държи. Здраво.

– Това не означава нищо – казва той. – да ти кажа честно, не се чувствам както преди, Камрин. Да, имам главоболия, но ги усещам по различен начин.

Когато риданията ми стихват достатъчно, за да усетя, че мога да говоря, без да се задавям, вдигам глава, за да го видя.

Той ме притиска отново до себе си и леко ми се усмихва.

– Знаех, че ще реагираш по този начин, бейби – казва тихо той. – Не искам да се измъчваш през следващите четири дни до уговорения час за понеделник – продължава да ме гледа втренчено. – Не се чувствам по същия начин. Просто се съсредоточи върху това, защото ти казвам истината.

– Вярно ли? – питам аз. – Или ми го казваш, за да не се тревожа?

Вече съм решила в себе си, че той прави точно последното. Отдръпвам се от него и започвам да ходя напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Не мога да спра да треперя.

– Не те лъжа – казва той. – Ще се оправя. Чувствам, че ще се оправя, и ти трябва да вярваш в това.

Извръщам се рязко и отново го гледам.

– Не мог а да го правя повече, Андрю. Не мога.

Той накланя леко глава на една страна. Погледът му е замислен, заинтригуван, загрижен.

Знам, че иска да продължа след казаното, но не мога. Не мога, защото нещата, които искам да кажа, само ще го разстроят и натъжат. А и това ще бъдат само думи. Думи, предизвикам от болка и гняв, защото част от мен иска да погледна Бога или който и да е там, или каквото и да е гам, в лицето, за да му кажа да върви по дяволите.

Трябва да се успокоя. Трябва да отстъпя назад и да си поема дъх.

Правя точно това.

– Камрин?

– Ти ще се оправиш – казвам му с делови вид. – Знам, че ще се оправиш.

Той пристъпва към мен, целува ме по челото и казва:

– Ще се оправя.