Миг преди винаги

Епилог

Петнадесет години по-късно

– Лайли Париш! – произнася името ми госпожа Морисън от сцената на залата.

Чувам приятелите и роднините ми да се провикват от публиката, последвани от подсвирквания и ръкопляскания.

Държа с ръка четвъртитата абитуриентска шапка на главата си и се изкачвам по дървените стъпала. Чувствам се странно. Баща ми ме занася и казва, че това е, защото имам странна форма на главата, а вината за това била на майка ми, защото не бих могла да я имам от него.

Вървя по сцената и чувам още подсвирквания, викове и ръкопляскания в залата. Усещам как сърцето ми бие бързо в гърдите. Много съм развълнувана. Мисля, че през последните двадесет минути непрекъснато съм ухилена до уши.

Директорът Хановър ми подава дипломата и аз я поемам от ръката му. Ръкоплясканията стават по-силни. Поглеждам надолу, където на първия ред са родителите ми, станали прави, с блеснали от вълнение очи. Майка ми ми праща няколко въздушни целувки. Баща ми ми намига и ръкопляска. Виждам колко горди се чувстват двамата и това направо ме задушава. Нямаше да съм тук, ако не бяха те. Не бих могла да искам подобри родители.

След като церемонията приключва, двамата с моя приятел Гейвин се провираме през навалицата, за да намерим мама и татко.

Тя ме прегръща и ме целува по главата.

– Ти успя, Лайли! – притиска ме до себе си. – Толкова съм горда!

Усещам сълзите в гласа ѝ.

– Мамо, не плачи. Ще си размажеш грима на очите.

Тя прекарва пръст под двете си очи.

После ме прегръща татко.

– Поздравления, момичето ми – вика той.

Аз се повдигам на пръсти и го целувам по бузата.

– Благодаря, татко.

Той ме хваща през кръста и ме придърпва към себе си.

Поглежда накриво Гейвин, оглежда го от главата до петите по същия начин, както всеки път, когато го вижда през двете години, откакто сме заедно. Обаче този път го прави като на шега. Поне през повечето време. На баща ми му беше нужна година, за да даде малко глътка въздух на Гейвин и да му се довери дотам, че да му позволи да излиза на среща с мен, без той или майка ми да са е нас. Много неловко. Но тази прекалена предпазливост така и не накара Гейвин да се откаже и мисля, че това до голяма степен накара родителите ми да го уважават повече.

Той наистина е страхотно момче и мисля, че дълбоко в себе си родителите ми го знаят.

– Поздравления, Гейвин – казва татко и му разтърсва ръката.

– Благодаря.

Гейвин все още изпитва ужас от баща ми. Мисля, че това го прави още по-симпатичен.

Родителите ми дадоха грандиозно парти у дома по случай завършването ми, на което дойдоха всички. Имам предвид наистина всички. Тук има хора, които не съм виждала от няколко години: чичо Ашър и леля Лиа дойдоха чак от Испания! Чичо Ейдън е също тук с братовчедите Ейвъри и Моли и новата си жена Алис. Моите баба и дядо, Марна и Нана също са тук. Нана не е много добре. Има множествена склероза.

– О, Господи, момиче, ти ще ме изоставиш! – казва най-добрата ми приятелка Зои, когато пристъпва към мен.

Израснахме заедно, също както нейната майка Натали с майка ми в Ралей.

– Знам! И на мен ми е неприятно, нали знаеш, че ще ти идвам на гости! Притискам я силно до себе си.

Тя повдига нагоре очи, тъмнокестенявата ѝ коса се спуска върху раменете ѝ, когато се отдръпва и подскача, за да седне на високата табуретка при барплота в кухнята.

– Ама аз не само че няма да дойда с теб в Бостън. Изглежда, че вече няма да съм и в Северна Каролина!

– Какво искаш да кажеш? – питам изненадана.

Сядам на табуретката до нея. Чичо ми Коул влиза в кухнята с няколко празни бутилки от бира в ръце. Хвърля ги в кофата за боклук.

Зои въздъхва, подпира лакти на плота и започва да върти кичур коса между пръстите си.

– Мама и татко се местят в Сан Франциско.

– Какво? Сериозно ли говориш?

Не мога да повярвам.

– Да.

Не мога да кажа дали съм разочарована, или просто още не знам как да се почувствам от тази новина.

– Ама това изглежда страхотно – казвам аз с надежда да я окуража. – Не искаш да се местиш, така ли?

Зои отдръпва ръцете си от плота и кръстосва крак върху крак.

– Не знам какво да мисля, Лил. Много е далеч от дома. Не е малко по-нагоре по улицата.

– Вярно – викам аз, – но това е Сан Франциско! Много бих се радвала да отида там.

Тя леко се усмихва.

Чичо Коул, висок и винаги замислен, взема още три бутилки бира от хладилника и ги държи за гърлата между пръстите си. Усмихва ми се, когато минава покрай мен, и изчезва в гостната на пълната с хора къща.

Страхотен е. Когато пристигна, ми подаде картичка с поздравления и 200 долара в нея.

– Зои, мисля, че е чудесно. И да ти кажа честно, нямам търпение да отида на гости на най-добрата си приятелка в Калифорния. Ами, да. Дори звучи добре, когато го казвам. Калифорния.

Разпервам въодушевено и двете си ръце.

Тя се смее.

– Наистина ще ми липсваш, Лил.

– И ти на мен.

Майка ѝ влиза в кухнята, следвана отблизо от Блейк.

– Каза ли на Лайли новината? – пита тя и бърка в хладилника.

– Да, току-що ѝ казах.

– Какво мислиш, Лайли? – пита майка ѝ.

Баща ѝ целува Зои но главата, взема бирата от майка ѝ и излиза навън, вероятно, за да запали цигара.

– Вълнувам се заради нея – отговарям. – Аз отивам в Бостън заради колежа. Тя пък се мести в Калифорния. Вече може би няма да бъдем толкова заедно, както докато растяхме, но е правилно човек да не остава завинаги на едно място.

– Няма съмнение, че ти определено си дъщерята на Андрю и Камрин Париш – казва засмяна майка ѝ.

Аз гордо се усмихвам, скачам от табуретката и следвам нея и Зои обратно в гостната.

– Тост! – вика баща ми, застанал по средата на стаята с бира в ръка. Имаме еднакви зелени очи. – За нашето малко момиче Лайли. Нека покажеш на всички в колежа как се правят тези работи!

Всички вдигат питиетата си.

За Лайли!

Изкарвам целия ден чак до вечерта с приятелите и роднините си и, разбира се, с Гейвин, когото много обичам. Толкова си приличаме. Запознахме се малко след като той се премести тук от Аризона. Неговото шкафче беше недалеч от моето и той посещаваше почти същите часове като мен. Зои му хвърли първа око, което не е изненадващо, като се има предвид каква флиртаджийка е. Спомням си как ми каза още в първия ден, когато той се появи в училище:

– Този ще е мой. Само гледай и ще видиш.

А и аз нямах никакво намерение да се намесвам, обаче явно Зои идваше в повече на такъв като Гейвин. Мисля, че трябва да отдам дължимото на Зои за това, че Гейвин и аз се събрахме. Ако не беше тя, той никога нямаше да има извинението да си наложи да разговаря с мен.

Зои престана да му обръща внимание моментално, след като той даде да се разбере, че аз съм тази, която го интересува.

Същевременно това е странно, защото Гейвин и аз толкова много си приличаме, че почти имам чувството, че съдбата ни е събрала. И двамата имахме мераци за един и същи колеж. Обичаме една и съща музика, едни и същи филми, книги и телевизионни шоута. И двамата обичаме живописта и историята и в различни моменти от живота ни сме се замисляли какво ли ще е да се пътува из Африка. Гейвин се интересува от археология, а аз от разговори за археология.

Той не беше първото ми гадже, нито първата ми целувка, но беше първото ми всичко останало. Не мога да си представя живота с някой друг освен с него.

Надявам се нещата при нас да се развият така, както при родителите ми. Да, наистина се надявам.

След като завърших гимназия, прекарах лятото с родителите си. И не губих и минута от това време с тях, защото знаех, че то ще бъде кратко. Есента се преместих в колежа, а мама и татко – е, техните планове бяха също толкова големи като моите. Мисля, че свършиха страхотна работа с възпитанието ми, но знаех, че щом етапа самостоятелна и започна свой живот в колежа и с Гейвин, родителите ми ще се втурнат да осъществяват своите мечти в живота.

Толкова се радвам за тях. Липсват ми всеки божи ден, но съм толкова щастлива.

Никога не забравяха да ми изпращат писма – не имейли, а истински, написани на ръка писма. Пазя ги всичките от онези с марки от Аржентина, Бразилия, Коста Рика и Парагвай до тези от Шотландия, Ирландия, Дания и места из цяла Европа. Харесва ми, че родителите ми са такива, толкова свободни по дух, така целеустремени и толкова влюбени в света. Възхищавам им се. От историите, които са ми разказвали за това, когато са били малко по-големи от мен, разбирам, че животът им, дори преди да се срещнат, е започнал да става труден, но с течение на времето всичко си е дошло на мястото. Майка ми ми е разказвала за миналото си и как е била много потисната. Не се е впускала в прекалени подробности и мога да кажа, че е спестявала някои неща. Обаче тя искаше да знам, че двамата с баща ми ще бъдат винаги до мен, независимо какво ще стане или какви решения ще взема.

Мисля, че се безпокоеше, че мога да взема същите погрешни решения, каквито е вземала тя, когато е трябвало да преживява трудни моменти, но, честно казано, аз не мога да си представя, че мога някога да не бъда щастлива.

Майка ми ми разказа и за това как е срещнала баща ми. В един автобус на “Грейхаунд”, представяте ли си’? Много се смях. Обаче когато се замисля за тях и за нещата, през които са преминали заедно, не мога да не им се възхищавам.

Според мама по онова време баща ми е бил малко див. Каза, че тъкмо това, че е бил такъв, е главната причина да му е нужно толкова дълго време, за да погледне с по-добро око на Гейвин. И затова не се е впускала в подробности, ама… по дяволите, баща ми наистина ще да е бил голяма скица! Както и да е.

Обаче аз научих много неща от родителите си: колко ценен е животът и нито за секунда да не приемам нищо от него за даденост, защото всяка секунда може да ми е последната. Баща ми държеше много да бъда такава, каквато съм, да отстоявам това, в което вярвам, и да говоря това, което аз мисля, а не което говорят другите. Казвал ми е, че хората ще се опитват да ме накарат да приличам на тях, но да не се съгласявам с това, защото, преди да се усетя, и аз ще стана такава. Майка ми пък държеше много да разбера, че на света има толкова много други неща, освен да работиш някаква скапана работа, да плащаш сметки и да се превърнеш в роб на обществото. Тя държеше много да разбера, че независимо какво ми казват другите, не трябва да живея по начин, който самата аз не съм избрала. Избрах пътя си. Правя живота си такъв, че да се запомни, а не такъв, че да се забрави заедно с всички останали животи около мен, в които като че ли не се е случило нищо. В основата си това е мой избор и ничий друг. Понякога ще бъде труден, може да се наложи за известно време да обръщам бургери и да мия тоалетни, ще загубя хора, които обичам, и няма всеки ден да бъда така жизнерадостна като предишния. Но докато не позволявам на трудностите напълно да ме сломят, един ден ще правя точно това, което искам. И независимо какво се случва или кого ще загубя, няма да тъгувам вечно.

Обаче това, което си мисля, че най-вече съм научила от родителите си, е как да обичам. Те, разбира се, ме обичат безусловно, но аз имам предвид как те се обичат помежду си. Познавам много съпружески двойки – повечето родители на приятелите ми са женени, но не познавам двама души, които така да са отдадени един на друг като мама и татко. Те през целия си живот са неразделни. Спомням си само два случая на спорове помежду им, но никога не съм ги чувала да се карат ожесточено. Никога. Не знам какво прави тяхната брачна връзка толкова здрава, но се надявам каквото и да е то, да предадат и на мен от тази магия.

Гейвин влиза в стаята ми в общежитието и затваря вратата зад себе си. Сяда на ръба на леглото.

– Ново писмо от вашите ли?

Кимам.

– Къде са те сега?

– В Перу – отговарям аз и отново гледам писмото. – Влюбени са в тази част на света.

Усещам го как слага ръка на коляното ми, за да ме успокои.

– Безпокоиш се за тях, нали?

Отново кимам леко с глава.

– Ами, да, винаги, но повече се тревожа за тях, когато са тук. Някои места наистина са опасни. Просто не искам да свършат като.?

Гейвин протяга ръка и ме хваща за брадичката.

– С тях всичко ще е наред, знаеш го.

Може би е прав. Майка ми и баща ми пътуват с раници на гърба по света вече две години и най-голямата опасност, пред която са се изправяли, поне според това, което ми разказват, била, че баща ми бил обран веднъж, а друг път имали проблем с паспортите. Обаче всичко може да се случи, особено след като са сами на пътя само с раници на гърба.

Очевидно аз много приличам на майка си, когато стане въпрос за тревоги.

– След още две години и те ще се тревожат също като теб – казва той и ме целува леко по устните.

– Предполагам – отговарям аз и му се усмихвам, когато става от леглото. – Вероятно майка ми няма да може да спи по цели нощи от тревоги дали не ме е нападнал някой лъв.

Гейвин леко се усмихва.

Преди шест месеца решихме, че след колежа наистина искаме да отидем в Африка. Когато се срещнахме за първи път, това не беше толкова идея, а по-скоро тема за непринуден разговор. Обаче сега стана наша цел. Поне засега. За две години много неща могат да се променят.

Сгъвам писмото, поставям го обратно в протъркания плик и го оставям на нощното шкафче.

Гейвин ми подава ръка.

– Готова ли си? – нита той, аз я поемам и ставам от леглото заедно с него.

Каня се да изляза, за да отпразнуваме рождения ден на Гейвин с нашите приятели, но миг преди да изляза в коридора, поглеждам отново към писмото, преди зад себе си да затворя леко вратата.