Миг преди винаги

Петнадесет

– Камрин? Бейби, моля те, събуди се – стиснал съм я за рамото и я разтърсвам напред-назад.

В момента съм най-вече разтревожен. На второ място съм гневен и обиден. Но колкото и да е странно, чувството за несигурност потиска всички останали.

Отново я разтърсвам.

– Ставай.

Нямам представа колко от тези проклети хапчета е взела, но като съдя по почти празното шише, от мисълта, че е възможно да е взела повече, отколкото е безопасно, започва да ме обзема паника. Обаче тя диша равномерно и сърцето ѝ като че ли бие с нормален ритъм. Ако не се събуди…

Отваря едва-едва очи и аз с облекчение си поемам въздух.

– Камрин. Погледни ме.

Най-накрая успява да фокусира достатъчно погледа си и да ме погледне в очите.

– Какво? – охка леко тя и се опитва отново да затвори очи, но аз я сграбчвам за раменете и я принуждавам да седне в леглото.

– Казах да се събудиш. Дръж очите си отворени.

Тя седи отпусната, но в това няма нищо необикновено, след като са я накарали насила да се събуди и да се изправи.

– Колко взе?

Мишел стои на входа зад мен.

– Искаш ли да повикам линейка?

Изведнъж Камрин идва напълно на себе си. Не съм сигурен дали това се дължи на въпроса ми или на споменаването на линейката, но ме поглежда с широко отворени, уплашени очи.

– Колко от тези проклети хапчета взе?

Тя свежда очи и поглежда шишето върху нощното шкафче. Когато реших, че не е обичайно за нея да продължава да спи след два часа следобед, влязох тук да я видя и намерих шишето на пода.

– Камрин? – отново я разтърсвам и я карам да ми обърне внимание.

Тя само ме поглежда. В момента очите ѝ ми казват толкова много, че не мога да реша точно какво изпитва – унижение, съжаление, обида, гняв или примирение. После очите ѝ започват да се пълнят със сълзи. Чувствам, че тялото ѝ трепери под тежестта на ръцете ми. Сълзите ѝ рукват, отпуска се в ръцете ми и започва на ридае неудържимо, а това направо ми къса сърцето.

– Андрю? – обажда се Мишел от вратата.

Казвам, без да се обръщам към нея:

– Не, добре е – преглъщам собствените си сълзи и гняв и имам чувството, че се задушавам.

Мишел излиза от стаята и затваря предпазливо вратата.

Държа дълго Камрин в ръцете си и я оставям да плаче върху ризата ми. Не казвам и дума. Не още. Отчасти защото знам, че има нужда от това, просто да може да си поплаче и да изкара всичко от себе си. Същевременно съм толкова ядосан и обиден, че усещам необходимост да изчакам и да се успокоя, преди да съм казал погрешните думи. Продължавам да държа треперещото ѝ тяло в прегръдката си. Целувам косата ѝ и се опитвам да не заплача и аз. ‘

– Толкова съжалявам – проплаква тя и в тази част от секундата, когато чувам болката в гласа ѝ, почти забравям за гнева си и я притискам още по-силно към себе си.

– На мен ли се извиняваш? – питам озадачен. Отдръпвам я от себе си, като продължавам да я държа здраво за ръцете. Клатя енергично глава и казвам, като я гледам право в очите: – Първо искам да ми кажеш колко хапчета си взела.

– Снощи – отвръща тя. – Само три.

– Колко бяха първоначално в шишето?

– Не знам. Може би двадесет.

– И откога ги вземаш?

Тя се замисля за момент и отговаря:

– Само от вторник. На майка ми са Взех едно, когато имах главоболие, но после започнах да ги вземам…

Очите ѝ отново се навлажняват. Изтривам с ръка сълзите от лицето ѝ.

– По дяволите, Камрин – казвам аз и отново я притискам за малко до гърдите си, – къде ти е бил умът?!

– Не знам – вика тя. – Не знам какво ми е!

Притискам бузите ѝ с дланите си.

– Знаеш какво не ти е наред. Измъчваш се за загубата на Лайли и не знаеш как да се справиш с това. Иска ми се просто да беше поговорила с мен.

Въпреки че продължавам да държа лицето ѝ с ръце, тя отклонява погледа си от мен. Зловещото мълчание помежду ни ме кара да се чувствам много странно.

– Камрин? – опитвам се да я накарам отново да ме погледне, но тя отказва. – Говори ми. Трябва да ми говориш. Слушай, не си направила нищо лошо, нито би могла да направиш нещо, което да предотврати това, което се случи. Трябва да го знаеш. Трябва да разбе…

Тя рязко се дръпва назад и се освобождава от ръцете ми, а очите ѝ се впиват в моите, пълни с болка и… нещо друго.

– Вината е моя! – казва тя и се отдръпва от мен в леглото. Става от него от противоположната страна, скръства ръце и остава с гръб към мен.

– Вината не е твоя, Камрин – казвам аз и отивам при нея, но в мига, в който тя усеща, че се приближавам твърде много, рязко се обръща към мен.

– Не, Андрю, моя е! – вика тя и сълзите отново изпълват очите ѝ. – Не можах да спра да мисля как това, че съм бременна, ще обърка всичко! Яд ме беше, че след четири месеца продължавахме да живеем в Галвестън! Питах се как бихме могли да направим нещата, които искахме да сторим, с едно бебе! Така че вината е моя, че я загубихме, у аз се мразя ужасно за това!

Тя закрива лицето си с ръце.

Втурвам се към нея и отново я прегръщам.

– Господи, Камрин, вината не беше твоя!

Мисля, че никога преди не съм казвал с такова чувство нещо на някого. Гърдите ми треперят опрени в нейните.

– Погледни ме! – казвам аз и отново я притискам до себе си. – Тези неща са абсолютно нормални. А ако ти си виновна, също толкова съм виновен и аз. От време на време и на мен са ми минавали през ума такива неща, но също като теб не бих се отказал от нея доброволно, ако имах тази възможност.

Не е нужно и тя да го потвърди гласно, защото знам, че също не би го направила. И въпреки това тя го потвърждава.

– Изобщо не съм съжалявала, че бях забременяла с нея – казва тя. – И… искам тя да се върне.

– Знам. Знам – силно я прегръщам, отвеждам я до леглото и я карам да седне. Клякам между краката ѝ, опирам лакти върху бедрата ѝ и държа ръцете ѝ в моите. Вглеждам се в очите ѝ казвам още веднъж: – Вината не е твоя.

Тя изтрива няколко сълзи от лицето си и оставаме да стоим безкрайно дълго така. Мисля, че ми вярва… или е така, или просто избягва да говори. После поглежда към стената зад мен и тихо казва:

– Това прави ли ме наркоманка?

Искам да се засмея, но се сдържам. Само клатя глава и се усмихвам, като притискам леко с пръсти ръцете ѝ.

– Било е момент на слабост. Дори и най-силният човек има такива моменти, Камрин. С шише болкоуспокояващи в продължение на четири дни не се става наркоман. Наречи го лоша преценка, но не и пристрастяване.

Тя ме поглежда отново и казва:

– Мишел и Ейдън ще си го помислят.

Клатя глава.

– Не, няма. Както няма да си го помисли и никой друг – изправям се и сядам до нея. – А и на никого не му влиза в работата. Това само ти и аз трябва да знаем и да се справим с него.

– Никога преди не съм правила нещо подобно – казва тя и гледа пред себе си. – Не мога да повярвам…

– Ти не беше на себе си – викам аз. – Не си, откакто умря Лайли.

В стаята отново настъпва странна тишина. Поглеждам я, но не казвам нищо. Изглежда дълбоко замислена.

После казва:

– Андрю, може би не трябва да сме заедно – думите ѝ ме удрят така неочаквано и толкова силно, че направо оставам без дъх.

Толкова съм изумен, че имам чувството, че думите ѝ ми отнеха абсолютно всичко. Сърцето ми бясно препуска.

Най-накрая, след като тя не продължава, успявам да кажа:

– Защо казваш това? – и очаквам със страх отговора ѝ.

Тя продължава да гледа пред себе си, а сълзите ѝ бавно се стичат по бузите. После ме поглежда и аз виждам в очите ѝ същата болка, която знам, че тя вижда в моите.

– Защото всеки, когото обичам, или ме напуска, или умира.

Усещам облекчение, но то е притъпено от мъката в очите ѝ.

Точно в този момент си давам сметка, че Камрин за първи път говори за това пред мен или пред когото и да било друг. Замислям се за нещата, които ми каза Натали, и за разговора, който Камрин и аз водихме по време на пътуването, както и за това, че тъкмо сега тя признава за дълбочината на мъката си не само пред някой друг, но, което е по-важно, пред самата себе си.

– Чувствам се такава егоистка, като го казвам – продължава тя, а аз я оставям да говори и не я прекъсвам. – Баща ми ни напусна. Майка ми се промени. Баба ми, която беше единственият човек, който приличаше на мен и винаги беше насреща, когато имах нужда от нея, почина. Иън умря. Коул отиде в затвора. Натали ми заби нож в гърба. Лайли… – накрая ме поглежда и мъката ѝ става още по-очевидна. – И ти.

– Аз ли? – приклякам отново пред нея. – Ама аз съм тук, Камрин. И винаги ще бъда – вземам ръцете ѝ в моите. – Не ме интересува какво правиш и какво става между нас. Никога няма да те изоставя. Винаги ще бъда с теб – дръпвам силно ръцете ѝ. – Помниш ли, когато ти казах, че ти си моят свят? Ти ме помоли да ти напомня, ако някога забравиш. Е, сега ти го напомням.

Тялото ѝ се разтърсва от ридания.

– Но ти можеше да умреш – казва тя и сълзите задавят гласа ѝ. – Всеки божи ден, в който бях в болницата, си мислех, че ще бъде последният ти. А когато това не стана и ти оцеля, продължавам да чета писмото ти седмици и месеци по-късно, защото част от мен чувства необходимостта да свикне с възможността теб да те няма. Някой ден. Защото просто знаех, че ще си отидеш по един или по друг начин. Също като всеки друг.

– Но не си отидох – казвам нетърпеливо и дори леко се усмихвам. Сядам на пода и я придърпвам при себе си. – Не умрях. Не умрях, защото знаех, че през цялото време ти беше там с мен. Защото знаех, че ние бяхме предопределени да бъдем заедно и че щом като ти щеше да живееш, аз също щях да остана жив.

– Ами ако все пак умреш? – пита тя.

Не очаквах това.

– Ако туморът се върне?

– Няма да се върне – казвам аз. – А и дори да го стори, пак ще го победя. По дяволите, изкарах осем месеца, без да отида нито веднъж при доктора, и пак оцелях. С теб в живота ми, когато не ме оставяш на мира, за да ходя редовно на прегледи, няма начин скоро да умра.

Тя като че ли не е много убедена, обаче виждам тънък лъч надежда да озарява лицето ѝ, а тъкмо това искам да видя.

– Наистина съжалявам – казва тя, но вместо да ѝ кажа да не го прави, я оставям да почувства още по-осезателно момента без намеса от моя страна. – Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ум, че ще се натовариш с такова налудничаво бреме.

Прекарва пръсти под очите си.

В опит да я поразведря разтривам с ръце голите ѝ колене и казвам:

– Бих продължавал да те обичам, дори и ако беше някое от онези момичета, които тичат в банята, за да повръщат след ядене, или ако тайно имаш за секс-кумир някой чукундур.

Тя се засмива леко през сълзи и това ме кара да се усмихна.

Повдигам с пръст брадичката ѝ и отново ставам сериозен, като се взирам в красивите ѝ бледосини очи.

– Камрин – казвам, – Лайли просто не беше готова. Не знам защо, но не можеш да се обвиняваш заради нея или заради когото и да било. И трябва да разбереш, че в тази работа ние сме заедно. В цялата тази работа. Вярваш ли го?

Тя кима.

– Да.

Навеждам се и я целувам по челото, а после по устните. Настъпва тишина, но атмосферата в стаята е различна. По-ведра. Знам, че Камрин няма да се оправи напълно за една нощ, но виждам, че сега се чувства по-малко потисната, след като се разтовари от доста неща, които е държала в главата си. Тя има нужда от някого, който да ѝ помогне да се оправи. Не някой безразличен и някой, който има готови отговори за всичко.

Тя имаше нужда от мен.

Ставам и поемам ръката ѝ.

– Ела тук.

Тя се подчинява. Вземам шишето с хапчетата от масичката край леглото и я водя в банята. Вдигам капака на тоалетната чиния и ѝ подавам шишето. Преди да съм казал и дума, Камрин без колебание изсипва останалите няколко хапчета в тоалетната и пуска водата.

– Още не мога да повярвам, че съм била толкова слаба – взира се във водата, в която хапчетата се въртят, преди да бъдат всмукани в тръбите. Поглежда ме и казва: – Андрю, можех лесно да се пристрастя към тях. Не мога да си представя…

– По не го направи – прекъсвам я аз, преди да се е замислила по-дълбоко върху стореното. – А и ти се полага да проявиш моментна слабост. Достатъчно говорихме за това.

Излизам от банята и ходя напред-назад из стаята. Тя ме следва, застава по средата и ме наблюдава.

– Андрю.

Спирам, обръщам се към нея и казвам:

– Дай ми една седмица.

Изглежда леко объркана.

– Една седмица за какво?

Леко се усмихвам.

– Просто се съгласи. Остани тук с мен една седмица.

С всяка изминала секунда става по-объркана и казва:

– Хм, добре. Ще остана тук с теб една седмица – макар да се вижда по изражението на лицето ѝ, че няма представа за какво се съгласява.

Обаче ми се доверява, а това означава всичко за мен. Ще дам и на двама ни това, от което имаме нужда, независимо дали го иска или не.