Миг преди винаги

Двадесет

Да, аз съм долен лъжец. Онова колие струва малко над 600 долара, но знам, че е по-добре да не ѝ го казвам. Според нея за скъпите неща се съди най-вече по това колко нули има след десетичната точка, но невинаги става дума само за това. Аз пък мисля, че обикновено от момичето зависи каква ще е цената. Ами да, виждал съм мацки, които се сърдят и се оплакват, че приятелят им не харчи достатъчно за тях. Питам се дали си дават сметка, че ни правят живота труден, когато, като се съберат с приятелки, си сравняват скъпоценните камъчета, както ние можем да си ги мерим в сантиметри. Между другото не го правим наистина. Поне аз не познавам някой, който е искал да си го извади и да се съревновава с мен.

Исках да купя нещо наистина хубаво на Камрин за рождения ѝ ден. Просто се случи така, че единственото нещо, което най-много ми хареса от тези, които гледах, беше скъпо.

Примири се с това, бейби.

Тя може да припадне, ако някога разбере колко пари съм похарчил за сватбените ни пръстени, които купих, когато бяхме в Чикаго. Беше много трудно да ги скрия от Камрин, за да не ги види. Обаче успях да набутам малката кутийка, в която ги държах, в едно скришно отделение на сака ми.

През целия ден правихме това, което винаги правим – да се мотаем двамата, доколкото можем, на това студено време. Когато се върнахме в хотела, грабнах китарата и ѝ изсвирих една песен, която композирах и върху която работих една седмица. Надявах се да я завърша за рождения ѝ ден, зашито е част от подаръка ѝ за него. Написах я специално за нея.

Нарекох я “Лалето на хълма” – една песен, за която получих вдъхновение в първия ден, който прекарахме заедно, когато излязох от болницата след операцията.

– Мисля, че трябва да я караш по-кротко – каза Камрин в онзи ден. – Известно време да не си завираш главата под капаците на колите при Били Франк и да забравиш за бънджи скоковете и надпреварата с коли.

Леко се засмях и наклоних глава на една страна, за да я погледна. Бях се излегнал върху една каменна маса за пикник, а Камрин седеше на пейката, близо до главата ми.

– Значи твоето определение за това как да я карам по-кротко е да не правя абсолютно нищо, така ли? – попитах аз и ѝ се усмихнах, подпрял глава с ръце отзад.

– Какво лошо има в това да се прекара един спокоен ден в парка? – попита тя и прекара пръсти по веждата ми.

– Нищо – отвърнах аз и целунах пръстите ѝ, когато ръката ѝ стигна до устата ми. – Харесва ми да сме сами с теб.

Тя наклони леко глава на една страна и изражението ѝ стана по-меко. После огледа парка. Дърветата се бяха разлистили напълно, а тревата беше гъста и зелена. Денят наистина беше хубав. Запитах се защо като че ли само ние двамата му се наслаждаваме.

– Мисля, че лалетата са красиви – каза някак разсеяно тя, загледана в малкия, покрит с трева хълм от другата ми страна.

Аз също го погледнах и видях едно лале да стърчи съвсем само на върха на хълма.

Не знам защо, но от онзи ден, когато видя някъде лале, си мисля за нея.

Никога няма да забравя усмивката ѝ, докато ѝ свирех песента. Беше толкова топла и мила, усмивка, която казваше “Обичам те повече от всичко на този свят”, без да е нужно да се изричат самите думи.