Миг преди винаги

Тридесет и шест

Много месеци по-късно…

По някое време през първия месец в новата ни къща Андрю ми писа още едно писмо. Мисля, че го прочетох поне сто пъти. Обикновено плача, но и много често се усмихвам. Каза ми, че иска да го чета веднъж седмично, за да отбелязвам, че е изминала още една седмица и нищо не се е случило, че всичко продължава да е наред. И аз го правих. Обикновено го четях в неделя вечер, след като той вече е заспал до мен в леглото. Обаче понякога, когато заспивах преди него, протягах ръка на следващата сутрин, изваждах писмото от книгата до леглото и го четях, преди да се събуди. Както всеки друг път преди това, когато свършвах, го поглеждах как спи и се надявах за още една седмица.

Андрю винаги ме изумяваше. Изумяваше ме с начина, по който работеше мозъкът му. С начина, по който ме гледаше, без да каже каквото и да било, и ме караше да се чувствам най-важният човек на света. Изумяваше ме с това как можеше винаги да бъде толкова позитивен дори когато светът около него се разпадаше. И как успяваше да хвърля светлина и в най-затънтените кътчета на мозъка ми, когато си мислех, че вече никога няма да видя отново друга светлина.

Разбира се, и той имаше своите лоши дни, своите “моменти на слабост”, но не познавам друг като него. И знам, че никога няма да видя такъв.

Може би по природа съм слаб човек. Може би, ако не беше Андрю, нямаше да съм тази, която съм днес. Понякога се чудя каква щях да бъда, ако не го бях срещнала, ако не беше там да ме спаси от онова опасно, безразсъдно пътуване с автобус, което реших да предприема сама. Чудя се какво щеше да стане с мен, ако той не се грижеше за мен достатъчно, за да ми помогне да преодолея моментната слабост. Мразя да мисля за себе си по този начин, но понякога човек трябва да се изправи с лице срещу реалността такава, каквато е, да види нещата такива, каквито са, и как те могат да зависят от действията му. В сърцето си знам, че ако не беше Андрю, мен можеше изобщо да ме няма днес тук.

Последните няколко месеца бяха много трудни за нас, но същевременно бяха пълни с живот и вълнение, с любов и надежда.

Животът е загадъчен, често пъти несправедлив. Обаче мисля, че през времето ми с Андрю се научих, че той може да бъде и красив и че обикновено, когато ни сполети нещо, което изглежда несправедливо, Животът така открива място, за да се случат по-добри неща. Обичам да мисля така. Това ми дава сила, когато най-много се нуждая от нея.

А точно сега имам такава потребност.

Опитвам се да погледна нагоре към часовника високо на стерилната бяла стена на стаята, но почти не мога да различа малките черни стрелки през замъглените си очи. Исках да разбера колко дълго съм била тук. Чувствам се изтощена и слаба, умствено и физически, и не мога да издържам повече. Преглъщам една буца в гърлото и чувствам устата си суха като гласпапир. Вдигам нагоре ръка, за да изтрия една потекла сълза. Но само една. Всъщност изобщо не бях плакала много. Защото преди това болката беше толкова непоносима, че направо пресуши всичките ми сълзи.

Не мога да направя това. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще се предам. Искам да кажа на всички в стаята да си вървят, просто да ме оставят сама и да престанат да ме гледат, като че ли душата ми има нужда от ремонт. Тя има! Наистина има, по дяволите! Но никой тук не може да го направи.

През повечето време нищо не чувствам. Вече не мога да усещам каквото и да било. Обаче болничните стени започват да се приближават към мен и ме карат да изпадам в клаустрофобия. Що се отнася до физическата болка и душевната мъка, не чувствам нищо. Питам се дали и ще си остана така безчувствена завинаги.

– Трябва да се опиташ да се напънеш – казва Андрю до мен, хванал ръката ми.

Извивам рязко глава встрани, за да го видя и да протестирам.

– Ама аз не чувствам кръста си! Как да се напъна, като не чувствам, че се напъвам!

Според мен единственото напъване, което мисля, че успях да направя, беше да кажа тези думи през скърцащи зъби.

Той ми се усмихва и целува потта по челото ми.

– Можеш да го направиш – казва доктор Бол, застанала някъде между краката ми.

Стискам здраво очи, сграбчвам ръката на Андрю и се напъвам. Така си мисля. Отварям очи и си позволявам да дишам.

– Напънах ли се? Подейства ли?

Господи, надявам се да не пръдна! О, Господи, това ужасно ще ме притесни!

– Справяш се чудесно, бейби.

Сега Андрю поглежда докторката и чака.

– Още няколко пъти и трябва да се получи – казва тя.

Думите ѝ не ми харесват, въздъхвам с досада и отмятам силно глава назад върху възглавницата.

– Опитай пак, бейби – казва тихо Андрю, който никога не губи самообладание, макар че всеки път, когато го виждам да поглежда докторката, забелязвам скрита тревога на лицето му.

Отново повдигам гърба си от възглавницата и се опитвам да се напъна, но пак не мога да кажа дали наистина се напъвам, или само си мисля така.

Андрю подпъхва едната си ръка под гърба ми и ми помага да стоя изправена, а аз отново се напъвам, като стискам толкова силно очи, че чувствам как те потъват навътре в черепа ми. Зъбите ми скърцат и са оголени. По челото ми избиват капчици пот.

Крещя нещо неразбираемо, когато преставам да се напъвам, и отново мога да дишам.

И усещам нещо.

Ха… това не е болка – епидуралната упойка е помогнала, – но определено усещам натиска на бебето. Ако не знаех, че не е така, бих си помислила, че някой ми пъха нещо необикновено голямо във вагината. Очите ми се разширяват все повече и повече.

– Главата на бебето е навън – чувам докторката и след това чувам противен, всмукващ звук, когато тя почиства гърлото на бебето с всмукателна тулумба.

Андрю иска да погледне; виждам го да изпъва врата си като костенурка и да се мъчи да види по-добре, но не иска да се отделя от мен.

– Само още два пъти, Камрин – казва докторката.

Отново се напъвам, като влагам дори повече усилие, след като знам, че всъщност има ефект.

Тя измъква раменете на детето.

Напъвам се още веднъж и нашето бебе е родено.

– Справи се чудесно – казва докторката и отново прочиства гърлото на бебето.

Андрю ме целува по врата и челото и избърсва потта от мократа ми коса по лицето и врата. Няколко секунди по-късно проплакванията на бебето изпълват стаята с усмивки и вълнение. Избухвам в сълзи и хлипам толкова силно, че цялото ми тяло трепери неудържимо от вълнение.

После докторката обявява;

– Момиче е.

Андрю и аз не сваляме очи от нея, докато му казват да пререже пъпната връв. Той се отдалечава от мен, но се усмихва гордо, когато се навежда и изпълнява оказаната му чест. Изглежда, не може да реши кого иска да гледа повече, мен или дъщеря ни. Усмихвам се и отпускам глава върху възглавницата напълно изтощена. Най-накрая виждам колко показва часовникът на стената. Той ми казва, че съм раждала в продължение на повече от шестнадесет часа.

Усещам още натиск и подръпване между краката, докато докторката пъха там нещо, което, честно казано, не искам да знам какво е. Само се взирам в тавана за момент, унесена в спомените си от последните девет месеца, докато чувам нашето бебе да врещи в другия край на стаята. Надигам отново толкова рязко глава, сякаш са ме ударили с камшик.

Андрю стои наблизо, докато една от сестрите я почиства и започва да я повива в одеяла. Той поглежда към мен и казва:

– Тя определено има твоите дробове, момиче.

Запушва си ушите с пръсти. Аз се усмихвам и наблюдавам и двамата, като се опитвам да не мисля за това подръпване там долу. После Андрю се връща и застава отстрани на леглото.

Целува ме по устните и прошепва:

– Захарче. Изглеждаш така, като че ли току-що си бягала маратон. Без грим. С болнична нощница. И пак си красива.

Въпреки всичко пак успява да ме накара да се изчервя.

Вдигам ръка, от нея стърчи система с физиологичен разтвор. Хващам лицето му и го придърпвам към себе си.

– Успяхме – прошепвам върху устните му.

Той отново нежно ме целува, а после сестрата се приближава до нас с дъщеря ни в ръце.

– Кой иска да я подържи пръв? – пита тя.

Двамата с Андрю се споглеждаме, но той се отдръпва настрани, за да може сестрата да ми я подаде.

– Не – казвам аз, – ти пръв.

Андрю се колебае само малко, но се предава и протяга ръце да я поеме. Сестрата я поставя внимателно и се отдръпва, след като се е уверила, че той я държи уверено. Отначало Андрю изглежда по момчешки притеснен, страхува се, че ще я изпусне или че не я държи, както трябва, но бързо се отпуска.

– Руса коса – казва, застанал край мен, той. Ухилил се е до уши, а зелените му очи блестят леко навлажнени. – Има много за подстригване!

Все още съм толкова изтощена, че мога единствено да се усмихна.

Андрю гледа надолу към нея, докосва бузичките ѝ с пръсти и я целува по челцето. След малко я слага за първи път в ръцете ми. В мига, в който заставам лице в лице с момиченцето си, отново не мога да се сдържа. Почти нищо не виждам през насълзените си очи.

– Толкова е хубава – казвам, без да свалям очи от нея. Почти се страхувам, че ако отместя поглед само за секунда, тя ще изчезне или ще се събудя от сън. – Съвършена е – прошепвам аз и я целувам по нослето.