Миг преди винаги

Двадесет и шест

– Вълнуваш ли се за довечера? Имаш ли нужда да подишаш в книжна кесия, за да се успокоиш? – пита Андрю на излизане от банята с хавлиена кърпа около кръста.

– И двете – казвам аз. Оставям дистанционного върху нощното шкафче и сядам в леглото. – Знам песента, обаче това е моето първо солово изпълнение. Така че, да, леко съм паникьосана.

Той рови в сака си до телевизора и намира чифт чисти боксерки. Кърпата пада на пода. Накланям глава на една страна и наблюдавам от леглото големия му секси задник. Намъква боксерките и ги опъва около кръста си.

– Ще предизвикаш фурор – казва Андрю и се обръща към мен. – Имаш много практика и вече си я овладяла добре. Освен това, ако си мислех, че още не си готова, щях да ти го кажа.

– Знам.

– Е, готова ли си за работа? – пита той и облича останалите си дрехи.

– Да. Мисля, че съм готова. Как изглеждам?

Изправям се и се завъртам, облечена в оскъдно черно боди с тънки презрамки и тесни дънки.

– Почакай – казвам и вдигам пръст.

Обувам новите си високи до прасците лъскави черни ботушки и вдигам циповете им отстрани. После отново се завъртам и пак позирам малко прекалено артистично.

– Непоносимо секси, както винаги – казва той, ухилва се, пристъпва напред и прекарва плитката ми през ръката си.

Тази вечер може и да изпълнявам сама “Edge of Seventeen” (“Почти на седемнайсет”), но в продължение на два часа, преди да изляза на сцената, ще съм келнерка, а Андрю ще почиства масите. Едно на нула за мен! Получих по-престижната работа.

Когато пристигаме в седем часа, заведението е пълно. Харесвам атмосферата на това място. Сцената е с прилични размери, но дансингът е огромен. И е претъпкано, което ме прави още по-нервна. Отивам отзад, хванала Андрю за ръка, докато се провираме през навалицата. Извадихме късмет с тази временна работа. Ще можем да работим заедно няколко вечери. Всяка друга странична работа по време на това пътуване, откакто сме тръгнали от Вирджиния, беше съвсем случайна. Тук-там работих като чистачка на стаи, а Андрю като барман и дори като охрана. Не е някой напомпан със стероиди (и съм доволна, защото е грозно), но има достатъчно големи мускули, така че лесно го наемат на работа. Добре, че не се е налагало да влачи някого навън за ризата или да влиза в юмручни схватки.

Босът ни през следващите няколко дни Джърмън (името му е такова, а не националността, освен това вратът му е червен като на германец) подава на Андрю една бяла престилка и един бадж, на който пише Анди.

Едва се сдържам да не се засмея, но Андрю забелязва веселото изражение на лицето ми.

Джърмън потърква нос с месестата си като наденичка ръка, избърсва я в дънките и казва:

– Веднага щом някой стани ут масата и съ разкара, утивъш там и я подготвяш за друг клиент – клати заканително пръст към Анди, т.е. Андрю. – И ни пипай бакшишити. Те съ зъ келнирката, разбра ли мъ?

– Да, сър – вика Андрю.

Когато Джърмън поглежда за миг бележника си с поръчките, Андрю беззвучно се обръща към мен с думите: “Защо се хилиш?”, а аз стискам устни, за да не се засмея, когато босът отново вдига очи към нас.

Сега той ме оглежда, искам да кажа, че ме оглежда от главата до петите съвсем различно от начина, по който гледа Андрю в момента. Усмихва се мазно и казва:

– А ти тряба дъ изглеждъш точно тъй, както изглеждъш сига. Тури си тъз сладка усмивка на лицету и събирай бакшишити.

Мога само да си представя какво трябва да изтърпяват от този човек другите келнерки, които работят за постоянно тук.

Усмихвам му се и казвам с подкупващ провинциален акцент:

– Ама, разбиръ съ, гуспудин Джърмън, сигурна съм, че по-късну, кату ми свърши смяната, шъ разберети, чи трябва да утида отзад да съ поупрява малко преди да пея тъз вечер.

Виждам как очите на Андрю стават по-големи и по-заинтригувани, но продължавам да гледам Джърмън, когото вече така съм намотала на пръста си, че ако му кажа да оближе пода, ще попита: Колку дългу?

Онзи южняшки акцент, който изведнъж извади, наистина ме възбуди. Двамата трябва да си поговорим за това по-късно.

Закачам баджа с името ми, завързвам отзад престилката и грабвам нещо подобно на пластмасовата тава, което ми посочва Джърмън. По дяволите, нямам нищо против тази работа, но Джърмън е червеноврат чукундур, който се надявам да не ми се пречка през следващите два часа. А и би могъл да използва някакъв дезодорант. Имам предвид, да използва докрай шибания дезодорант. Наистина не му е мястото в това заведение. Той е като бунтовнически флаг, който виси на прозореца на къща за 400000 долара. Комбинацията от бар и ресторант изглежда доста добре. Поне отвътре.

Тръгвам между масите с тавата в ръка и се насочвам към първата празна маса, която виждам. Събирам всичките боклуци по нея и мръсните чинии с недоядени пържени картофи и хъш пъписи^[9] хвърлям всичко в тавата. После избърсвам масата с парцала в джоба на престилката и изправям кетчупа и шишетата със сос за пържоли. Всичко е много просто, не е като келнерството. Предполагам, че тъкмо затова само Камрин трябваше да изкара едночасов подготвителен курс вчера, преди да започне днес. Тя може и да се справи със събирането на бакшишите, като използва сексуалното си очарование, но ще трябва изтърпи гадния си, извратен бос. И това много ме кефи. Така ѝ се пада, дето ми се подиграваше за зареждането на масите. Занасяше ме и ме наричаше “паразитът на бара”. Е, надявам се, че няма да очаква да спасявам кльощавия ѝ задник от мераците на Джърмън. Сама да се оправя.

Почиствам още две маси и оставям петте долара бакшиш на едната и двадесетачката на другата. Когато се отправям отзад, за да опразня тавата, ме спират четири момичета, седнали в едно сепаре близо до бара.

– Хей, сладур – казва по-възрастната от жените и ми дава знак да се приближа, – можеш ли да вземеш поръчките ни?

– Съжалявам, госпожо, но аз само подреждам масите.

Правя опит да се отдалеча, но едната, която е и по-хубава, ме спира:

– Обзалагам се, че ако поискаме ти да си нашият келнер, ще те повишат. Очите ѝ са като стъклени и леко поклаща глава. Забелязвам, защото няма как да не забележа, че огромните ѝ гърди могат всеки момент да изхвръкнат от тясното боди. Тя ги изважда още повече на показ.

– Ами, можете да попитате – казвам аз и пускам в действие своя чар, като едва-едва се усмихвам. – Ако босът разреши, ще бъда ваш за цялата вечер.

Четирите се споглеждат и казват нещо помежду си. Явно съм спечелил доверието им.

Камрин се приближава зад мен с табла за питиета, на която са наредени чаши с уиски и голяма водна чаша, вече пълна с банкноти. Питам се дали са бакшишите или парите, които е събрала за алкохола. Това ме изнервя.

Тя ми се усмихва многозначително, поглежда към масата на жените, а после за миг и мен.

– Той притеснява ли ви, дами? – пита ги Камрин.

Знам, че не ревнува. Всичко е заради състезанието между нас тази вечер. Готова е да направи всичко, за да ми попречи да спечеля малкия облог, който направихме в колата по пътя насам:

– Мислиш, че не мога да събирам бакшиши, като почиствам маси, така ли?

– Не – казва тя. – Момчетата, които се грижат за почистването на масите, не събират бакшиши.

– Все пак помисли – казвам аз и я поглеждам. – Това е бар, пълен с жени и алкохол. Обзалагам се, че мога да получа бакшиши.

– О, така ли? – пита тя и свива устни.

– Ами, да – казвам аз и дръзко вдигам още повече залога: – Всъщност обзалагам се, че мога да събера повече бакшиши от теб.

Камрин се смее.

– Сериозно? Искаш да се обзаложиш за това?

Тя скръства ръце и клати глава, като че ли да ми каже, че ставам смешен.

– Да – категоричен съм аз, макар да знам, че трябваше да кажа “Не, само се майтапя”.

Обаче не го казах и сега съм обвързан с този бас. Ако Камрин спечели, ще трябва в продължение на три вечери поред да ѝ правя едночасов масаж. Един час е твърде много време за масаж. Вече чувствам как ръцете ми отмаляват само като си го помисля.

По-възрастната жена отговаря на Камрин:

– Не, той изобщо не ни притеснява, сладурче – оглежда ме от горе до долу така, като че ли иска да ме съблече гол и да ме оближе, подпряла на ръце брадичката си. – Може да остане толкова дълго, колкото си иска. Къде е босът ти?

– Тук някъде – казва Камрин. – Просто се огледайте за един едър мъж с риза на компанията. Името му е Джърмън.

– Благодаря ти, кукло – казва жената и отново ме поглежда.

Тази, признавам си, ме плаши. И тъй като, както изглежда, тя е водачът на групата, решавам, че трябва да се разкарам, преди тя наистина да си помисли, че съм неин. Сега аз имам нужда от помощта на Камрин да ме измъкне от кашата, която забърках.

– Приятна вечер, дами – казвам аз с подкупваща усмивка и правя опит да се отдалеча.

Усещам една ръка да се плъзва в джоба на престилката ми. Спирам и поглеждам надолу в момента, в който жената отдръпва ръката си. Зяпа ме с ненаситния си поглед.

– И на теб, захарче – казва тя.

Намигвам ѝ и се усмихвам на другите три, докато небрежно се отдалечавам. Когато стигам в кухнята, изпразвам тавата, бъркам в джоба си и изваждам три банкноти от по двадесет долара.

Да, по дяволите, в крайна сметка може пък този облог да не е толкова смешен.

Два часа по-късно…

Да, облогът беше смешен.

– Двеста и четиридесет, четиридесет и един, четиридесет и шест, петдесет и шест. – Камрин продължава да брои бакшишите си, след като кратката ни смяна приключва. Поглежда ме дяволито и добавя: – А ти колко изкара?

Опитвам се да запазя каменна физиономия, за да изглежда разочарованието ми по-искрено, но тя не ме улеснява. Затова изваждам моите пари, отново ги преброявам и отговарям:

– Осемдесет и два долара.

– Е, не е лошо за чистач на маси, трябва да ти го призная – казва тя и прибира парите си.

– Да ми го признаеш? – питам аз, развързвам престилката ^: си и я свалям, – да не би да ме освобождаваш от облога?

– Пфу! Няма начин – казва тя.

Зад нас идва Джърмън.

– Дъно дъ сти добри, вий двамата – казва той. – И никакъв рап или модни, нови песни – щраква бързо с пръсти, като че ли се опитва да ни посочи пример, но се отказва. – Туй не вий “Америкън айдъл”.

– Разбрано – казва Камрин с пленителна усмивка.

Ухиленият до уши Джърмън изведнъж престава да я гледа в захлас и се отдалечава, като ми се озъбва, докато минава покрай мен. Все пак това е по-добре, отколкото да ме гледа така, както гледа Камрин, затова не се оплаквам.

Обръщам се към Камрин.

– Не бъди нервна – вземам ръцете ѝ в моите. – Както ти казах, тук ще имаш голям успех.

Тя кима нервно. После бързо въздъхва през малките си заоблени устни и поема дълбоко въздух.

– Ще изтичам да взема китарата, докато се приготвяш – казвам аз.

– Добре – вика тя.

Целувам я по устните и излизам навън при колата, където в багажника е скрита електрическата китара, която тя ми купи за рождения ми ден. Нейното соло може и да е “Почти на седемнайсет”, но рефренът за китара е толкова добре познат, че съм изнервен почти толкова, колкото нея за изпълнението си. Е, може би не чак толкова – песента е сравнително лесна за свирене. Това, което ме кара да бъда малко нащрек, е да не объркам нещо, докато тя пее. Тя е единствената причина да се чувствам изнервен за представянето ни тази вечер.

Отивам на сцената и заварвам барабаниста Лийф, с когото се запознахме вчера, да се подготвя.

– Благодаря ти, че се съгласи да свириш с нас, приятел – казвам му аз.

– Хей, няма проблем – казва Лийф. – Свирил съм тази песен много пъти в един бар в Джорджия, в който работих преда няколко години.

Камрин беше щастлива, че се намери барабанист, който знае песента. Беше се подготвила да я изпълним само двамата, макар да знаеше, че няма да е същото без барабани. Но когато вчера срещнахме Лийф, докато се обучаваше за келнерка, и той се съгласи да свири с нас тази вечер, мисля, че увереността на Камрин значително нарасна.

Премятам ремъка на китарата през рамото си в момента, в който Камрин излиза на сцената.

Идва право при мен, а аз се навеждам към ухото ѝ и казвам:

– Изглеждаш страхотно.

Тя се изчервява и оглежда дрехите си. Сменила е хубавото черно боди, което носеше, с друго боди от черна коприна, което е отворено ниско на гърба и открива кожата ѝ почти до кръста. Колието, което ѝ купих, се поклаща отпред и блести на фона на черното. И си е разпуснала косата. Обичам плитката, която винаги носи, но трябва да кажа, че е много по-секси с тази дълга, мека руса коса, която пада по раменете ѝ.

Гласовете от хората на бара се чуват силно из цялото голямо помещение, дори и след като Лийф изпробва бас-барабана зад нас. Всички маси в помещението са заети, както и сепаретата покрай задната стена. Моите четири “приятелки” са още тук и са се преместили от тяхното сепаре на една маса по-близо до сцената. Изглеждат заинтригувани от това, че се превърнах от момче, което зарежда масите, в китарист. При нормални обстоятелства щях вече да съм се огледал за някоя “жертва” за вечерта, но тази вечер е различна и няма да има нищо такова нито от моя, нито от нейна страна. Камрин е твърде нервна и съсредоточена, за да се опитва да прилага обичайния ни номер.

След като най-накрая сме се нагласили и сме готови да започнем, Камрин задържа дъха си за момент и ме поглежда.

Аз чакам да ми даде знак и когато я виждам да кима, започвам да свиря.’ Всички очи в заведението се насочват към нас. Този рефрен за китара винаги успява да накара хората в едно претъпкано помещение да обърнат глави. А Камрин в секундата, в която започва да пее, прави същото каквото правя и аз – става напълно различна до такава степен, че ме изумява. Идва ѝ отвътре. Толкова е различна от репетициите, които правим заедно. С всеки стих на песента и всяко движение излъчва увереност и сексуалност и цялото ми тяло реагира на това.

– О-оо, бейби, ооо, ооо! Присъединявам се аз при припева.

Обаче всички гледат нея, дори моите четири приятелки, които знам, че са се преместили по-близо, за да наблюдават мен. Не, сега през повечето време те принадлежат на Камрин и това ме кара да се чувствам горд.

Дори преди да свърши първият куплет, дансингът се пълни с тела. Силата и сексуалното излъчване в гласа на Камрин, съчетани с възторга на всички от изпълнението ѝ, ме пращат на седмото небе и аз изсвирвам онзи рефрен много лопрочувствено от преди.

– О-оо, бейби, ооо, ооо!

През няколко секунди чувам един глас да пищи в дъното:

У-оооооо!

И отново всеки път, когато Камрин изпее някой прочувствен тон.

А на мен не ми стига.

Пея е цялото си сърце следващите два припева и си давам сметка, че следващият е онзи, на който тя винаги се запъва. Поглеждам я, като продължавам да дърпам бързо струните, гърбът ми е извит и не виждам нито един мускул да трепва нервно на лицето ѝ.

После думите идват и си отиват толкова бързо и безпогрешно от устните ѝ, че усещам как лицето ми се е опънало до краен предел от усмивката ми, когато изпявам колкото ми глас държи следващия припев заедно с нея.

Мамка му, моето момиче владее тази песен. Виждаш ли бе, Стиви Никс!

Камрин преполовява песента и пее:

– О-ооо!

А после гласът ѝ заглъхва в онази част на песента, която дава възможност за кратка почивка.

Обаче рефренът за китарата не спира. Изтощително е, но пръстите ми не спират и не пропускат нито един такт.

Камрин и аз се споглеждаме и се наслаждаваме заедно на момента. После тя започва да пее отново, а аз се присъединявам там, където трябва.

Тя продължава да пее, двете ѝ ръце хващат стойката на микрофона, очите ѝ са затворени и тя изригва с толкова много чувство “Йе! Йе!”

После отново гледа право в мен и не сваля погледа си, когато започва следващия куплет, като че ли пее само за мен.

Публиката изригва с викове и писъци. Камрин се покланя първа, а аз след нея. Усмихва се толкова широко, когато гледа към публиката, че това ме кара леко да се задъхам.

Премествам китарата зад гърба си, отивам право при нея и я вдигам на ръце от пода. От всички страни около нас се чуват подсвирквания и викове, но единственото, което забелязвам, е Камрин, която ме гледа. Целувам я силно и тълпата подсвирква и вика още по-силно.

Преди да свърши вечерта, изпълняваме още цели десет песни, а с напредването на нощта тълпата става по-голяма. Изпиваме някои от любимите ни, между които “Barton Hollow”, “Hotel California” и “Birds of a Feather”. И всяка песен се посреща със същия възторг, както предишната. Тази нощ не пях соло, дори и след като по едно време Камрин ме помоли. Това беше нейна нощ и само нейна. Отказах да бъда център на внимание дори и само за една песен.

Връщаме се обратно в хотела към два часа сутринта и аз с удоволствие си плащам облога, който загубих.