Миг преди винаги

Двадесет и две

Някъде по магистрала 75 – май

Пътуваме от месеци. През март вече така бяхме свикнали, че животът по хотелите ни беше станал втора природа. Всяка седмица нова стая, нов град, нов плаж, ново всичко. Обаче независимо колко ново е всичко, всеки път, когато влизаме в някой хотел, като че ли минаваме през входната врата на къща, в която сме живели от години. Никога не съм си представяла, че мога да наричам една хотелска стая “дом” или че с живота на пътя може да се свикне толкова лесно, както беше за нас. Понякога беше трудно, но всичко е едно преживяване и не бих променила нищо в него.

Обаче се чудя дали дългата зима не ми дойде в повече. Питам се, защото се улавях да мечтая за къща някъде, в която да живеем уседнал живот с Андрю.

Да, сигурна съм, че е само от зимата.

Беше два часът сутринта и закъсахме с колата някъде в Югозападна Флорида на една дълга, пуста отсечка от магистралата. А валеше проливен дъжд. Направо из ведро. Преди час се обадихме да дойдат да ни теглят, но поради някаква причина камионът още не се появяваше.

– Има ли някъде чадър в колата? – шетам аз, като се опитвам да надвикам шума от силното трополене на дъжда по покрива. – Мога да го държа над теб, докато поправиш колата!

– Навън е тъмно като в рог, Камрин – вика той като мен, за да го чуя. – Съмнявам се, че дори и с фенер ще мога да го направя. Първо трябва да разбера какво не е наред.

Смъквам се още повече на седалката и подпирам крака върху таблото с колене, прибрани към гърдите.

– Поне не е студено – казвам.

– Ще преживеем някак си тази нощ тук – казва той. – Няма да е за първи път да спим в кола. Може би камионът, който трябва да ни тегли, ще се появи, преди да се съмне, ако ли не, ще я оправя, когато мога да виждам.

Седим заедно в мълчание известно време и слушаме как дъждът трополи по колата, гръмотевицата преминава с грохот като вълна през облаците. След време сме толкова уморени, че се промъкваме на задната седалка, свиваме се заедно на нея и се опитваме да поспим. Не след дълго, когато става очевидно, че и на двамата не ни е удобно и че няма достатъчно място да спим така, Андрю се промъква отпред. Обаче пак не можем да заспим. Усещам го да се намества известно време и после пита:

– Къде се виждаш през следващите десет години?

– Не съм сигурна – отвръщам аз, загледана в покрива на колата. – Но знам, че искам да правя каквото и да е заедно с теб.

– Аз също – казва той отпред.

Лежи в същата поза, в каквато съм сега, по гръб и гледа нагоре.

– Мислила ли си за нещо конкретно? – питам тихо аз и се чудя какво ли има предвид той, като подхваща тази тема.

Сменям лявата си ръка е дясната под главата си.

– Да – казва той. – Искам да се установим някъде, където е топло и спокойно. Понякога си те представям на плажа да вървиш боса по пясъка, а вятърът да развява косата ти. Аз пък седя не много далеч под едно дърво и свиря на китарата…

– Тази, която ти купих ли?

– Разбира се.

Усмихвам се и продължавам да слушам, като мислено си представям сцената.

– И ти ѝ държиш ръката.

– Чия ръка?

Андрю замлъква за момент.

– На нашето малко момиченце – казва някак разсеяно той, като че ли мисълта му се рее някъде по-далеч от моята.

Преглъщам и усещам как в гърлото ми наедрява буца.

– Харесва ми да си го представям – казвам аз. – Значи искаш да се установим някъде, така ли?

– Евентуално – казва той. – Обаче само когато наистина го почувстваме. Нито ден преди това.

Внезапен порив на вятъра разтърсва колата, а земята се разтреперва от силна гръмотевица.

– Андрю? – питам аз.

– Да?

– Номер три, който трябва да прибавим към списъка ни с обещанията. Ако стигнем до старост, кокалите ни болят и не можем да спим повече в едно легло, обещай ми, че никога няма да спим в отделни стаи.

– Обещавам – отговаря той и по гласа усещам, че се усмихва.

– Лека нощ – казвам аз.

И когато минути по-късно заспивам, сънувам онзи топъл плаж, а Андрю ме наблюдава как вървя по пясъка с малката ръчичка, хванала моята.

Камионът, който трябваше да ни тегли, така и не пристигна. Събудихме се на следващата сутрин, вдървени и с болки тук и там, независимо че спахме на отделни седалки.

– Ще спукам от бой онзи мъж с камиона, ако го видя някъде – ръмжи сърдито Андрю под капака.

Зает е да върти един гаечен ключ. Аз дори не се преструвам, че знам каква е повредата. Той ще оправи колата. Това е всичко, което знам. А и той е в доста лошо настроение. Просто се мотая около него, за да му помогна, ако му е нужно нещо, и не се правя на тъпа руса блондинка, като го питам каква е тази джаджа или какво прави онази джунджурии. Истината е, че не ме интересува. А освен това той ще се ядоса още повече, ако ще трябва да ми обяснява.

Обаче слънцето е изгряло. И е горещо! Чувствам се, като че съм умряла и съм се възнесла на небето.

Шляпам наоколо из локвите от дъжда през нощта и мокря маратонките си. Не ме занимава нищо друго освен времето, но вдигам високо ръце във въздуха над мен и гледам към небето, като продължавам да се въртя в кръг по средата на пътя.

– Ще дойдеш ли тук да ми помогнеш? – пита сърдито Андрю.

Отивам при него и го щипвам закачливо по бузата, защото съм в такова страхотно настроение, че просто не мога да се сдържа. Обаче следва едно “дум”. Андрю реагира рязко, вдига главата си нагоре и се удря в капака. Премигвам и се хващам за устата.

– По дяволите, бейби! Съжалявам!

Посягам към ядосания Андрю, зелените му очи святкат заплашително, но после той ги затваря и бавно изпуска въздуха от надутите си бузи.

Хващам го за главата, разтривам я и го целувам по носа. Все още не мога да престана да се усмихвам, но не се смея, само се опитвам да направя физиономията на гледащо виновно кученце.

– Прощавам ти – казва той и сочи под капака. – Нужно ми е да държиш онова нещо там да не мърда за секунда.

Отивам откъм посочената страна, надничам под капака и протягам ръка към мястото, а пръстите му ме насочват където трябва.

– Да, точно там – казва той. – А сега просто го дръж.

– Колко дълго?

– Докато ти кажа – вика той и аз виждам как леко се подсмихва. – Ако го пуснеш, маслото ще се изсипе и тогава ще се наложи дълго да останем тук.

– Добре, ама тогава побързай – викам аз и вече чувствам как вратът ми започва да се схваща.

Той отива при багажника и взема бутилка с вода. Отвива бавно капачката. Отлива една глътка. Оглежда се наоколо. После пак отпива.

– Андрю, ама ти бъзикаш ли се с мен?

Надничам, доколкото мога, изпод капака, за да го погледна.

Той само се усмихва. И отпива нова глътка.

Мамка му, той наистина се бъзика с мен! Мисля…

– Не го пускай, сериозно ти казвам.

– Глупости – казвам аз и ми се иска да си раздвижа пръстите, но решавам да не го правя, – Истината ли ми казваш? Сериозно ли говориш?

– Да, сериозно. Тасчето с маслото ще падне и вероятно ще се разлее върху теб. После ще е трудно да махнеш тази гадост от кожата си.

– Гърбът започва да ме боли – викам аз.

Той продължава да се бави и едва когато вижда, че се каня да го пусна, ме заобикаля, сграбчва ме през кръста и ме измъква изпод капака. Вдига едната си ръка и оставя голямо черно петно по бузата ми. Крещя срещу него и го отблъсквам.

– Пфу! Мамка му, Андрю! Ами ако не успея да изчистя това нещо от себе си?

Наистина съм ядосана, но въпреки това не мога да устоя на неговата усмивка.

– Ще се изчисти – казва той и отново се навежда под капака на колата. – А сега влез в колата и завърти ключа, когато ти кажа.

Озъбвам му се още веднъж, преди да сторя това, което ми е казал, и след малко шевролетът забоботва отново и ние сме на път към Сейнт Питърсбърг, който е само на час от нас.

Днес денят много прилича на летен, а ние не можем да се възползваме достатъчно от това. След като се настаняваме в хотелската стая и вземаме така нужния ни душ, се отправяме към най-близкия универсален магазин, за да купим чифт бански на Андрю и бикини за мен с намерение да идем да доплуваме в океана.

Той настоява да взема мъничките черни бикини с малките сребърни звездички, но не на него ще му се налага да придърпва на всеки пет секунди тънката материя от бузите на задника ми. Затова се спирам на хубавия червен бански, който ще ме покрива малко повече.

– Може пък да е по-добре, че избра този – казва той, когато отново сме в колата на паркинга на магазина.

– Защо го казваш? – питам аз, усмихвам се и изритвам обувките си.

– Защото можеше да се наложи да разбия някоя и друга челюст – включва на задна и потегляме назад.

– Само защото са гледали ли? – питам недоверчиво и се усмихвам.

Той накланя настрани глава и ме поглежда.

– Не, предполагам, че не. Всъщност аз се кефя, когато те заглеждат други мъже.

– Стига бе! – викам аз и сбърчвам нос.

– Не, не е това! – казва той. – Гледай ти! – клати глава, като че ли иска да каже, че не е за вярване, и ние излизаме от паркинга на улицата, по която движението е оживено от туристите. – Просто ми доставя удоволствие, когато си се облегнала на ръката ми. Прави чудеса за егото на мъжа.

– О, значи аз съм просто нещо като трофей върху ръката ти, така ли? – скръствам ръце и го поглеждам изпитателно.

– Ами да, бейби, тъкмо затова те търпя около себе си. Мислех, че вече си го разбрала.

– Тогава предполагам, че и за теб не е тайна, че те търпя поради същата причина.

– О, така ли? – пита той и се оглежда, преди да излезе на пътя.

– Ами, да – казвам и се облягам назад в седалката. – Търпя те, за да карам кучките да ревнуват. Обаче нощем сънувам любовта на живота ми.

– Кой ли пък може да е този?

Свивам устни и се оглеждам наоколо, а после отново закачливо го поглеждам.

– Няма да ти кажа името му, защото не искам да тръгнеш след него и да видя как ще ти нарита задника. Обаче мога да ти кажа, че е с кестенява коса, великолепни зелени очи и има няколко татуировки. О, и е музикант.

– Наистина ли? Ами че той ми изглежда божествен, тогава защо ти е да ме използваш като някакъв трофей върху ръката си?

Свивам рамене, защото не мога да измисля добър отговор.

– Хайде, можеш да ми кажеш – вика той. – Ние с него не си говорим.

– Съжалявам – казвам аз и поглеждам встрани, – но не говоря за него зад гърба му.

– Правилно – казва той и се усмихва. – Знаеш ли какво?

– Какво?

Андрю дяволито се усмихва и това никак не ми харесва.

– Помня две неща от нашето първо пътуване, които ти така и не се съгласи да направиш.

Ох, ох…

– Нямам представа за какво говориш – лъжа аз.

Той сваля дясната си ръка от волана и я поставя на крака ми. Погледът му става все по-дързък, а аз се опитвам да не показвам, че все повече се изнервям.

– Ами да, мисля, че ми дължиш един гол задник на прозореца и аз още не съм станал свидетел как ядеш бръмбари. Какво ще бъде? Скакалец? Щурец? Земен червей? Или някой дългокрак паяк. Чудя се дали имат такива паяци във Флорида…

Усещам как по кожата ме полазват тръпки.

– Престани, Андрю – викам аз и клатя глава. Опирам крак във вратата и въртя плитката си между пръстите, като се опитвам да скрия тревогата си. – Няма да го направя. А освен това то беше при първото ни пътуване и ти не можеш да прехвърляш такива неща за сегашното. Трябвало е да ме накараш да го направя, когато си имал тази възможност.

Той продължава да се хили дяволито и да ми показва колко гадно лайно може да бъде.

– Не – отсичам категорично аз.

Поглеждам го.

– Не! – казвам за последен път и това го кара да избухне в смях.

– Добре де – вика той и слага дясната си ръка отново върху волана. – Макар че си струваше да опитам. Не можеш да ме обвиняваш, че съм опитал.

– Предполагам, че не.

Прекарахме целия ден в плуване и излежаване на плажа. Наблюдавахме как слънцето залязва на хоризонта, а след време как звездите оживяват в мрака. Час след като се стъмни, срещнахме група хора на нашата възраст. От известно време бяха на плажа недалеч от нас, мотаеха се.

– Оттук ли сте? – пита високият младеж с татуировка по дължината на цялата дясна ръка.

Една от двойките сяда на пясъка близо до нас. Камрин, която седи между краката ми, се надига внимателно от гърдите ми.

– Не, от Галвестън сме – отговарям аз.

– И от Ралей – добавя Камрин.

– Ние сме от Индиана – казва седналото чернокосо момиче. Сочи към другите, с които беше дошла и които продължаваха да стоят прави. – Те обаче живеят тук.

Един от другите младежи обгръща с ръце приятелката си.

– Аз съм Тейт, а това е Джен.

Сочи приятелката си, а после другите, които стоят наблизо.

– Джоана. Грейс. А това е брат ми Калеб.

Тримата кимат и ни се усмихват.

– Аз съм Брай – казва чернокосото момиче, което седи до Камрин. – А това е годеникът ми Елиас.

Камрин се изправя напълно, изтърсва пясъка от ръцете си една в друга.

– Радвам се да се запознаем – казва тя. – Аз съм Камрин, а това е годеникът ми Андрю.

Елиас протяга ръка, за да се ръкуваме.

Тейт, онзи с татуировката, казва:

– Тръгнали сме към едно частно място на половин час оттук. Страхотно е за партита. Доста уединено. Ще се радваме да се присъедините към нас.

Камрин се извръща леко в кръста, за да ме погледне. Говорим си за момент само с очи. Отначало аз не съм много склонен, но тя май иска да отидем. Ставам и ѝ помагам да се изправи.

Обръщам се към Тейт.

– Разбира се. Можем да ви последваме.

– Страхотно – казва Тейт.

Камрин и аз вземаме хавлиените си кърпи и сака, който носим, пълен с говежда пастърма, бутилирана вода и плажно масло, и тръгваме след Тейт и приятелите му да излизаме от плажа към паркинга.

Сега, когато отново сме в колата, не съм много сигурен дали трябва да отидем. Може би защото твърде дълго не съм бил на парти с друг освен с Камрин, но те ми изглеждат безобидни.

Половинчасовият път с кола се оказа някъде около четиридесет и пет минути.

– Вече нямам представа къде, по дяволите, се намираме.

Поне през последните двадесет минути пътуваме по едно неосветено шосе встрани от главната магистрала. Техният джип “Сахара” непрекъснато лъкатуши по шосето пред нас със седемдесет и пет мили в час. Не ми е трудно да го следвам, но обикновено не карам толкова бързо на непознат терен нощем, където не мога да забележа ченгетата да се крият отстрани на пътя пред нас. Ако ме глобят, ще бъде само заради собствената ми глупост, но все ще имам възможност да разбия главата на онова момче Тейт просто заради принципа.

– Добре поне, че резервоарът ни е пълен – казва тя. После се смее, изважда крака си през прозореца и казва: – Може би ни водят в някоя страховита барака някъде в гората и възнамеряват да ни убият.

– Хей, и на мен ми мина тази мисъл – отвръщам през смях аз.

– Ами тогава разчитам на теб да ме спасиш – шегува се тя. – Не позволявай на никого от тях да ме накълца на парченца или да ме накара да гледам “Запознайте се с Хъни Бу Бу”^[7].

- Обещавам ти – казвам аз. – А това ме навежда на мисълта за номер четири от списъка на обещанията ни: ако някога изчезна безследно, обещай ми, че няма да спреш да ме търсиш, докато не изминат точно триста шестдесет и пет дни. На триста шестдесет и шестия приеми, че ако бях жив, вече щях да съм намерил пътя обратно към теб и че отдавна съм мъртъв. Искам да продължиш живота си.

Тя се надига в седалката и прибира обратно крака си в колата.

– Това не ми харесва. Някои хора изчезват и ги намират години по-късно живи и в добро здраве.

– Е, да, но това няма да съм аз – отвръщам. – Повярвай ми, че ако измине година, аз ще съм мъртъв.

– Е, добре – казва тя, измъква се от предпазния колан и сяда със свити колене до мен. Слага глава на рамото ми. – Само ако се съгласиш да направиш същото за мен. Една година. Нито ден повече.

– Обещавам – казвам аз, макар че лъжа, без да ми мигне окото. Ще я търся до деня, в който умра.