Миг преди винаги

Тринадесет

– Много съм доволна, че ни поканихте – казвам аз зад Мишел и хвърлям празните бутилки в кофата за боклук.

Мишел слага малката купчина чинии върху плота и започва да ги плакне в умивалника, преди да ги сложи в миялната машина.

– А, няма никакъв проблем – казва тя и ми се усмихва. – да ти призная, имах нужда от малко компания. Тук беше започнало да става доста напрегнато.

Слага нова чиния в миялната.

Пристъпвам по-близо, подпирам се на плота и скръствам ръце. Разрешава ли ми това да опитам? Не съм сигурна, но с нея се разбирам достатъчно, за да си позволя да продължа, и го правя.

– Работата ти коства много усилия, нали? – всъщност исках да я попитам: Между теб и Ейдън всичко наред ли е? Спомних си какво каза Марна за нея и Ейдън – че имали брачни проблеми, но мисля, че е малко рано да питам за това.

Тя ми се усмихва топло и изплаква последната чиния.

– Не, мисля, че в клиниката дори се чувствам по-добре.

Не казвам нищо, но я слушам внимателно.

– Напоследък този бар коства много усилия на Ейдън – продължава тя, – но сам си е виновен. Има предостатъчно персонал, който да движи нещата, но той прекарва много време там да се разправя с неща, за които плаща на други да ги вършат.

Поглеждам я с любопитство.

– Че защо?

Тя затваря миялната машина и поглежда към сводестия вход на коридора, който води към гостната, където Ейдън и Андрю се смеят и твърде често ги чувам да казват “мамка му, брат ми”. После се обръща към мен, снишава глас и казва:

– Той просто е недоволен от мен.

Гледа настрани и бърше ръцете с кърпата за чинии, която виси на дръжката на шкафа над плота.

Това ли било? Изчаквам няколко секунди, в случай че тя е от тези, които предпочитат дългите паузи, но Мишел не продължава. Това малко ме разочарова. После изведнъж казва:

– Не би трябвало да говоря за такива неща. Не и след това, което се случи на теб и Андрю. Наистина съжалявам.

– Не, Мишел – казвам аз с надеждата да я успокоя, – тук съм, за да те изслушам.

По някаква странна причина това, че Мишел заговори за “случилото се” на мен и Андрю, не ме притесни така, както става винаги, когато го правят другите. Може би защото знам, че тя не се опитва да ме накара да говорим за него или се страхува да се държи нормално с мен. В момента разговорът е за Мишел и аз искам да съм тук заради нея.

Тя се колебае, поглежда още веднъж към гостната и въздъхва.

– Той иска деца – казва тя и аз усещам как сърцето ми се свива, но не го показвам. – Аз също искам, само че не точно сега.

– О, разбирам – казвам аз, кимам и се замислям за секунда. – Е, би могло да е и по-лошо. Поне не е някаква любовна история или че внезапно е започнал да прави метамфетамини в мазето.

Мишел леко се засмива и оставя кърпата обратно върху дръжката на шкафа.

– Права си – казва тя, а кафявите ѝ очи се оживяват. – Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл. Просто искам той да ми даде поне още три години. Като педиатър около мен но цял ден има деца. Обичам ги. Трябва да ги обичаш, ако искаш да работиш тази работа, но имам по-други представи, когато стане дума за отговорността да отгледаш едно дете. Представите на Ейдън се изчерпват с това да ги води на бейзболни мачове и по екскурзии, сещаш се какво имам предвид, нали?

– Да – казвам аз и се засмивам.

За момент ми минава мисълта дали, като ми казва, че отглеждането на едно дете е трудна работа, Мишел не се опитва по свой начин да облекчи моята болка. Може и така да е, но същевременно ми се струва, че е по-вероятно да не съм права. Като ми споделя какво става между нея и Ейдън и какъв е проблемът, трудно би било да не каже нещо такова.

– Как върви рехабилитацията на Андрю?

Настроението в стаята моментално се променя, като че ли и двете започваме да дишаме малко по-леко, след като приключваме с рискованата тема.

– Известно време чувстваше слабост в мускулите, но сега се справя чудесно. Всъщност вече изобщо не ходи на рехабилитация.

Мишел кима и също придърпва един стол.

– Това е добре – казва тя и настъпва неловко мълчание.

Андрю и Ейдън го нарушават с влизането си в кухнята при нас. Ейдън се отправя директно към хладилника, а Андрю намества тежкия си задник направо в скута ми.

– Андрю! – охкам аз и едновременно се смея, като се опитвам да го изблъскам. – Трябва да свалиш някое и друго кило! По дяволите, направо ще ме смачкаш!

Той се извръща все още в скута ми, поглежда ме, хваща лицето ми с ръце и ме целува между очите.

– Стани от мен! – викам аз и най-накрая той става. – Имаш кльощав задник. – Разтърквам с ръце бедрата си, за да раздвижа мускулите. Разбира се, задникът му изобщо не е кльощав, но лъжата си струва, след като виждам изражението му.

– Като на малките момченца – казва Мишел вече от умивалника.

Не съм забелязала, че е станала.

Ейдън затваря хладилника с нова бутилка бира в ръка и сяда в стола, от който Мишел току-що е станала. Андрю ме вдига, все едно че съм безтегловна, и ми открадва стола, а после ме слага в скута си.

– Така е много по-добре – казвам аз.

Прегръща ме през кръста и казва:

– И така, двамата с Ейдън си поговорихме.

Ох, ох, не съм сигурна, че този тон ми харесва.

– Да? – питам аз и гледам повече към Ейдън, тъй като всъщност не виждам Андрю зад мен.

– Това ще да е интересно – казва весело Мишел откъм умивалника и се обръща към нас, подпряла се на ръба на плота.

Ейдън оставя бирата си на масата и казва:

– Бихте ли искали да пеете в моя бар утре вечер? Това е най-оживената вечер от седмицата. Нещата, които пеете двамата, ще се харесат на посетителите.

Единственият път, когато съм се чувствала толкова нервна в който и да било бар или клуб, беше първият път, когато бях с Андрю в “Олд Пойнт” в Ню Орлиънс. Мисля, че ще се почувствам също толкова нервна да пея пред семейството му. Пред хора, които не познавам и вероятно никога няма да видя отново. Не е чак толкова разстройващо, но трябва да кажа, че от самата мисъл стомахът ми се сви на топка.

– Ами, не знам…

Андрю ме притиска леко отзад.

– О, хайде – казва той, като се опитва да ме окуражи, без да е много настоятелен.

Бъди настоятелен, Андрю! Престани да си толкова предпазлив! Бъди такъв, какъвто беше, когато ми каза да се кача на покрива на колата ти в дъжда или когато ме накара да помагам за смяната на онази тъпа гума!

– Хайде – казва Ейдън и бързо отмята глава назад. – Андрю казва, че си добра певица.

Изчервявам се и едновременно премигвам.

– Е, Андрю е пристрастен, затова мнението му не трябва да се приема за абсолютна истина.

– Мисля, че идеята е чудесна – обажда се Мишел и също сяда в скута на Ейдън. Той закачливо я плясва по бедрата с две ръце и това ми напомня как Андрю го е правил много пъти е мен по същия начин. Ейдън не прилича външно толкова на Андрю, както Ашър, но по всичко друго общо, което имат двамата, определено може да се каже, че са братя.

Замислям се за момент върху това, извръщам се да погледна Андрю зад мен и обвивам врата му с ръце. Той се е ухилил до уши. Как бих могла да кажа не?

– Добре – съгласявам се. – Ще го направя. Но аз ще подбирам музиката.

Ейдън кима в знак на съгласие.

– Каквото ти искаш – казва Андрю.

– Колко дълго ще пеем? – питам аз.

– Колкото вие решите – казва Ейдън. – Ако искате, може да изпеете дори само една песен. От вас зависи.

С Андрю си лягаме късно, след като с Ейдън и Мишел изиграхме няколко оспорвани игри на “Пики”. И въпреки че бяхме в свободната стая, която беше в коридора точно срещу тяхната, тук не се чувствахме така неловко като у майка ми. Само дето от тяхната стая не се чуваше никакъв шум, както съм сигурна, че се е чувал от нашата през следващия половин час. Опитвах се колкото мога да сдържам стенанията си, но това никак не е лесно, когато Андрю нрави с мен каквото си поиска.

Мисля, че лежа вече три часа будна, след като Андрю заспа. Чувам шума отвън на улицата и лекото му дишане до мен. От време на време светлините на някоя кола се отразяват в стената отсреща и след секунди изчезват.

Не мога да заспя. Имам проблем със заспиването и продължителността на съня от… ами от две седмици. Опитвам се да не се обръщам твърде често, за да не събудя Андрю. Той лежи така спокойно до мен.

Най-накрая изпълзявам тихо от леглото и ровя в чантичката за едно от онези хапчета. Помагат ми да заспя. А и ми харесва как се чувствам след това. Карат ме да чувствам нещо друго вместо болка. Обаче внимавам. Не съм човек, който лесно се пристрастява, и никога през живота си не съм вземала наркотици. Въпреки че наистина съм опитвала няколко пъти да пуша трева в последната година в гимназията, ала всички го правеха.

Все пак признавам, че мисля много за това какво ще правя, когато хапчетата свършат…

Държа едно в ръката и го поглеждам за момент. Може би тази нощ трябва да взема две, за да заспя по-дълбоко. Искам да съм бодра и готова за представянето ни утре вечер в бара на Ейдън. Да, това е добра причина да взема едно повече.

Глътвам хапчетата с вода от бутилката, която съм оставила до леглото, и лягам до Андрю, като гледам в тавана и чакам да подействат. Усетил, че се движа, Андрю инстинктивно се обръща и слага ръка на кръста ми. Аз се свивам на кълбо до него, като внимателно прекарвам ръка по очертанията на Евридика от едната му страна. Правя така, докато накрая започвам да чувствам главата си лека като перце, а очите си пълни със стотици малки пеперудки, които гъделичкат клепачите ми отвътре и около слепоочията.

И аз…

Камрин проспа обяда. Когато най-накрая я накарах да се събуди, тя имаше мигрена и беше в ужасно настроение. Хубава е, но е заядлива. Снощи не изпи повече от две бири, но, като я гледам как лежи в леглото с лице, заровено под възглавницата, човек би си помислил, че е изпила пет чаши долнокачествен твърд алкохол.

– Донесох ти адвил – казвам и сядам до нея. – Може би имаш тумор в мозъка.

Тя ме блъсва с коляно в бедрото.

– Не е смешно, Андрю – казва с измъчен глас Камрин.

Аз пък си помислих, че е.

– Е, вземи тези хапчета – казвам и отдръпвам възглавницата от главата ѝ. Тя протестира за миг, но отстъпва.

Повдига се достатъчно на лакти, за да ги преглътне с вода, и пак рухва върху чаршафа, стиска плътно очи и разтрива слепоочията си с върха на пръстите. Давам ѝ обратно възглавницата и тя се скрива под нея.

– Знаеш ли, обикновено колкото повече пият хората, толкова повече свикват с пиенето, е не обратното.

– Изпила съм само две бири – казва тя с приглушен под възглавницата глас. – Това е просто главоболие и вероятно няма нищо общо с бирите.

Навеждам се и я целувам по корема. Спомням си, че последния път, когато го бях направил, тя беше бременна. Това ме натъжава за миг, но както правя, откакто това се случи, се старая да държа тъгата дълбоко в себе си и да не ми личи.

– Мога да остана при теб, ако искаш – предлагам.

Не, ще се оправя – казва тя и измъква ръката си изпод възглавницата. Поставя я слепешката върху чатала ми, но като разбира какво е, бързо я премества върху коляното ми. Бих я занасял за това, ала този път пропускам.

– Добре, ще бъда с Ейдън за около два часа – казвам аз и ставам от леглото. – Надявам се да си по-добре до довечера. Наистина искам да пеем.

– Аз също – казва тя и протяга ръка към мен.

Хващам я, навеждам се и целувам пръстите ѝ, преди да изляза да се поразкарам с брат ми, докато той свърши някаква делова работа. До началото на вечерта Камрин вече се е облякла и главоболието ѝ като че ли е преминало, така че четиримата се отправяме към хубавото заведение на Ейдън за бира, фъстъци и музика на живо.

Според самия него бизнесът в бара на Ейдън процъфтява и когато влизаме вътре през входната врата, още преди да е станало седем вечерта, виждам, че той не преувеличава. Никога преди не съм го виждал толкова препълнен, а съм прекарал доста петъчни и съботни вечери тук през последните шест години, откакто той е собственик. От многобройните високоговорители на тавана струи музика, някакъв кънтри рок, много подобен на този, който Камрин и аз неусетно превърнахме в наш музикален стил. Преди две години, ако някой ме беше попитал каква музика бих изпълнявал, ако имам някога своя банда, никога не бих и помислил за кънтри рок. От дълго време пеех и свирех в барове и в клубове класическия рок на “Стоунс” и “Цепелин”. Но откакто срещнах Камрин, това някак си се промени. До голяма степен възприехме стила на “The Civil Wars”, защото той съвсем естествено ни подхождаше като дуо, обаче когато излизаме да пеем, все още изпълняваме и няколко от големите парчета на рока.

Едно от любимите ни – “Хотел Калифорния” на Ийгълс всъщност беше първата песен, която сме пели заедно. Известно време я пяхме в колата просто за забавление, докато пътувахме, но се привързахме към нея. Пели сме и “Laugh, 1 Nearly Died” (“Смях, смях, за малко не умрях”), която Камрин настоя да научим.

Тази вечер нямаше да е по-различно.

Имах предчувствието, че тя ще се спре на “Tip of My Tongue” и “Birds of a Feather”, защото тези две песни ѝ доставяха най-голямо удоволствие. Обичам да я гледам как пее до мен на сцената, защото става много жизнерадостна, игрива и ужасно секси. В същността си тя е всички тези неща, но когато пее, като че ли разкрива една по-дръзка и флиртаджийска страна от себе си. И не само пее – тя прави шоу. Мисля, че тогава е онази малка актриса, която е погребала някъде дълбоко в себе си. Каза ми, че е участвала в представления в училище и аз определено мога да кажа, че я бива за това.

Когато пее до мен, тя изглежда и щастлива и точно затова тази вечер е много важна. Това е първият път, когато ще пеем заедно, откакто загуби бебето, и се надявам да ѝ се отрази добре.

Пробиваме си път през тълпата от хора и се отправяме към сцената, където започваме да се подготвяме. Всъщност няма много за подготвяне само с една китара – за съжаление не една от моите – и два микрофона, но няма да започнем, преди да изминат още петнадесет минути.

– Толкова съм нервна – казва Камрин в ухото ми.

Налага се да говори високо заради музиката.

Издавам нещо подобно на пуфтене.

– О, моля те. Откога започна пак да ставаш нервна. Правили сме това десетки пъти.

– Знам, но този път пея пред Ейдън и Мишел.

– Той изобщо не може да пее, така че мнението му едва ли има значение.

Тя се усмихва.

– Е, не съм чак толкова нервна, че да не искам изобщо да пея. Всъщност предполагам, че ще е вълнуващо.

– Така те искам – казвам аз, навеждам се и я целувам по устните.

– Тези две момичета – вика ми Камрин, без да поглежда в тяхната посока – на предната маса от лявата ти страна мислено правят секс с теб в момента. Готова съм да се закълна.

Леко се засмивам и клатя глава.

– А онзи мъж, който стои до жената в червената блуза – казвам и кимвам леко в неговата посока, – е качил бедрата ти върху главата си, откакто ти излезе на тази сцена.

– Значи тази вечер ще са те, така ли? – пита тя.

Кимам и казвам:

– Аха.

– Гледай да се представиш добре пред тях, бейби – вика Камрин и се хили дяволито насреща ми.

– О, така и ще направя – казвам и ѝ отвръщам със същото изражение.

Започнахме да се занасяме по този начин на втората ни вечер в “Левис”. Всеки си избираше по някого – мъж или момиче от публиката, чието изражение като че ли казваше “здравата бих те изчукал”, и по време на едно от изпълненията ни ги караме да се почувстват “по-специални”. Винаги започваме да обръщаме малко повече внимание на обектите си, преди да стигнем до кулминацията. Само поглед, трисекундна среща на нейните или неговите очи, става дума за обекта на Камрин, колкото да им дадем да разберат, че са привлекли малко повече вниманието ни от останалите в заведението. Камрин вече приложи своя номер. Сега глупавата усмивка не слиза от лицето на мъжа. Тя ме поглежда и ми намига. Надявам презрамката на китарата върху рамото си и бавно поглеждам към двете момичета. Трябва да кажа, че доста си ги бива. Насочвам погледа си първо към брюнетката и го задържам няколко секунди, а после поглеждам приятелката ѝ със същата продължителност. В мига, в който отклонявам погледа си, забелязвам, че те се кикотят и разговарят оживено, като се прикриват с ръце. Аз само се усмихвам и движа пръсти по струните на китарата, за да проверя дали е настроена добре. Камрин почуква микрофона си с палец, а после се отдръпва встрани, за да придърпа двете високи табуретки, на които ще останем седнали може би само за една песен. Тя, подскачайки, сяда на своята и кръстосва крака. Дори само тези секси, високи цял километър токчета са достатъчни да изглежда така, като че ли знае как да си върти работата. Украсени са с малки сребърни копчета. Мама му стара, някои от нещата, които носи, ме подлудяват. Конферансието, един младеж, излиза на сцената и ни представя. Много от гласовете, които се носят из помещението, стихват, останалите ги последват, когато започвам да свиря на китарата. А когато Камрин запява първата песен, гласът ѝ е толкова страстен, че бързо привлича вниманието на всички.

Изпълняваме една след друга четири песни пред възторжена публика, която танцува, пие и се опитва да пее с нас. Атмосферата на бара е експлозивна и това ми харесва.

Камрин слиза по трите стъпала на сцената с микрофон в ръка и се отправя към жертвата си. Преди песента да свърши, той танцува с нея и е на седмото небе. Когато ръцете му се приближават твърде много до части, които само на мен е разрешено да докосвам, Камрин професионално се усмихва и продължава да пее, като го отблъсква.

После правим кратка почивка.

Камрин ме повежда отзад зад сцената, когато гласовете около нас отново се надигат.

– Трябва да отида до тоалетната – казва тя.

Аз свалям презрамката на китарата през главата си и я подпирам на стената.

– Ти върви, а аз ще ни взема нещо за пиене – казвам. – Искаш ли нещо?

Тя се усмихва и кимва.

– Да, вземи ми нещо, каквото и да е. Все ми е едно.

– Алкохолно ли? – питам.

Тя отново кима и припряно ме целува явно с намерение да се отдалечи колкото е възможно по-бързо, за да не се напикае.

– О, защо не изпееш сам следващата песен тази вечер? – пита тя.

– Наистина ли? Защо?

Тя се приближава по-плътно и слага ръце на гърдите ми.

– Тази песен я изпълняваш по-добре сам, а и мисля, че на мен ми стига за тази вечер. Искам да те наблюдавам.

Целува ме леко по устните. На тези токчета е много по-висока и ме гледа право в очите.

Щом това иска, аз съм съгласен. Не искам да настоявам повече.

– Добре. Ще пея сам – казвам аз. – Така ще ми е по-лесно да съблазня моите две момичета там.

Тя се усмихва и казва през смях:

– Не прекалявай, Андрю. Помниш какво стана последния път.

– Знам, знам – казвам аз и ѝ махвам с ръка.

Тя се обръща и я плясвам по задника, когато бързо се отправя към тоалетните.