Миг преди винаги

Тридесет и девет

9 февруари – първи рожден ден на Лайли

– Ейдън и Мишел са тук! – чувам Камрин да казва от гостната.

Закопчавам последното копче на гърба на роклята на Лайли и я хващам за ръка. Тя обаче не обича да я хващам за ръката, винаги се дърпа и предпочита да ме държи за показалеца.

– Хайде да вървим, момиченце – казвам аз и я поглеждам. – Чичо Ейдън и леля Мишел са тук да видят рожденицата.

Готов съм да се закълна, че знае какво казвам.

Стиска с всички сили пръста ми, смее се и прави голяма крачка напред, като че ли да покаже, че не съм достатъчно бърз да вървя редом с нея. Извил гръб, правя бързи полукрачки, докато вървим по коридора, като я оставям да тича пред мен с пълничките си бебешки крачета. Когато политва да падне, докато завива зад ъгъла, аз я хващам за ръката, леко я повдигам от земята и ѝ помагам отново да се изправи. Проходи на десет месеца. На шест месеца първата ѝ дума беше “мама”. На седем каза “тата” и аз се разтопих, когато чух да я произнася за първи път.

Камрин беше права – има моите зелени очи.

– Лайли! – казва възторжено Мишел, прикляква и я взема в обятията си.

– О, Боже мой, колко си голяма! – целува я по бузките, по челото и по нослето, а Лайли се смее неудържимо. – Ам, ам, ам – добавя Мишел и се преструва, че яде бузките ѝ.

Поглеждам Ейдън, който държи племенника ми Ейвъри на коляното си. Протягам ръка към него, но той е срамежлив и се сгушва в Ейдън. Отдръпвам се с надеждата, че няма да започне да плаче. Ейдън се опитва да го залъже.

– Ходи ли вече? – пита застаналата до мен Камрин.

Мишел следва Лайли в гостната, където куп розови и червени балони, пълни с хелий, опира в тавана. Когато Лайли разбира, че не може да ги стигне, се отказва и се насочва право към купчината подаръци на пода.

Ейдън подава два опаковани подаръка на Камрин и всички се присъединяваме към Мишел и Лайли в гостната. Камрин оставя подаръците при другите.

– Опитва се – отговаря Ейдън за прохождането на Ейвъри. – Държи се за дивана и върви покрай него, но още не смее да се пусне.

– Боже, ама той изглежда точно като теб – казвам. – Горкото дете.

Ейдън е готов да ми удари един юмрук в корема, ако ръцете му са свободни.

– Чудесен е – казва Камрин и протяга ръце да го вземе.

Разбира се, че е, но аз трябва да се бъзикам с брат ми.

Отначало Ейвъри я гледа, като че ли е побъркана, но после

си отмъщава за това, че говоря глупости за баща му, и отива без проблем право в ръцете на Камрин.

Ейдън се смее.

Нанси и Роджър, Натали и Блейк, Сара и приятелят ѝ, който вече има дете от бившата си приятелка, всички пристигат почти по едно и също време. След това се появяват с подаръци нашите съседи Мейсън и Лори, млада съпружеска двойка с детенце на две години. Лайли, каквато си е малка фръцла, се навежда, опира ръце и глава на килима и вирва нагоре покритото си с пелена задниче. После се преструва, че пада, и казва “ох, ох”, а всички избухват в смях.

– Вижте тази къдрава, руса коса – казва Мишел. – Толкова ли светлоруса беше Камрин като бебе? – пита тя майка ѝ, която седи до нея.

Нанси кима.

– Да, наистина беше такава.

По-късно, когато вече всички пристигнаха, Лайли започва да отваря подаръците и също като майка си пее, танцува и забавлява всички. А после, когато се опитва да духне свещта (всъщност аз я духнах вместо нея), направо се омазва с цялата торта и червена ѝ глазура. Има я в косата и в клепачите ѝ и се показва от ноздрите ѝ. Камрин напразно се опитва да ѝ попречи съвсем да се оплеска, но се отказва и я оставя да се забавлява.

От толкова вълнения Лайли заспива здравата много преди да си тръгне последният гост.

– Мисля, че е от банята – прошепва ми Камрин, докато стоим до леглото ѝ. Хващам я за ръка и я водя със себе си, като Затварям вратата на Лайли, но я оставям съвсем леко открехната.

Изтягаме се заедно на дивана и в продължение на два часа гледаме филм, а после Камрин ме целува по устните и става, за да си вземе душ.

Гася телевизора, надигам се от дивана и оглеждам стаята. Чувам водата от душа да тече, както и минаващите по улицата коли. Мисля си за разговора, който имах с боса вчера. Каза ми, че след почти две години работа имам право на две седмици отпуск. Обаче знам, че две седмици не са достатъчни за мен и Камрин, за да направим това, които искаме. Положението с работата е единственото нещо, което никога не сме обмисляли, щом като възникне въпросът какво ще правим, когато поискаме да отсъстваме от Ралей за месец и повече. Никой от нас не иска да загуби работата си, но все пак стигнахме поне до едно заключение – че това е жертва, която искаме да направим и ще трябва да я направим, ако ще осъществяваме мечтата си да пътуваме по света и да не позволяваме да станем жертви на всекидневния, монотонен живот, който толкова много ни плаши.

Наясно сме, че няма завинаги да сме на тези работи, а това все пак е някакъв довод.

Обаче на боса си казах, че наистина ще трябва да взема тези две седмици отпуск през следващите два месеца. Реших да не му давам никакво предупреждение, че ще напусна, докато първо не поговоря с Камрин тази вечер.

Ставам от дивана, вземам един бележник от чекмеджето в бюрото с компютъра и сядам с него край кухненската маса. Започвам да пиша разни места, за които Камрин и аз вече сме говорили, че искаме да видим: Франция, Ирландия, Шотландия, Бразилия, Ямайка… Пиша, докато натрупвам върху масата пред себе си купчинка листчета. След като ги сгъвам едно по едно и ги пускам в каубойската шапка на Камрин, чувам водата в банята да спира.

Тя идва в кухнята с отметната назад мокра коса.

– Какво правиш? – пита Камрин, но се сеща, преди да успея да ѝ отговоря.

Прекарва замислена няколко пъти гребена през косата си. После го оставя на масата.

– Мислиш ли, че Лайли е готова за това? – пита тя.

Аз кимам.

– Ами, да, мисля, че е готова. Вече ходи. Казахме, че ще чакаме поне докато започне да ходи.

Камрин също кима, все още замислена, но не се колебае.

– Ще трябва да започне да пътува доста рано – вика тя.

Ние категорично не сме като другите семейства. Повечето родители напълно биха отхвърлили идеята да пътуват с малко дете извън страната само заради самото пътуване. Обаче не и ние. Признавам, че тази работа не е за всички, обаче за нас е единственият начин. Разбира се, нашите “пътешествия оттатък” няма да са като онези, които предприехме двамата с Камрин в Съединените щати. Пътуването безцелно с кола с часове, дни и седмици наред с бебе в нея не е напълно осъществимо. На Лайли няма да ѝ хареса. Не, тези пътувания ще бъдат с повече престой в градовете, които искаме да разгледаме, вместо да преминаваме от град на град без почивка. И за съжаление няма да вземем шевролета.

Камрин придърпва шапката към себе си и разбърква с ръка листчетата в нея.

– Сложи ли вътре всички от списъка? – пита тя.

– Разбира се – отвръщам аз.

Тя присвива очи и ме поглежда.

– Лъжеш.

– Какво? Не, наистина ги сложих.

Ритва ме под масата по пищяла с босия си крак.

– Голям лъжец си, Андрю.

После започва да вади късчетата хартия, да ги разгъва и чете.

– Ямайка – оставя го на масата. – Франция – слага го върху него. – Ирландия, Бразилия, Бахамите, Вирджински острови, Мексико.

Реди ги на купчинка едно по едно. След още няколко изважда и последното. Държи го сгънато между пръстите си и с неприкрит сарказъм казва:

– Нещо ми подсказва, че на това не пише “Италия”.

Полага големи усилия да не се усмихне. Наистина не знам защо си казах, че мога да пропусна това. Аз също се опитвам да не се засмея и да запазя каменна физиономия, докато тя разгъва листчето и прочита: “Австралия”. Оставя го върху купчинката.

– Трябва да те накажа за опит за измама – вика Камрин и скръства с решителен вид ръце на гърдите.

– О, я стига – казвам аз и вече не мога да се сдържа. – Поне не написах още няколко листчета с “Бразилия”.

Смея се.

– Ама си го мислил, нали?!

Премигвам от неочаквано силния ѝ глас и двамата поглеждаме към коридора, където в спалнята ѝ спи Лайли.

Камрин се навежда леко над масата и процежда през зъби:

– Наказвам те. Никакъв секс за една седмица.

Обляга се назад в стола и дяволито ме поглежда.

Е, това вече не е смешно. Преглъщам гордостта си и казвам:

– Хайде, хайде, не говориш сериозно, нали? На теб ти харесва не по-малко, отколкото на мен.

– Разбира се, че ми харесва – казва тя. – Обаче никога ли не си чувал, че жените имат тази магическа способност да могат да живеят по-дълго без секс? Аз отпадам.

– Блъфираш – викам все още не напълно убеден аз.

Тя клати заканително глава с онзи блясък в очите, с който като че ли иска да каже “съвсем не блъфирам”, и това ме изнервя.

– Тогава какво ще направиш, за да отменя наказанието ти?

Аз леко се усмихвам.

– Каквото пожелаеш! – после вдигам пръст и добавям, преди да е станало твърде късно: – Е, стига да не е нещо унизително, отблъскващо или несправедливо.

Усмивката ѝ става още по-широка и тя бавно се надига от стола. Наблюдавам с изключително внимание всяко нейно движение, защото се страхувам да не пропусна нещо. Плъзга палците си под ластика на пликчетата си и ме дразни, като ме кара да си помисля, че се кани да ги свали.

Ох, мамка му… сериозно ли? На това ли му викаш наказание?

Опитвам се да запазя самообладание, като се преструвам, че тези нейни движения изобщо не са ме впечатлили, а истината е, че направо ще пощурея от желание по нея.

Тя се отдалечава от мен.

– Къде отиваш? – викам аз.

– Да се самозадоволя.

– Какво?

– Чу ме.

Е, да, чух, но… нещата не трябваше да се развият по този начин.

– Ама… какво е наказанието ми?

Тя спира за миг, колкото да ме погледне.

– Ти ще гледаш.

– Почакай… какво?

Тръгвам след нея.

Зла вещица.

Тя влиза в гостната и ляга на дивана, слага едната си ръка под главата и прехвърля единия си крак през облегалката.

Зла, зла вещица!

Поглежда ме изкусително и това е достатъчно. В мига, в който очите ѝ срещат моите, аз пристъпвам напред и лягам върху нея, като впивам устни в нейните.

– Няма начин, момиче – прошепвам разгорещен в устата ѝ и я целувам още по-страстно.

Ръцете ѝ сграбчват ризата ми, а езикът ѝ страстно се преплита с моя.

И точно тогава Лайли започва да плаче.

Спирам. Камрин също спира. Споглеждаме се за миг, и двамата сме разочаровани, но не можем да не се усмихнем. Лайли спи много дълбоко и вече не се буди нощем, но събуждането ѝ в този час на нощта като че ли не ме изненадва.

– Този път аз ще го направя – казва Камрин и се надига от дивана.

Аз се изправям и прекарвам ръка през косата си.

След като тя изчезва по коридора, се отправям обратно към кухнята, сядам край масата и написвам “Италия” на друго листче. Пускам го в шапката, отново сгъвам останалите и пускам и тях вътре.

Минути по-късно къщата утихва, след като Камрин е сложила Лайли отново да спи. Тя сяда на стола до мен и премята един върху друг голите си крака. Подпира единия си лакът върху масата, отпуска брадичка върху ръката си и ме поглежда топло усмихната, сякаш да покаже, че е намислила нещо.

– Андрю – казва тя, – наистина ли мислиш, че можем да го направим?

– Да направим какво по-точно?

Тя слага и ръце на масата пред себе си и преплита пръстите.

– Да пътуваме с Лайли.

Аз се замислям за момент и се облягам назад в стола.

– Ами, да, наистина мисля, че можем. Ти не мислиш ли?

Усмивката ѝ почти изчезва.

– Камрин, не искаш ли вече да пътуваш?

Тя поклаща глава.

– Не, изобщо не става въпрос за това. Просто се страхувам. Аз лично не познавам някого, който да е опитвал нещо подобно. Плашещо е. Дали не се заблуждаваме? Може би нормалните хора с основание не правят такива неща.

Отначало се притесних. Имах това вътрешно чувство, че може би тя е променила решението си и макар че съм готов да се съглася с това, което тя поиска да направи, част от мен ще бъде разочарована за известно време.

Облягам се назад и слагам двете си ръце пред мен върху масата също като Камрин. Докато я гледам, погледът ми омеква.

– Знам, че можем да го направим. Ако го искаме еднакво и двамата и никой от нас няма да го направи само за да угоди на другия, тогава съм сигурен, че можем да го направим. Имаме спестявания. Ще бъде няколко години преди Лайли да тръгне на училище. Няма нещо, което може да ни попречи.

– Това ли искаш наистина? – пита тя. – Обещаваш ли, че не е само част от теб, която иска да го направи заради мен?

Клатя глава.

– Не. Макар че дори и да не го исках толкова, колкото теб, пак щях да го направя, защото ти си го поискала, обаче не, аз наистина го искам.

Колебливата ѝ усмивка пак става по-широка.

– А ти си права – продължавам аз, – плашещо е, признавам. Няма да е същото, ако ставаше въпрос само за теб и мен, но… помисли само за миг. Ако не направим това, какво друго ще направим?

Камрин поглежда замислена встрани. Свива рамене и казва:

– Предполагам, че ще работим и ще отглеждаме семейството си тук.

– Точно така – викам аз. – Този страх е тънката линия между нас и тях.

Правя широк жест с ръка, за да посоча “тях”, онези хора по света, в които не искаме да се превърнем. Камрин разбира. Виждам го на лицето ѝ. И не искам да кажа, че хората, които предпочитат да останат на едно място през целия си живот и да създадат семейство, грешат. Грешат онези, които не искат да живеят така, които мечтаят да са нещо различно, да направят нещо повече, но никога не го правят, защото позволяват на страха да ги спре, преди да са започнали.

– Но какво ще направим? – пита тя.

– Каквото поискаме – казвам аз. – Знаеш го.

– Е, да, но аз имам предвид по-късно. След пет или след десет години, какво ще правим с живота си, с живота на Лайли? Колкото и да ми харесва мисълта да го правим вечно, все пак не мога да си го представя като нещо реално. След време ще останем без пари. Лайли ще трябва да започне училище. Тогава отново ще се установим тук и пак ще станем като тях.

Клатя глава и се усмихвам.

– Тъкмо този страх и тези извинения прокарват онази тънка линия. Момиче, с нас всичко ще бъде наред. С Лайли също всичко ще бъде наред. Ще правим това, което искаме, ще ходим там, където искаме, и ще се радваме на живота си, няма да водим живот, който никой от нас не иска. Каквото и да се случи, Лайли трябва да ходи на училище и ние ще трябва да решим да се установим някъде за дълго време, дори и ако това място ще е пак тук, в тази къща. Тогава ще правим това, което трябва да направим. Обаче точно сега… – соча с решителен вид масата – точно сега това не са нещата, за които трябва да се тревожим.

Тя се усмихва.

– Добре. Просто исках да съм сигурна.

Аз кимам, протягам ръка през масата и побутвам с пръст шапката към нея.

– Ти избирай първа.

Тя посяга да бръкне вътре, но спира и ме поглежда с присвити очи.

– Сложи ли вътре Италия?

– Да, сложих я. Уверявам те.

Тъй като знае, че този път казвам истината, Камрин бърка в шапката и разбърква листчетата. Изважда едно и го държи в свития си юмрук.

– Добре де, какво чакаш? – питам аз.

Тя слага ръката си в моята и казва:

– Искам ти да го прочетеш.

Аз кимам, вземам листчето от нея и предпазливо го разгръщам. Прочитам го първо на себе си, като оставям въображението си да си представи как ще сме там тримата. Толкова ми се искаше да спечеля онзи облог за Бразилия, че изобщо не съм мислил за никоя от другите страни, но сега, когато загубих, ми е лесно да си го представя.

– Е? – започва да губи търпение тя.

Усмихвам се и хвърлям листчето на масата с написаното отгоре.

– Ямайка – обявявам аз. – Изглежда, че и двамата загубихме баса.

Камрин широко се усмихва. Онова малко късче хартия, което лежи на масата пред нас, е нещо много повече от хартия и мастило. То официално пусна в движение остатъка от живота ни заедно.