Миг преди винаги

Четиринадесет

Когато влизам в тоалетната, там има опашка от жени, които чакат да се освободят кабини. Въздухът е тежък и мирише на алкохол, на дъх, на парфюми и на дрехи, пропити от цигарен дим. През няколко секунди малката врата ту се отваря, ту се затваря с ужасно неприятен трясък, когато хората влизат и излизат. Отивам първо да си измия ръцете и се налага да се напъхам между две пияни момичета, седнали върху плота от двете ми страни. Добре че са от симпатичните пияници, защото няма да мога да се справя с някоя настроена за бой грубиянка тази вечер. Извиняват се, че ми пречат, и се отместват, за да ми сторят място.

– Благодаря – казвам аз и посягам да пусна водата.

– Хей, ама вие сте онова момиче, което пя – казва това от лявата ми страна, сочи ме с пръст и се усмихва.

Поглежда приятелката си от другата ми страна, а после отново към мен.

– Ами, да, предполагам, че ще да съм аз.

Никак не съм настроена за разговори в тоалетна. Колкото по-дълго се мотая там, толкова по-безцеремонна ставам.

– Вие двамата сте страхотни – казва усмихната тя.

– Да, бе, съвсем сериозно ви казвам – добавя приятелката и. – За какъв дявол свирите по барове?

Само свивам рамене и изстисквам повече сапун в ръката си, като се опитвам да избегна продължаването на разговора колкото е възможно по-учтиво.

– Ами, да – добавя тази от лявата ми страна. – Аз бих платила, за да ви видя как пеете.

Е, не съм съвсем безразлична към комплименти. Усмихвам се и отново ѝ благодаря.

Когато се освобождават още две кабини, те се възползват от възможността и се затварят в тях. Скоро след това ми махат за довиждане и ми пожелават късмет в “музикалната ми кариера”. Когато оставам почти съвсем сама, се обръщам към огледалото, но не се оглеждам в него. Вместо това бъркам в джоба си и вадя едно хапче, което преглъщам с вода от чешмата.

Правя го просто за да се поотпусна.

После се поглеждам, като се старая заедно с хапчето да натикам колкото е възможно по-дълбоко виновното изражение, което придобивам всеки път, когато вземам едно. Измислям си извинения, за да се оправдая, че ги вземам, и почти успявам да се избудалкам. Обаче знам, че вината, която чувствам, си остава, и то с основание.

След по-малко от единадесет минути вече не ми дреме нито за вината, нито за извиненията, нито пък за напрежението, защото тази част от мозъка ми става безчувствена.

Прекарвам пръсти под очите си, за да изтрия всяка следа от размазал се грим за очи, а после попивам грима от лицето си с тоалетна хартия. Трябва да изглеждам добре, когато се върна обратно. Чувствам се страхотно, но трябва и да изглеждам също толкова добре, колкото се чувствам.

Пробивам си път през тълпата, намирам Ейдън и Мишел, застанали зад огромния бар, и се присъединявам към тях. После си спомням, че Андрю щеше да ми носи питие, но нямам намерение да се провирам обратно между толкова хора заради него.

– Вие сте фантастични! – казва Мишел, като се мъчи да надвика шумната клиентела. Прегръща ме и аз ѝ отвръщам със същото, като усещам как се усмихвам до уши под влияние на хапчето.

Обръщам се към Ейдън:

– Ти какво мислиш?

– Съгласен съм с Мишел – отвръща той. – Трябва да пишете своя музика и да пеете тук по-често – сочи стената, където са наредени голям брой снимки с автографи на различни музиканти и кинозвезди. – Започнете с нещо напълно ваше – продължава той. – Обзалагам се, че до една година двамата ще сте със сключен договор.

В момента съм така надрусана, че той би могъл да ми каже, че изобщо нямаме бъдеще в музиката, а аз ще продължа да се хиля и да не обръщам внимание на думите му.

Поглеждам помещението и виждам, че Андрю е на сцената с китарата и се готви заедно с бандата на заведението да изпълни коронната си песен “Laugh, I Nearly Died”. Вероятно не може да ме види през тълпата, но знае, че го наблюдавам. Обичам да го гледам на сцената, когато е в стихията си. Знам, че колкото и да сме добри заедно в музикално отношение, той е много по-добър, когато пее сам. Може би само аз си мисля така, но обичам да мисля за него по начина, по който той се представи първия път, когато го видях да пее. Защото в онази нощ в Ню Орлиънс той пееше за мен и аз се почувствах най-щастливото момиче на света.

Бих направила всичко да се почувствам отново така. Всичко…

Само след секунди от началото на песента Андрю, както винаги, приковава вниманието на всички присъстващи. Двете момичета край онази маса сега са станали прави и танцуват предизвикателно заедно, но знам, че го правят заради Андрю. Виждала съм го и преди. Те го искат, а той ги кара да повярват само за една нощ, че и той ги желае. Абсолютно безобидно е. Двамата с Андрю гледаме на това като на начин да накараме други хора да се почувстват добре. Малко флирт тук и там, да направим някое момиче или мъж да се почувства център на внимание достатъчно дълго, за да го накараме да се изчерви и да се усмихне. Човек никога не знае какво става зад затворените врати на хората и малко флиртаджийска, положителна енергия никога няма да навреди.

Когато се връщаме обратно малко след полунощ у Ейдън и Мишел, отивам да си легна преди всички останали. Лежа там в продължение на един час, заслушана в гласовете им, които стигат до мен през коридора в стаята. Андрю се канеше да дойде с мен да си легнем заедно, но аз настоях да постои с брат си. Напоследък се тревожи прекалено за мен. Утре се връщаме обратно в Ралей и ми се иска той да прекара колкото може повече време с Ейдън.

Минава още един час, а аз съм още будна.

Ядосвам се, бъркам в чантичката и търся пипнешком бутилката с водата. Без дори да се усетя, са ми останали последни няколко хапчета.

Този път заспивам с три.