Миг преди винаги

Шестнадесет

Ден трети

Нито за миг не съм си и помисляла, че мога да направя това, което сторих. Андрю го нарича момент на слабост и може да е прав, но ще ми е нужно ужасно много време, за да си го простя.

Мишел даде ясно да разбера, че не ме осъжда, и макар това да ме кара да се чувствам по-добре, винаги ми е неловко, когато съм в една стая с нея и Ейдън. Може би причината да се чувствам така е, че проявяват такова разбиране.

Една седмица. Нямам представа какво имаше предвид Андрю, но съм му обещала да не задавам въпроси и да го оставя да направи това, което е запланувал. През последните няколко дни е много потаен и често разговаря в други стаи по телефона, за да не мога да го чуя, Опитах се да подслушвам само веднъж, просто като си стоях тихо на дивана, когато той влезе в кухнята, за да говори с Ашър. Обаче това ме накара да се почувствам гузна и затова пуснах телевизора, за да не мога да чувам.

Може да съм вземала хапчетата само в продължение на седмица, но очевидно това е било достатъчно дълго, за да продължавам да се чувствам странно три дни, след като глътнах последните. Не съм на себе си, не мога да спя дори повече, отколкото преди да започна да ги вземам, но поне леките главоболия започнаха да отминават. Не мога да си представя как бих се чувствала, ако бях пристрастена към тях в продължение на месеци или години. Съжалявам хората, които са…

Ден четвърти

Ейдън влиза с малка купчина писма в ръка, които преглежда, докато минава през гостната.

Вглежда се с недоумение за миг в един бял плик и го вдига нагоре, като първо ме поглежда, а в това време Андрю влиза в стаята.

– Това като че ли е за теб? – пак ме поглежда, но подава плика на Андрю.

Чувствам се много странно от това, затова инстинктивно ставам от шезлонга и отивам при Андрю, за да проверя.

Миг преди Андрю да скрие плика от погледа ми и да си спусне ръката надолу заедно с плика в нея, забелязвам името на Натали, изписано отпред.

Той също разбира, че съм го видяла.

– Не – казва Андрю, – ще ти го дам да го видиш някой друг път – после слага плика в джоба на дънките си.

Имам му пълно доверие, но съм човешко същество и малко се изнервям от цялата ситуация. Защо Натали ще праща писма на Андрю? С доверие или не, първото нещо, което винаги ти идва наум, независимо кой си, е да се запиташ дали между тях наистина има нещо. Обаче това е абсурдно и аз изхвърлям тази мисъл от главата си също толкова бързо, колкото се е появила.

Те заговорничат против мен.

Просто ми се иска да знам какво става.

Ден пети

Днес разговарях по телефона с Натали, с майка ми и после с Марна. Тя се опитва да се държи така, сякаш нищо не се е случило с бебето, и се справя също толкова добре, колкото Мишел в първия ден от пристигането ми в Чикаго. Толкова е любезна и внимателна. Майка ми пък, обратното, като че ли не може да говори за друго освен за мен и за връзката ми с Андрю. Възползва се от всяка възможност, която ѝ се предостави, за да разбере кога ще се оженим и е категорична, че трябва да го направим така, както го правят всички. Опитвам се да ѝ кажа, че не искам да съм облечена в някаква феерична рокля, да се венчаем в църква и да похарчим хиляди долари за цветя, които ще увехнат след седмица, но тя май изобщо не ме чува. Просто иска да се оженим. Може би това ще я накара да се почувства по-спокойна, че той спи в стаята ми. Нямам представа какво става в главата на майка ми, а и се съмнявам, че през повечето време и тя го знае.

Днес Андрю отива на доктор за преглед тук, в Чикаго. И както всеки път, когато отива, стомахът ми се свива, докато не се върне. Благодарна съм, че се върна с добри новини.

Ден шести

Отново разговарям с Натали по телефона, но все още не споменавам нищо за плика. Тя също не се справя много добре. Очевидно се опитва с цената на големи усилия да не издаде някоя от тайните на Андрю, което само изпълва разговорите ни с неловки паузи. Иска ми се да ѝ се изсмея за старанието ѝ да се държи нормално, когато единственото ѝ желание е да ми разкаже всичко и да се успокои.

Ден седми

Тази една седмица беше от най-дългите в живота ми. Излежавам се в леглото, защото започва да става по-студено, обаче съм нервна и просто не мога да си наложа да правя нещо друго. Андрю стана преди час и го видях само веднъж да влиза обратно в стаята, и то само за да си намери обувките. Целуна ме, усмихна ми се така, като че ли да скрие вълнението си, и излезе, без да каже и дума.

Обръщам се на другата страна, присвивам колене под одеялото и гледам в прозореца. Днес слънцето е ярко, а небето е синьо и безоблачно.

Чувам как тримата ходят насам-натам из къщата.

Обувките на Андрю скърцат по паркета пред стаята. Той отваря вратата на спалнята, застава на входа и се взира в мен.

– Стани и се облечи – казва и продължава да държи ръката си върху дръжката на вратата.

Поглеждам го за миг, като си мисля, че може би ще ми обясни защо, но той само посочва обувките ми на пода, сякаш ми казва обуй ги, след това затваря вратата и ме оставя тук.

Правя точно каквото ми е казал. Ставам, навличам любимите си дънки и твърде големия за мен плетен пуловер с дълги ръкави, после чифт чорапи и мокасините. Когато излизам от стаята, в хола Мишел седи с подвити колене на края на дивана, покрила краката си с одеяло, и гледа телевизия. Обръща глава да ме погледне и така топло ми се усмихва, сякаш да покаже, че знае нещо, което аз не знам. И сигурно е така.

– Той е навън с Ейдън – казва тя и кима по посока на входната врата.

Изнервям се още повече, отивам бавно към вратата и я отварям.

Излизам на предната веранда и виждам Андрю и Ейдън да стоят на пътя пред къщата заедно с Ашър. И тримата стоят подпрени на шевролета.

За момент си мисля: Е, добре, значи всичко това е било за гостуването на Ашър, така ли? Не че не се радвам да го видя, но, да си кажа право, това не може да оправдае цялата тайнственост, при която Андрю го планираше.

Колата ще да е, казвам си аз, но това заключение е единственото, до което мога да стигна самостоятелно. Имам теория защо той е тук с нея, но на този етап просто ще се опитам, доколкото мога, да не мисля за това.

Слизам бързо по каменните стъпала и прегръщам силно Ашър.

– Изглеждаш страхотно, момиче – казва той.

Има почти същите трапчинки и искрящи зелени очи като Андрю. После ме притиска силно до себе си и леко ме повдига.

– Много се радвам да те видя – викам широко усмихната.

Продължавам да гледам ту него, ту Андрю, който се е ухилил така, че се съмнявам, че ще продължи да пази още дълго в тайна каквото е намислил.

Пак поглеждам шевролета, а после Ашър. После още веднъж.

– И ти си карал колата през целия път от…

Ама това е малко по-объркващо, отколкото първоначално очаквах. Колата беше в Тексас, а доколкото знам, Ашър беше в Уайоминг. Накрая продължавам:

– Какво става?

Ашър поглежда към Андрю и той пристъпва напред.

– Накарах Ашър да докара колата тук – казва той.

– Но защо?

Ашър скръства ръце и се обляга на задната врата на колата.

– Защото е побъркан – казва той и избухва в смях. – И защото няма доверие на никоя транспортна фирма да му я докара тук.

Отново се обръщам към Андрю и чакам обяснението му. Студеният вятър прониква през плетения ми пуловер и скривам ръце в ръкавите.

– Имаш пет минути да си събереш нещата в сака – казва той и сърцето ми започва да бие неравномерно, преди да е свършил изречението. Потупва китката си, на която няма часовник. – Нито секунда повече.

– Андрю…

– Няма да спорим – казва той. – Вземи си нещата.

Поглеждам го, но лицето му не изразява нищо. Не искам да тръгна на пътешествие… Всъщност искам… но не е редно. Просто не е редно.

– Вече ти останаха само четири минути – казва Андрю.

– Ама не можем да тръгнем просто така – възразявам аз. – Няма да е учтиво – посочвам Ашър. – Ашър току-що пристигна. Не искаш ли да погостуваш на…

– Мога да гостувам на големия си брат по всяко време – възразява той. – В момента мисля, че ще е по-добре да направиш това. Което той ти казва, защото можеш да се озовеш на пътя само с чифт гащи за цяла седмица.

Минават още няколко секунди, но аз не се помръдвам. Предполагам, че съм леко шокирана.

Три минути, момиче – казва Андрю и ме гледа със сериозно изражение на лицето. – Не се шегувам. Иди горе, нахвърляй си нещата в сака и влизай в проклетата кола.

По дяволите, той отново е такъв, какъвто беше…

Когато започвам пак да споря, Андрю ме поглежда с абсолютно див поглед и казва:

– Побързай. Времето изтича! – и сочи къщата.

Накрая свалям гарда, но преди да тръгна, го поглеждам гневно и казвам:

– Добре.

Съгласявам се с това само защото знам, че той се опитва да оправи нещата. Обаче се чувствам ужасно виновна.

Без да обръщам внимание на неговия петминутен ултиматум, аз се обръщам и вървя много бавно към къщата, като нарочно се бавя, за да покажа мълчаливо несъгласието си.

– Ти си знаела за това, нали Мишел? – питам аз, когато минавам покрай нея в коридора.

– Ама, разбира се! – вика след мен тя.

По гласа ѝ усещам, че се усмихва.

Отварям рязко вратата на спалнята, слагам сака си на леглото и започвам да хвърлям всичко в него. После отивам в банята, грабвам четките ни за зъби и разните тоалетни принадлежности. Дръпвам кабелите на зарядните устройства от стената, вземам мобифона си от нощното шкафче и го пускам в чантичката. Вървя из стаята и се оглеждам с надеждата, че не съм пропуснала нещо.

Изглежда, че по някое време Андрю вече си е събрал нещата, а аз не съм забелязала.

После просто заставам по средата на стаята и оглеждам всеки сантиметър от нея, без да виждам нищо. Не искам да правя това, но може би то е най-правилното.

Чувам клаксонът да изсвирва три пъти и това прекъсва мислите ми. Грабвам сака, мятам го през рамо и вземам чантичката от леглото.

– Скоро пак ще се видим! – казва Мишел от дивана.

Спирам миг, преди да мина покрай нея, и се навеждам да я прегърна, но ми е неудобно от сака на рамото.

– Приятно прекарване – добавя тя.

– Благодаря, че ни поканихте – казвам аз.

Тя се усмихва широко и ми маха с ръка, а аз излизам през входната врата.

Когато слизам по стълбите, Андрю отваря багажника на шевролета и хвърля сака ми вътре. Минали са доста повече от петте минути, които ми даде, но не смее да ми каже нещо за това.

– Готова ли си? – пита той и затваря багажника.

Поемам дълбоко въздух, поглеждам към Ашър и Ейдън и преди да отговоря, отивам да прегърна и двамата.

– Радвам се, че дойде – казва Ейдън.

– Дръж брат ми изкъсо – казва Ашър.

Усмихвам им се и сядам на предната седалка, а Андрю затваря вратата.

Те също ни казват довиждане. Минута по-късно Андрю сяда в колата и заедно с него вътре нахлува струя студен въздух.

Поглежда ме, слага ръце на волана и казва:

– Ето как ще го направим. Ще се отправим на югоизток към брега…

– Чакай – прекъсвам го аз, – планирал ли си го?

Това е толкова нетипично за него, че се учудвам.

Андрю се усмихва и казва:

– Само част от него, но се налага.

– Каква част се налага?

Той ме поглежда и като че ли иска да каже: Ще ме оставиш ли да довърша?

Млъквам и го оставям да продължи, а той се пресяга през мен и отваря жабката.

– Ще се отправим на югоизток и ще се държим по крайбрежието за през зимата – казва той.

Сега пък единственото нещо, за което се замислям, е колко дълго възнамерява да пътуваме. През зимата? Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, е намислил. Той изважда една карта и я разгръща върху кормилото. Гледам го с подозрение.

– Мразя проклетия студ. Ако се държим по крайбрежието и пътуваме все на юг през по-голямата част, можем да избегнем снега.

Планът е добър, признавам аз. И аз не мога да понасям студеното време, така че наистина е наложително. Кимам и го оставям да продължи.

Андрю сочи в огромната карта и прекарва пръст по маршрута ни.

– Ще започнем от крайбрежието на Вирджиния и ще пътуваме оттам на юг, като преминем през родния ти щат, но няма да спираме – сочи ме с пръст. – Просто минаваме оттам, става ли? – изчаква отговора ми.

Отново кимам и казвам:

– Добре – защото очевидно в тази лудост има някаква последователност и аз чувствам, че трябва да се съобразявам с нея.

Андрю отново гледа картата и пръстът му продължава да се плъзга по нея.

– После през Южна Каролина до Джорджия и след това ще пътуваме през цялото протежение на крайбрежието на Флорида от Фернандина Бийч – пръстът му прави широк завой по картата – чак до Пенсакола.

– Колко дълго ще продължи това?

Той се усмихва и клати глава.

– Има ли значение?

После небрежно сгъва картата и я оставя на седалката между нас.

– Този път ще определям само посоката. Може би защото не искам да ми мръзне задникът. Но… – извръща глава и гледа напред – така и трябва да стане.

– Защо правиш това, Андрю?

Той отново ме поглежда.

– Защото чака трябва – казва той и се взира в мен. – Защото ти си в колата.

Думите му ме объркват.

– Защото съм в колата?

Той загадъчно кима.

– Ами да.

– Но какво означава това?

Зелените му очи ме поглеждат по-меко и той се усмихва, а после се навежда и ме хваща за брадичката. Целува ме по устните и казва:

– Ти можеше да се съпротивляваш със зъби и нокти срещу това. Можеше да ми кажеш да вървя на майната си, когато ти казах да си вземеш нещата. Обаче не го направи – целува ме нежно още веднъж и дъхът му оставя по устните ми вкус на мента. – Ти не изтича в онази къща, защото аз те накарах, а го направи, защото го искаше. Ти никога не правиш нещо само защото аз съм ти казал, Камрин. Аз съм само този, който просто те ритва по задника, това е всичко.

Опитвам се да скрия усмивката си, но не мога. Той се навежда, притиска устни в челото ми и се изправя в седалката. Моторът изревава заплашително за момент, когато настъпва педала на газта.

Той е прав. Не бих направила нищо от това, което ме е карал да направя, дори и срещу което протестирам, ако част от мен не го е искала. Изумявам се как той винаги знае някои неща за мен, преди аз да съм ги осъзнала.