Миг преди винаги

Осемнадесет

Питам се дали тя ще го отвори. По дяволите, чудя се дали ще ме намрази, че ѝ причиних това, но ако то ѝ помогне, ще поема този риск.

Натискам бутона за включване на дистанционното и тишината на стаята е нарушена от една стара версия на “Зайнфелд”^[5]. Събувам си обувките и заставам под душа, като оставям горещата вода да ме бие, докато започва да става хладка. Мога да мисля само за това какво прави Камрин сама в стаята си, дали гледа снимката на мъртвия си бивш приятел и дали се справя с това. Иска ми се да отида там и да съм с нея, но знам, че тя трябва да го направи сама. Трябвало е да го стори много отдавна, много преди да ме срещне.

Избърсвам се с хавлиената кърпа, завързвам я около кръста и започвам да ровя из сака си на леглото за чифт боксерки. Сядам и поглеждам към телевизора, после към стената и пак към телевизора, докато си давам сметка, че гледам където ми падне само за да не мисля за Камрин.

Пускам покрай ушите си на МП-3 плеъра пет случайно избрани песни, преди да реша, че най-малкото, което мога да направя, е да проверя как е тя. Първо опитвам по мобифона, но не отговаря. После вземам стационарния телефон на хотела и се опитвам да се свържа със стаята ѝ. Пак никакъв отговор. Може би просто взема душ. Пъхам резервната карта в процепа на вратата и отключвам.

Тя не е тук. Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато влизам навътре в стаята. Първото нещо, което виждам, е снимката, която самият аз всъщност не бях виждал до този момент, да лежи на леглото. Вземам я и я поглеждам. Камрин изглежда толкова щастлива. Това е Камрин, която познавах, онази с хубавата, жива усмивка. Помня тази усмивка. Виждал съм я десетки пъти, докато пътувахме заедно.

Обзема ме паника, спирам да гледам снимката и се отправям към прозореца. Поглеждам черния океан и виждам няколко души да вървят по дъсчената пътека на плажа. Продължавам да държа снимката в ръка и бързо отивам в стаята си, нахлузвам обувките и без да ги завързвам, отивам към плажа. Въздухът не е непоносимо студен, но е доста хладно. Доволен съм, че съм с дълги ръкави. Поглеждам нагоре и надолу дъсчената пътека и плажните шезлонги, близо до хотела, но тя не се вижда никъде. Пъхам снимката в задния си джоб. Отправям се тичешком към плажа.

Намирам я седнала недалеч върху пясъка.

– По дяволите, момиче, изплаши ме.

Сядам до нея и я прегръщам с една ръка.

Тя се взира в океана, студеният вятър развява леко косата ѝ. Не ме поглежда.

– Съжалявам – казвам аз. – Исках само да…

– Обичам те, Андрю – прекъсва ме тя, но продължава да гледа напред. – Не знам как едно момиче може да е толкова щастливо и същевременно толкова нещастно.

Тъй като не съм сигурен какво иска да каже с това, се страхувам да отвърна каквото и да било, защото не искам да кажа нещо, което не трябва. Притискам я по-плътно, за да се стоплим взаимно. И не казвам нищо.

– Не съм ти ядосана – казва тя. – Отначало бях. Но искам да знаеш, че вече не съм.

– Кажи ми какво ти е – питам тихо аз.

Тя продължава да се взира в мрака пред себе си. Вълните едва облизват брега на няколко метра от нас. Виждам на хоризонта да се движи малка бяла точка, светлините на някакъв кораб.

Изведнъж усещам погледа на Камрин върху себе си и извръщам глава, за да я погледна. От сградите зад нас, а и от луната идва достатъчна светлина, за да мога да виждам чертите ѝ и тънките кичури коса, полепнали по студените ѝ бузи. Протягам ръка и махам няколко от устните ѝ. Очите ѝ ме гледат по-меко и тя казва:

– Наистина много обичах Иън. Но не искам да мисля за…

Аз клатя глава.

– Камрин, не прави това. Тук не става въпрос за мен – подхващам с пръст още един тънък кичур коса и го махам от устата ѝ. – Не го прави заради мен.

За момент тя не казва нищо и аз усещам как поставя ръката си в скута ми и пръстите ми хващат нейните.

Отново гледа към океана.

– Не исках да отида на погребението на Иън – казва тя. – Не исках да го виждам за последен път по този начин. Помниш ли онзи ден в апартамента ти, когато влязох и прекъснах разговора ти по телефона с Ейдън, в който той се опитваше да те накара да отидеш на погребението на баща си?

Аз кимам.

– Да, спомням си.

– Ти му каза нещо от сорта, че би искал да видиш за последен път някого, докато е жив, а не да лежи мъртъв в ковчег. Е, точно така се чувствах и аз за погребението на Иън. Не исках да отида. По същата причина не исках да видя Лайли. Тъкмо затова предпочетох кремация.

– И въпреки това си отишла на погребението на Иън.

Засега гледам да не засягам темата за Лайли. Тя е по-болезнена. И за двамата. Аз я видях. Беше толкова мажа, че можеше да се събере в дланта ми. Обаче Камрин отказа да погледне.

Тя клати глава.

– Всъщност не – казва тя за погребението на Иън. – Бях там, но и не бях. Моят начин да го оставя да си върви беше да го прогоня от главата си, да прогоня всяка дума, която ми е казал, лицето му, прогоних всичко, което можах. Отидох на погребението само защото какво ли щяха да си помислят всички, ако в този ден си бях останала у дома.

– Но това не е приключване – казвам предпазливо аз. – Все едно да замиташ боклука под килима. Той пак си е там. Знаеш, че е там. И аз няма да те оставя на мира, докато не го направиш, както трябва.

– Знам – казва тя.

След няколко секунди мълчание бъркам в задния си джоб и изваждам снимката.

– Знаеш ли, ако той беше още жив, щях малко да ревнувам. Доста хубаво момче е.

Камрин ми се усмихва и забелязвам, че поглежда за миг снимката.

Оставям я върху пясъка до коленете ни. После отново ставам сериозен.

– Камрин, какво става с теб… Хапчетата, които взе, цялата тази работа не ще да е само заради загубата на Лайли. Знаеш го, нали?

Тя не отговаря, обаче усещам, че размишлява напрегнато върху това, което казах.

– Прогонила си от главата си всички. Иън. Лайли. Според Натали дори баба си и Коул, както и факта, че баща ти ви е напуснал и като че ли го е грижа повече за новата му приятелка, отколкото за теб – казах го така, както си е, защото точно така трябва да бъде казано. – Вместо да се справиш с това, да скърбиш или да направиш каквото и да било, ти само се затваряш в себе си и очакваш всичко да се оправи само. Правиш го от много време, още отпреди да се срещнем. Трябва да знаеш, че то единствено се трупа и някой ден няма да издържиш и ще се изправиш с лице срещу него.

– Знам. Както обикновено, си прав – казва примирена тя.

– Убедена ли си в това, или просто се съгласявай! С мен само за да ме накараш да млъкна?

Усмихвам ѝ се с надеждата и тя да ми се усмихне.

Номерът минава.

Тя се усмихва и казва:

– Не, наистина го вярвам. Само ми се иска да го бях повярвала по-рано.

– И защо го вярваш сега?

– Защото си един философ с татуировки – вика Камрин и се смее, а това ме изпълва със задоволство.

Не мога да повярвам, че се смее. Отначало си мислех, че ще мине много време, докато Камрин преодолее всичко това, но тя ме изненадва с всеки изминал ден.

– Философ ли? – казвам. – Едва ли. Но съм поласкан.

Камрин се обръща на една страна и полага глава в скута ми. Поглежда ме с големите си сини очи, а аз не мога да се сдържа и я погалвам по лицето.

– Искаш ли да знаеш истината? – пита тя.

– Разбира се – казвам аз, но изведнъж се чувствам малко изнервен.

– Тя я такава, каквато ти я казах там, у Ейдън – продължава Камрин. – Ако те загубя, това ще ме довърши. Когато загубих детето, това отново събуди всички мои страхове. Да не те загубя. Като че ли в този трагичен момент ми беше напомнено отново за смъртта и колко бързо тя се промъква към човека. Ако Бог или природата, или който и да било, или каквото и да е контролира всичко това и може да е толкова жесток и безсърдечен да ми убие бебето, тогава той изобщо не би се замислил, ако реши да убие и теб. Това ме плаши, Андрю. Мисълта, че мога да те загубя някога, ме убива отвътре. И това, че веднъж почти те загубих, прави страха ми още по-голям.

– Ама аз вече ти казах…

Тя се надига от скута ми и сяда директно срещу мен, забила колене в пясъка.

– Знам какво ми каза – отбелязва Камрин. – Обаче няма значение в какво си убеден, нито пък от това, че знаеш винаги правилните отговори, нещата стават по-добри. Не можеш да си сигурен какво ще се случи, Андрю. Туморът може лесно да се появи отново. Независимо какво ще направим и какви предпазни мерки ще вземем, той може да те убие.

Започвам да споря, но тя е така решена да ми каже тези неща, че аз разбирам, че трябва да я оставя да ги изрече.

– Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога – продължава Камрин, – и тъкмо сега мога да те гледам в очите и да кажа това, независимо колко болезнено е. Мога да приема смъртта на Иън. Мога да приема смъртта на Лайли. Мога да приема смъртта на всеки друг, независимо кой е той, колкото и непоносимо трудно да е. Обаче твоята… – тя млъква за момент, а после дори не премигва, когато се взира в очите ми. – Никога няма да мога да се примиря с твоята. Никога.

Тишината между нас се засилва още повече от шума на океана. Искам да я взема в ръцете си и да впия устните си в нейните, но само седя тук и я гледам, защото думите, които тя току-що ми каза, са най-силните, които съм чувал, почувствал или разбрал някога.

Накрая протягам ръце и я слагам в скута си. Обгръщам гърба ѝ, взирам се в очите ѝ и казвам:

– Вярвам ти и аз се чувствам по същия начин.

Тя накланя леко главата си на една страна.

– Наистина ли?

– Да, Камрин, не мога да живея без теб. Бих се опитал, но това ще бъде жалко съществуване. Не става дума само за мен. Ти можеш утре да умреш също толкова лесно, както и аз. Никой от нас не е защитен от това.

Хващам с ръце бузите ѝ и я принуждавам да ме погледне. Кожата ѝ е студена.

– Трябва да живеем за момента, забрави ли? – казвам аз и веднага отново привличам вниманието ѝ. – Ти и аз трябва да сключим договор още сега. Ще сключиш ли договор с мен?

Премествам леко ръцете си, за да стопля студените ѝ уши.

– Добре – казва тя и кима, а аз съм доволен, че ми има достатъчно доверие и не задава въпроси, преди да се съгласи.

Отдръпвам едната си ръка от ухото ѝ и прекарвам пръсти през челото надолу по бузата ѝ.

– Не можем да контролираме смъртта – казвам аз. Никой от нас не може да направи нищо, за да я избегне или да и отблъсне. Можем да контролираме единствено това как да живеем живота си, преди тя да дойде за нас. Така че нека да си обещаем един на друг неща, които наистина зависят от нас, независимо какви са те.

Камрин кима и леко се усмихва.

– Какви неща? – пита тя.

– Всякакви. Такива, каквито искаме един от друг. Като… – ставам от пясъка и мушвам ръце в джобовете си. Гледам към океана, като мислено търся кое е най-доброто обещание, с което да започна. В момента мога да измисля само едно, затова се обръщам към нея, соча с показалеца си нагоре и казвам: – Това няма нищо общо с тумора или нещо конкретно, но аз искам ти да ми обещаеш, че ако по някаква причина някога ме поставят на животоподдържаща система и почувстваш със сърцето си, че няма да ме бъде и според теб само ще се мъча, да я махнеш от мен.

Усмивката ѝ изчезва и тя ме гледа така, като че ли съм развалил хубавия момент. Хващам ръката ѝ и я изправям на крака до мен.

– Не искам да ти звуча прекалено мрачно, обаче да ти кажа, това винаги ме е притеснявало. Може да се види по телевизията и по филмите. Дават ни някакъв човек, който е прикачен към всякаква възможна апаратура, известна на човека, и с нея се опитват да го държат жив, защото семейството му се надява и т.н. – обгръщам нежно ръцете ѝ. – Никога не ме оставяй да живея като някакъв зеленчук. Обещай ми го. Познаваш ме по-добре от всеки друг и ти имам доверие, че ще си наясно, когато няма да има нужда да продължавам повече. Така че ми обещай.

Виждам, че тя бавно започва да се съгласява с мен. Отнема ѝ малко време, но започва да кима.

– Обещай ми същото – казва Камрин.

Усмихвам се и казвам:

– Обещавам ти.

Тя прави крачка назад и скрива ръце в ръкавите си. Загръща се по-плътно с пуловера си и започва да ходи напред-назад.

Спира и ме поглежда.

– Обещай ми, че ако някога имам алцхаймер или деменция и не мога да разпозная никого, ще ме посещаваш всеки ден и ще ми четеш, както Ноа четеше на Али^[6].

– Кой? – питам аз, но после се сещам. – О, разбирам.

Смея се и клатя глава към нея.

Очите и усмивката ѝ се разширяват и тя вика:

– Андрю! Това не е смешно! Говоря ти сериозно!

Смее се, а аз я сграбчвам и я придръпвам към себе си.

– Добре де, добре! – казвам аз и я притискам по-плътно.

– Идеята беше твоя – казва тя, – така че не го обръщай на майтап.

– Знам. Права си, но защо си ми толкова сърдита?

Чувствам как лакътят ѝ се забива в корема ми и се свивам, като се преструвам, че много ме е заболяло. Камрин обаче иска освен да ме заболи и да ме унизи. Блъсва ме назад и ме поваля на пясъка. После застава заплашително над мен с крака, опрени в ребрата ми, и с ръце върху бедрата. Аз продължавам да се държа с една ръка за корема и ме напира смях отвътре, но се старая да не го показвам, макар да знам много добре, че не мога да я заблудя.

– Ако остане на теб, ще обърнеш и най-сериозния момент на майтап – казва тя с такова сериозно изражение, че ме кара да се смея още по-силно, най-вече може би за това, че и на нея ѝ е много трудно да запази физиономията си сериозна.

Навежда се над мен и май ще започне да ме удря с нежните си, малки ръце, но аз съм по-бърз от нея и миг преди това протягам ръка и я сграбчвам здраво между краката.

– Ауу! – надава болезнен вик тя и се опитва да се търколи на една страна, но аз не я пускам и я държа в това положение. – По дяволите, Андрю. Какво ти става, че си ме сграбчил така за она… онова място?!

Стискам я още по-силно и бавно надигам глава от пясъка, като се опитвам да я наведа назад. Тя пада на колене и очите ѝ са много близо до моите…

– Защото ми харесва – прошепвам аз, като опирам устните си в нейните. – Не мърдай.

Настроението ни се променя за секунди. Студената ѝ кожа става по-топла, погледът ѝ е някак унесен, а тялото ѝ податливо.

– Тук навън има хора… – опитва се да каже едва чуто тя, но ръката ми между краката ѝ я кара бързо да млъкне.

– Не ми пука – казвам аз и поглеждам първо очите ѝ, а после пълните ѝ влажни устни. – Далече са.

– Ама… какво правиш…

– Просто не мърдай. Не говори.

Прекарвам езика си по долната ѝ устна и леко я засмуквам. Усещам, че се опитва да ме целуне, но не ѝ позволявам. Плъзгам ръка под меката материя на пликчетата и усещам топлината между краката ѝ. Боже Господи, тя вече се е подмокрила. Навеждам глава към извивката на шията ѝ и вдишвам аромата на кожата ѝ. Тя стои абсолютно неподвижна, но аз усещам как тялото ѝ трепери и пулсът ѝ е много ускорен. Изгарям от желание да я чукам, но продължавам да се сдържам, защото ми харесва да се измъчвам. Ужасно ми харесва.

Свободната ми ръка, която е обгърнала кръста ѝ, се спуска към бедрата ѝ и я принуждава да разтвори още повече краката си.

– Разтвори ги – казвам, а устните ми едва докосват нейните. Тя прави точно каквото ѝ казвам и разтваря коленете си. За миг остава неподвижна и напрегната, когато забелязвам един мъж да минава недалеч от нас, но аз отново започвам да я притискам, плъзвам два пръста в нея и я принуждавам да гледа само в мен. Тя диша учестено, а аз потръпвам, когато усещам как вътре мускулите ѝ се стягат около пръстите ми. Взирам се в очите ѝ и от време на време погледът ми се плъзга по извивката на устните ѝ. – Не спирай да ме гледаш – казвам. – Не ме е грижа, че ти се иска да затвориш очи. Продължавай да ме гледаш.

Тя кима едва-едва, като че ли се страхува, че ще спра, ако направи нещо не както трябва.

Движа пръстите си в нея навътре и навън отначало бавно, като от време на време ги изваждам и използвам влагата ѝ, за навлажнявам клитора ѝ. Търкам средния си пръст по него с кръгови движения. Всеки път, когато го докосна, очите ѝ започват да се затварят, но аз спирам в мига, когато забелязвам това, и тя отново започва да ме гледа. Отново движа пръстите си вътре в нея, сега малко по-бързо, като всеки път притискам все по-силно клитора ѝ с палеца си. От разтворените ѝ устни се отронват леки стенания. Тя всмуква студения въздух около нас заедно с топлия ми дъх, докато дишам тежко в устата ѝ. Обаче така и не сваля погледа си от очите ми и не говори, макар да знам, че иска да направи и двете.

– Признай – шепна в ухото ѝ, – че в този момент не би ти пукало, ако някой ни гледа. – Не е ли така? Би ме оставила да те чукам направо тук пред всички и ще започнеш да се срамуваш едва след като свърши.

Чувствам как главата ѝ кима до моята.

– Какво друго би ми позволила да направя? – питам аз и продължавам да държа устните си близо до ухото ѝ.

Продължавам да движа пръстите си.

– Всичко каквото поискаш – казва тя и едва си поема дъх.

– Всичко каквото поискам ли? – търкам палеца си по-силно по клитора ѝ.

– Да… – казва припряно тя. – Всичко… каквото… пожелаеш…

Думите ѝ, изпълнени с желание, ме влудяват и ме карат да я желая още повече, така съм възбуден, че едва издържам. Пръстите ми се движат все по-бързо и по-настойчиво. Тялото ѝ започва да трепери, а бедрата ѝ се опитват да я повдигнат и да я задържат в това положение. Отдръпвам се от ухото ѝ и отново я гледам в очите. Тя също полага максимални усилия да не отмества погледа си, клепачите ѝ натежават, дишането ѝ става неравномерно и учестено. Обаче очите ѝ се разширяват и като че ли замръзват в това положение, когато налучквам онова специално място и се старая да не нарушавам ритъма.

– Не гледай встрани – казвам аз и продължавам да се взирам свирепо в очите ѝ.

Когато тя започва да свършва, погледът ми става още по-ожесточен и я пронизва в момент на ненаситно желание. Като че ли мога да видя как удоволствието се заражда някъде около ирисите ѝ, да почувствам как горещината на оргазма ѝ се излъчва от чувствителната кожа на устните ѝ, които искат да целунат с ненаситна страст моите, но аз продължавам да не ѝ позволявам. И когато треперещото ѝ тяло започва да се успокоява, пъхам двата си пръста още по-навътре и чувствам как тя се стяга около тях, докато през всичкото това време продължавам да натискам клитора ѝ с възглавничката на палеца си.

Тя се срутва върху гърдите ми.

Обгръщам треперещото ѝ тяло с ръце и я целувам отгоре по главата.

– Какво по дяволите правиш с мен? – газта тя.

Леко се засмивам и я притискам още по-силно.

– Каквото си поискам, по дяволите – отговарям лукаво аз.

Тя отмята назад глава и ме поглежда.

– Добре, не ми пука какво ще кажеш, но този път няма да се отървеш от мен, без преди това да ти върна услугата.

– О, така ли?

– Да, точно така, затова дори и не се опитвай.

– И какво ще ми направиш? – питам аз и усещам как усмивката ми става по-широка.

– Каквото си поискам, по дяволите – отвръща тя с усмивка, дори по-лукава от моята.

После се изправя на крака и поема ръката ми, за да ме издърпа до себе си.

– Обаче не тук навън – казва тя. – Стана ми много студено.

– Ти си босът – отвръщам аз и я оставям да ме издърпа.

Никога няма да ѝ го напомня, но наистина забелязвам, че когато се отдалечаваме от плажа, Камрин поглежда веднъж към снимката, на която са двамата с Иън и която лежи върху пясъка. Ръката ѝ стиска силно моята и тя ме поглежда, като се усмихва леко, когато пресичаме дъсчената пътека.

Знам, че всъщност нямам кой знае каква заслуга за това тя най-накрая да приключи вътре в себе си с тази история. Е, да, аз я принудих, но Камрин беше тази, която в този момент се изправи срещу един от своите най-големи страхове. Тя се вгледа в лицето на един човек, когото беше обичала и загубила и най-накрая се беше примирила с това. Признавам, че всичко това стана по доста странен начин и аз не бях отишъл там с някакви сексуални намерения, особено в момент като този. Обаче през времето, което беше прекарала сама на плажа, Камрин беше мислила за Иън и дълго преди да се присъединя към нея, вече беше взела решението.

Не мога да кажа със сигурност как го беше направила и до каква степен аз имам нещо общо с това, но когато си тръгна от плажа в онази нощ, тя започна отново да прилича на себе си. Камрин се завръщаше и аз бях на седмото небе заедно с нея.