Прелестен мрак

12.VI Чародеецът

С Линк не си говорихме много, докато се прибирахме от езерото. Трябваше да откараме колата на Лена, но аз не бях в настроение да шофирам. Краката ми бяха нарязани и си бях изкълчил глезена, когато се опитвах да се покатеря върху последното дърво.

Линк нямаше нищо против. Той се наслаждаваше на факта, че е зад волана на спортна кола.

— Човече, това нещо знае как да вози. Страхотно бебче.

Обичайното бърборене на Линк днес ми се струваше ужасно досадно. Главата ми се въртеше и не исках да чувам възхвалите за колата на Лена за стотен път.

— Тогава дай газ. Трябва да я намерим. Вози се на стоп при някакъв непознат моторист.

Не исках да му казвам, че е възможно да познава момчето. Кога беше направила снимката на мотора в гробището? Блъснах с юмрук по вратата от яд и безсилие.

Линк не оспори очевидното. Лена беше избягала от мен. Беше пределно ясно, че не иска да бъде намерена. Той просто подкара колата, а аз зяпах навън през прозореца, горещият вятър пареше лицето ми и стотиците малки ранички по него ме боляха ужасно.

От много време насам нищо не беше наред. Просто не исках да го призная. Не бях сигурен дали вината беше в нас двамата, дали аз й бях причинил нещо или пък тя на мен. А може би тя беше направила нещо на себе си. Промените започнаха на рождения й ден. Рожденият й ден, който беше и денят на смъртта на Макон.

Може би Сарафина беше виновна за всичко?

През цялото време бях мислил само за тези тъпи фази на скръбта. Мислех за златното в очите на Лена и за смеха от кошмара си. Ами ако това бяха различни етапи, етапи на нещо друго? Нещо свръхестествено? Нещо мрачно?

Ами ако точно от това се бяхме страхували винаги?

Ударих по вратата отново.

— Сигурен съм, че Лена е добре. Може би има нужда от пространство. Момичетата винаги говорят, че искат повече пространство.

Линк включи радиото, после го спря.

— Уредбата е убиец.

— Все тая.

— Хей, трябва да отидем до закусвалнята и да проверим дали Шарлот е на работа. Може да иска да се повози с нас. Особено в тази сладурана.

Линк се опитваше да ме разсее, но това нямаше как да стане.

— Линк, едва ли има човек в града, който да не знае на кого е колата. А и трябва да я върнем в „Рейвънуд“. Леля Дел ще се притесни.

Така щях да имам и извинение да видя дали моторът не е пред дома на Лена.

Линк обаче упорстваше.

— Ще се покажеш там с колата на Лена без нея самата? Така няма ли да притесниш повече леля Дел? Да спрем в „Дейри Кийн“, за да си вземем нещо разхладително и да помислим малко. Кой знае, може Лена пък да е отишла в закусвалнята. Тя е точно на отбивката за магистралата.

Беше прав, но това не ме караше да се чувствам по-добре. А даже по-зле.

— Ако харесваш „Дейри Кийн“ толкова много, трябва да започнеш работа там. О, чакай, не можеш, защото ще ходиш на лятно училище и ще правиш дисекции на жаби заедно с другите доживотни затворници.

„Доживотните“ бяха групичка слабаци, типове, които сякаш винаги бяха в училище и никога не завършваха. Момчета, които продължаваха да носят якетата с емблемата на гимназията години по-късно, когато работеха в „Стоп енд Шоп“.

— Я кой ми го казва! Има ли по-зубраческа лятна работа от твоята? В библиотеката?

— Бих могъл да те фрасна с някоя книга, но и за това е необходимо да можеш да четеш.

Линк беше смаян от летните ми планове да работя в библиотеката при Мариан, но ми беше все тая. Все още имаше много неща, които не знаех за Лена, за семейството й, за светлите и мрачните чародейци. Защо Лена не се Призова на шестнайсетия си рожден ден? Не изглеждаше като нещо, от което можеш просто да се откажеш. Наистина ли можеше сама да избере дали да бъде Светлина или Мрак? Толкова ли беше лесно? След като Книгата на луните беше унищожена в пожара, библиотеката на чародейците, „Lunae libri“, беше единственото място, където можех да намеря някакви отговори.

А имаше и други въпроси. Опитвах се да не мисля за майка си. Опитвах се да не мисля за странници на мотори, кошмари, окървавени устни и златни очи. Вместо това просто зяпах през прозореца и гледах дърветата, покрай които преминавахме. Не ги различавах много ясно, всичко ми беше като в мъгла.

В „Дейри Кийн“ беше претъпкано. Не че беше голяма изненада, след като това беше единственото място на нормално разстояние, до което можеше да се стигне пеш от гимназията. През лятото само трябваше да следваш мухите и рано или късно щяха да те доведат тук. Преди мястото се казваше „Деъри Кинг“, но когато семейство Гентри го купиха, не им се даваха много пари, така че смениха само няколко букви от името на светещата табела. Днес всички изглеждаха още по-потни и по-нервни от обикновено. Да ходиш пеша километър и половина в жегата на Южна Каролина и да пропуснеш първия ден от излежаването и пиенето на топла бира на брега на езерото не беше представата на никого за добро прекарване. Сякаш бяха отменили национален празник.

Емили, Савана и Еден седяха на най-хубавата маса в ъгъла заедно с баскетболния отбор. Бяха боси, по горнищата на банските си и със свръхкъси дънкови полички — с по едно отворено най-долно копче, така че да се видят леко и долнищата, без съвсем да се свлече полата. Никой не беше в особено добро настроение. В Гатлин не беше останала и една нова гума, така че половината коли все още си седяха на училищния паркинг. Въпреки това в закусвалнята имаше и много весел кикот и съблазнително усукване на къдрици. Емили се заливаше с вода и на Емъри, нейната последна жертва, това му харесваше много.

Линк поклати глава.

— Човече, тези двамата се смятат за центъра на света! Сигурно ще заемат мястото на булката и младоженеца на сватба или на трупа на погребение, само и само да ги забележат.

— Все ми е тая, стига да не съм поканен на никое от тях.

— Пич, имаш нужда от нещо сладко. Ще се наредя на опашката. Какво искаш?

— Нищо, благодаря ти. Имаш ли пари?

Линк винаги беше без пари.

— Не, ще изкрънкам Шарлот да ме почерпи нещо.

Линк може да „изкрънка“ почти всичко във всякаква ситуация. Разбутах тълпата, за да мина навътре, колкото се може по-далече от Емили и Савана. Стоварих се на най-забутаната маса в лошия ъгъл на заведението, под рафтовете с кенчетата сода и бутилки с различни напитки от цялата страна. Някои от тях бяха тук от времето, когато баща ми е бил малък, и се виждаха различните пластове кафяв, оранжев или червен сироп, утаили се на дъното на бутилките след всички тези години. Беше доста гнусничко, а картината се допълваше от избелелите тапети на бутилки сода от 50-те години и от измрелите мухи. След време обаче човек свикваше и вече не ги забелязваше.

Седях и гледах към утаяващия се тъмен сироп, отговарящ напълно на настроението ми в момента. Какво се беше случило с Лена там, при езерото? В един миг се целувахме, в следващия тя бягаше от мен. И цялото това злато в очите й. Не бях глупав. Знаех какво означава. Светлите чародейци имат зелени очи. Тъмните чародейци — златисти. Очите на Лена не бяха напълно златни, но това, което бях видял на езерото, беше достатъчно, за да ме накара да се замисля.

Една муха кацна на лъскавата червена маса. Разпознах гадното усещане в стомаха си. Страх и паника, всичко смесено в тъп гняв. Бях толкова сърдит на Лена, че исках да ритна стъкления прозорец до нашата маса и да го счупя. В същото време исках да разбера какво става и кой беше типът с харлито. Тогава щях да сритам неговия задник.

Линк се настани срещу мен с най-голямата сладоледена скрежина, която някога бях виждал. Сладоледът се издигаше поне десет сантиметра над края на пластмасовата купа.

— Шарлот има голям потенциал — облиза сламката Линк.

Прилошаваше ми дори само от сладкия аромат на сладоледа.

Имах чувството, че цялата пот наоколо, и мазнината, и мухите, и всички Емъровци и Емилита ме нападат и ме задушават.

— Лена не е тук, трябва да вървим.

Не можех да стоя на това място, сякаш всичко беше нормално. Линк, от друга страна, нямаше проблем. В слънце или дъжд, той можеше да си седи и да си похапва, без да му мигне окото.

— Споко. Ще го изпия за пет минути.

Еден мина покрай нас, докато отиваше към бара, за да си напълни отново чашата с диетична кола. Усмихна ни се с обичайната си фалшива усмивка.

— Каква сладка двойка. Виж, Итън, няма нужда да си губиш времето с онази малка вещица, която чупи прозорци и реже гуми на коли. Ти и Линк сте просто родени един за друг.

— Тя не ви е срязала гумите, Еден.

Знаех как това щеше да се отрази на Лена. Трябваше да ги накарам да млъкнат, преди майките им да са се намесили в историята.

— Да. Аз бях — каза Линк с все още пълна със сладолед уста. — Лена беше ужасно сърдита, че не се е сетила първа да го направи.

Той не можеше да устои на възможността да се изгаври с някоя от мажоретките. За тях Лена беше като стара шега, която вече не беше смешна, но не можеха да я забравят и от време на време си я повтаряха. Така е в малките градчета. Никой не си променя мнението за някого, след като веднъж си го е създал. Що се отнасяше до тях, дори когато Лена станеше прапрабаба, все още щеше да бъде смахнатото момиче, което разби прозореца в часа по английски език. Да не пропускаме факта и че повечето от присъствалите в този час по английски все още щяха да живеят в Гатлин.

Не и аз. Не и ако нещата щяха да останат така. Това беше първият път, когато наистина мислех за напускане на града, откакто Лена беше дошла в Гатлин. Кутията с брошурите на колежите все още стоеше под леглото ми. Но докато бях с Лена, не ми се налагаше да броя дните до заминаването си.

— Я виж ти… Здравей, здравей… Кой е това?

Гласът на Еден беше малко по-висок от нормално. Чух звъна на камбанката, която показваше, че вратата на „Дейри Кийн“ се е отворила и някой е влязъл вътре. Беше като във филм с Клинт Истууд, когато героят влиза в кръчмата в Дивия запад, след като е изпозастрелял целия град. Вратът на всяко момиче, седящо близо до нас, се завъртя към вратата и гъстите конски опашки се разлетяха във въздуха.

— Не знам, но с удоволствие ще разбера — измърка сладострастно Емили, изправяйки се плавно от мястото си.

— Не съм го виждала досега. А вие? — Личеше си, че Савана прелиства наум годишниците на гимназията.

— Няма начин. Щях да го запомня.

Горкият. Емили го беше взела на прицел, мишената беше набелязана. Нямаше шанс, който и да бе той. Обърнах се, за да погледна момчето, което Ърл и Емъри щяха да размажат от бой, щом осъзнаеха, че гаджетата им точат лиги по него.

Той стоеше на вратата, облечен със стара черна тениска, дънки и захабени черни армейски ботуши. Всъщност от мястото си не виждах ботушите му, но знаех, че е с тях, защото ги носеше и предишния път. Когато се появи на погребението на Макон.

Това беше непознатият, инкубусът, който не беше инкубус. Дневният инкубус. Спомних си сребристото врабче в ръката на Лена, когато спеше на леглото ми.

Какво правеше тук?

Черна татуировка пресичаше ръката му, нещо като племенен индиански знак, нещо, което бях виждал и преди. Сякаш отново ме прободоха с нож в стомаха. Докоснах белега си. Той туптеше.

Савана и Емили се запътиха към барплота, уж ще поръчват нещо — все едно някой щеше да им повярва, че консумират друго тук освен диетична кока-кола.

— Кой е този?

Линк не беше напълно в час с всичко, което ставаше тези дни с мен и Лена, макар да знаеше повече от всички останали.

— Не знам, появи се на погребението на Макон.

Линк го зяпаше.

— Да не е някой от странните роднини на Лена?

— Не съм сигурен, но не е свързан с нея.

Да, беше дошъл на погребението, за да окаже почитта си към Макон, но все пак в него имаше нещо… погрешно. Почувствах го още първия път, когато го видях.

Чух камбанката на вратата отново да звъни.

— Ей, Ангелско лице, чакай.

Замръзнах. Бих познал този глас навсякъде и след милион години. Линк също гледаше към вратата. Сякаш беше видял призрак или нещо по-лошо…

Ридли.

Тъмната чародейка и братовчедка на Лена беше опасна, секси и оскъдно облечена както винаги, само дето сега беше лято и тя носеше още по-малко дрехи от обикновено. Беше с плътно прилепнала по тялото черна дантелена блузка и черна къса пола, която сигурно беше отмъкнала от някое десетгодишно момиченце. Краката на Ридли изглеждаха по-дълги от всякога, докато тя балансираше върху високите искрящи сандали, с чиито токове можеше да прободе сърцето на някой вампир. Сега не само момичетата зяпаха към вратата с увиснали ченета. По-голямата част от училището беше на Зимния бал, когато Ридли беше направила всичко на пух и прах и бе изглеждала по-секси от всички момичета там освен едно.

Ридли се изтегна назад и опъна ръце над главата си, като че ли я бяхме събудили от дълбока дрямка. Сплете пръсти и изви тялото си, разкривайки още кожа и черната татуировка, обграждаща пъпа й. Тя приличаше много на тази върху ръката на приятеля й. Ридли му прошепна нещо в ухото.

— Мамка му, тя е тук.

На Линк все още му беше трудно да го приеме. Не беше виждал Ридли от нощта на рождения ден на Лена, когато я разубеди да не убива баща ми. Но не беше нужно да я вижда, за да мисли за нея. Беше пределно ясно, че го прави непрекъснато — трябваше само да се чуят всички песни, които беше написал след нейното заминаване.

— С този тип ли е? Мислиш ли, че той е… знаеш, като нея?

Тъмен чародеец. Не го каза.

— Съмнявам се. Очите му не са жълти.

Но определено беше нещо. Просто не знаех какво.

— Идват насам.

Линк заби поглед в купата си и Ридли вече беше до масата ни.

— Виж ти, ако това не са двама от най-любимите ми хора! Страхотно е да се срещнем тук. С Джон умираме за едно питие.

Отметна русите си и розови кичури назад, настани се на стола срещу нас и кимна към момчето да седне до нея. То не го направи.

— Джон Брийд — произнесе го като едно цяло име, като гледаше право към мен. Очите му бяха зелени, както бяха очите на Лена някога. Какво правеше един светъл чародеец с Ридли?

Тя му се усмихна.

— Този е на Лена, нали знаеш, онзи, за когото ти говорих — махна пренебрежително към мен с боядисаните си в яркорозово нокти.

— Аз съм приятелят на Лена, Итън.

За секунда Джон гледаше към мен леко объркано. Беше от хората, които очевидно бяха свикнали нещата да стават така, както те искат, и държаха да контролират ситуацията.

— Лена не ми е казвала, че има приятел.

Всеки мускул в тялото ми се стегна. Той познаваше Лена, а аз не го познавах. Беше я виждал след погребението или поне беше говорил с нея. Кога беше станало това и защо тя не ми беше казала?

— Откъде познаваш приятелката ми?

Гласът ми прозвуча прекалено силно и усетих как очите на всички се насочиха към нас.

— Спокойно, любовнико. Не се пали толкова. Просто бяхме наблизо. — Ридли насочи вниманието си към Линк. — Как я караш, захарче?

Той прочисти плахо гърлото си.

— Добре. — Гласът му беше някак креслив. — Наистина съм добре. Въпреки че ти напусна града.

Ридли не отговори.

Все още гледах Джон, а той не откъсваше поглед от мен, измервайки ме от горе до долу с очи. Вероятно измисляше поне хиляда начина как да се отърве от мен. Защото той търсеше нещо — или някого — и аз стоях на пътя му. Ридли не би се появила тук с този тип сега, след четири месеца, без сериозна причина.

Продължавах да го гледам.

— Ридли, не трябва да си тук.

— Не се коси излишно, сладурче. Само минаваме, на връщане от „Рейвънуд“ — изтърси ей така, между другото, сякаш не беше особено важно.

Изсмях се.

— „Рейвънуд“? Не биха те пуснали да влезеш през вратата. Лена по-скоро би подпалила къщата.

Ридли и Лена бяха израсли заедно като сестри, но после Ридли беше станала Мрак. Тя беше помогнала на Сарафина да намери Лена на рождения й ден, заради което всички ние, включително и баща ми, за малко не бяхме убити. Нямаше никакъв начин Лена да иска да общува с нея. Освен за да й извие врата.

Ридли ми се усмихна.

— Нещата са различни, любовнико. Може да не съм в добри отношения с останалите членове на скъпото ми семейство, но с Лена намерихме общ език. Защо не я попиташ сам?

— Лъжеш.

Тя разви една яркорозова близалка, която изглеждаше абсолютно невинно, но в нейните ръце беше смъртоносно оръжие.

— Очевидно имаш проблеми с доверието. Иска ми се да ти помогна, но е време да се махаме от това очарователно местенце. Трябва да заредим мотора на Джон, преди бензинът на тази забутана бензиностанция да свърши.

Стиснах ръба на масата с ръце. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели.

Моторът на Джон.

Явно го беше паркирал отпред и се обзалагах, че е „Харли Дейвидсън“. Същият мотор, който бях видял на снимката на стената в стаята на Лена. Джон Брийд беше качил на стоп Лена при езерото Моултри. И преди да каже каквото и да било, знаех, че Джон Брийд няма да си тръгне просто така. Щеше да чака зад ъгъла следващия път, когато Лена има нужда някой да я отведе някъде.

Изправих се. Не бях сигурен какво щях да направя, но Линк явно знаеше. Той също стана от стола си и започна да ме бута към вратата.

— Да изчезваме оттук.

Ридли се провикна след нас:

— Наистина ми липсваше, мое пластилиново човече.

Опита се да прозвучи саркастично, като една от нейните шегички. Но сарказмът се изгуби някъде по средата на изречението. Бутнах рязко вратата с ръка и тя направо щеше да изхвръкне от пантите си.

Преди да се затръшне зад гърба ми, чух гласа на Джон:

— Беше ми приятно да се запознаем, Итън. Поздрави Лена от мен.

Ръцете ми трепереха, чух как Ридли се смее. Днес не й се налагаше да ме лъже, за да ме нарани. И истината вършеше работа.

Не говорихме изобщо по пътя към „Рейвънуд“. Никой от нас не знаеше какво да каже. Момичетата имаха такова въздействие, особено чародейките. Когато стигнахме до края на дългото и стръмно отклонение, водещо до имението, видяхме, че вратите бяха затворени, което не се беше случвало досега. Бръшлянът беше израснал по виещото се ковано желязо на портите, сякаш беше имал цяла вечност на разположение. Излязох от колата и разтресох вратата, за да видя дали ще се отвори, макар да знаех, че няма. Погледнах към къщата зад нея. Прозорците бяха тъмни, а небето над имението изглеждаше дори по-мрачно от тях. Какво беше станало? Можех да разбера, че Лена се беше разстроила на езерото, както и че бе изпитала желание да се махне от мен. Но защо той? Защо чародеецът с харлито? От колко време се срещаше с него, без да ми каже? И какво общо имаше Ридли с всичко това?

Никога не съм бил толкова бесен, колкото сега. Едно е да те нападне някой, когото мразиш, но това беше нещо съвсем различно. Такава рана може да ти нанесе само някой, когото обичаш, някой, който си мислел, че те обича. Все едно ме бяха проболи отвътре.

— Добре ли си, човече? — затръшна Линк вратата на колата.

— Не.

Гледах към дългата алея пред нас.

— Нито пък аз.

Той метна ключа от фастбека през отворения преден прозорец и двамата поехме по хълма надолу.

По пътя към града Линк се обръщаше на всеки няколко минути, за да провери дали зад нас не се задава някой „Харли Дейвидсън“. Но не мислех, че ще го видим. Специално този „Харли“ не би се отправил към града. Имах всички основания да предполагам, че вече беше зад вратите на „Рейвънуд“.

Не слязох за вечеря, което беше първата ми грешка. Втората беше, че отворих черната кутия от маратонките ми „Конвърс“. Разтърсих я и съдържанието й се разпиля върху леглото ми. Бележка, която Лена ми беше написала върху гърба на измачкана опаковка от „Сникърс“, скъсан билет за филма, който гледахме на първата си среща, касова бележка от „Дейри Кийн“ и заглавна страница от книга, която ми напомняше за нея. В тази кутия пазех всички наши спомени — моята версия на гердана на Лена. Обикновено момчетата не правят такива неща, затова не го бях споменавал на никого, дори на нея.

Вдигнах намачканата снимка от Зимния бал, направена секунда преди така наречените ми „приятели“ да ни залеят с течен сапун, който трябваше да имитира изкуствен сняг. Снимката беше размазана, но бяхме хванати как се целуваме, толкова щастливи, че щом я погледнех, ме заболяваше. Сърцето ми се разкъсваше, но снимката ме караше да чувствам, че част от мен отново я целува.

— Итън Уейт, ти ли си?

Опитах се да прибера всичко отново вътре, когато вратата се отвори. Кутията падна и спомените ми се разпиляха на пода.

— Всичко наред ли е?

Ама влезе в стаята и приседна на леглото ми. Не беше правила това, откакто в шести клас бях хванал грип. Не че не ме обичаше. Просто нещата между нас работеха, без да включват и присядане на леглата.

— Уморен съм, това е.

Тя погледна към хаоса на пода.

— Изглеждаш по-притихнал от сом на дъното на реката. И по-самотен от идеално приготвеното свинско печено, което те чака долу в кухнята. И двете неща са достойни за съжаление.

Наведе се към мен и отмахна перчема от косата ми. Все ме тормозеше да си подстрижа бретона.

— Знам, знам. Очите са прозорец към душата и имам нужда от подстригване.

— Имаш нужда някой да се погрижи добре за теб повече, отколкото от подстригване. — Изглеждаше тъжна и ме сграбчи за брадичката, сякаш можеше да ме вдигне за нея. Като се имаха предвид обстоятелствата, обзалагах се, че беше напълно възможно. — Не си добре.

— Не съм ли?

— Не си, а ти си моето момче и това е моя грешка.

— За какво говориш?

Не я разбирах, а тя не ми помагаше много — нашите разговори обикновено протичаха така.

— Тя също не е права, да знаеш — заговори Ама тихо, загледана през прозореца. — Това, че не си прав, обаче невинаги означава, че си виновен. Понякога просто е факт, като картите, които теглиш.

При Ама всичко в един момент опираше до съдбата, картите й таро, костите в гробището, вселената, която можеше да разчете.

— Да, госпожо.

Погледна ме в очите и видях, че нейните блестяха.

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат, и дори една гадателка не може да каже какво предстои. — Взе ръката ми и пусна нещо в нея. Червен конец с навързани на него бобчета, един от нейните амулети. — Завържи го на ръката си.

— Ама, момчетата не носят гривни.

— И откога смяташ, че се занимавам с бижута? Това е за жени с прекалено много свободно време и без капчица здрав разум в главата — подръпна тя престилката си надолу, за да поизправи гънките. — Червеният конец те свързва с Другия свят, осигурява ти защита, каквато аз не мога да ти дам. Хайде, вържи го.

Знаех, че няма смисъл да се спори с Ама, когато на лицето й се появи това изражение. Беше смесица от страх и тъга, носеше го като товар, който беше прекалено тежък за нея. Протегнах ръката си и й позволих да завърже червения конец на китката ми. Преди да кажа нещо друго, тя отиде до прозореца и поръси рамката със сол, която извади от един от джобовете на престилката си.

— Всичко ще бъде наред, Ама. Не се тревожи.

Тя се спря на вратата и погледна към мен, търкайки с ръка очите си, за да заличи издайническия блясък в тях.

— Цял следобед белих лук.

Нещо не беше наред, както самата Ама беше казала. Но имах чувството, че това не съм аз.

— Знаеш ли нещо за момче на име Джон Брийд?

Тя замръзна на място.

— Итън Уейт, не ме принуждавай да дам цялото печено на Лусил.

— Добре, няма да се обаждам повече.

Ама знаеше нещо и то не беше хубаво, но нямаше да ми го каже. Знаех това със сигурност, така както знаех рецептата й за свинско печено, в която нямаше никакъв лук.