Прелестен мрак

17.VI Сиянието

Майка ми и Макон Рейвънуд. Изпуснах сферата, сякаш ме беше изгорила. Кутията падна и топката се търкулна по тревата като детска играчка, а не като свръхестествен затвор.

— Итън? Какво става?

Беше очевидно, че Мариан няма представа, че съм разпознал Сиянието. Не го бях споменал, когато й разказвах виденията си. Не бях мислил много за него. Беше просто още една подробност от чародейския свят, която не разбирах.

Но тази подробност се оказа важна.

Ако това беше Сиянието от видението, значи, че майка ми беше обичала Макон така, както аз обичах Лена. Както баща ми беше обичал нея.

Трябваше да разбера дали Мариан знае откъде майка ми е получила сферата.

— Ти знаеш ли?

Тя се наведе и вдигна Сиянието от земята; тъмната повърхност на топката искреше на слънчевата светлина. Постави я отново в кутията.

— Какво да знам? Итън, говориш странно.

Въпросите се появяваха в ума ми толкова бързо, че нямах време да ги обмисля. Как майка ми беше срещнала Макон Рейвънуд? Колко време са били заедно? Кой още знаеше за това? И най-важният…

Ами баща ми?

— Знаеше ли, че майка ми е била влюбена в Макон Рейвънуд?

Лицето на Мариан се сгърчи и това ми каза всичко. Беше смятала само да ми даде подарък от майка ми, а не най-голямата й тайна.

— Кой ти каза това?

— Ти. Когато ми подари Сиянието. Макон го е дал на момичето, което обичал. Майка ми.

Очите на Мариан се изпълниха със сълзи, но те не се стекоха по лицето й.

— Виденията. Били са за Макон и майка ти.

Най-накрая беше сглобила парчетата на пъзела.

Спомних си нощта, когато за пръв път срещнах Макон. Лила Евърс, каза той. Лила Евърс Уейт, поправих го аз. Макон беше споменал работата на майка ми, но твърдеше, че не я е познавал. Още една лъжа. Главата ми щеше да се пръсне.

— Значи знаеш.

Не беше въпрос. Тръснах глава, надявайки се, че така ще мога да се отърва и от всичко, което бях научил.

— Татко знае ли?

— Не. Не можеш да му кажеш, Итън. Той не би разбрал.

Мариан звучеше отчаяно.

— Той не би разбрал? Аз не разбирам!

Няколко души наблизо спряха да си говорят и погледнаха към нас.

— Толкова съжалявам. Никога не съм мислила, че ще ми се наложи да разказвам тази история. Това е историята на майка ти, не моята.

— В случай че не си забелязала, тя е мъртва. Някак си не може да отговори на въпросите ми.

Гласът ми беше твърд и безмилостен, което доста ясно показваше как се чувствах.

Мариан погледна към надгробния камък на майка ми.

— Прав си. Трябва да знаеш.

— Искам истината.

— Точно това смятам да ти дам — трепереше гласът й. — Щом знаеш за Сиянието, предполагам, че знаеш и защо Макон го е дал на майка ти.

— За да може да се защити от него.

Преди изпитвах съжаление към Макон. Сега ми се гадеше. Майка ми беше като Жулиета в някаква извратена пиеса, в която Ромео беше инкубус, макар и толкова очарователен като Макон.

— Точно така. Макон и Лила се сблъскваха със същата реалност като вас с Лена. Нямаше начин през всички тези месеци да не направя определени… сравнения. Не мога да си представя колко ли е било трудно всичко това за Макон.

— Моля те. Спри.

— Итън, разбирам, че ти е тежко, но това не променя случилото се. Аз съм Пазител и фактите са такива. Майка ти беше смъртна. Макон беше инкубус. Не можеха да бъдат заедно, не и след като Макон се промени и се превърна в създание от Мрака, както беше предопределено. Той вече не си вярваше. Страхуваше се, че може да нарани майка ти, затова й даде Сиянието.

— Факти. Лъжи. Все тая.

Беше ми писнало от всичко.

— Факт. Той я обичаше много повече от собствения си живот.

Защо Мариан го защитаваше?

— Факт. Това, че не си убил любовта на живота си, не означава, че си герой.

Бях бесен.

— Той за малко да умре от мъка, Итън.

— Така ли? Ами огледай се. Майка ми е мъртва. И двамата са мъртви. Така че планът на Макон не е помогнал много, нали?

Мариан си пое дълбоко дъх. Познавах този поглед, беше ясно, че сега предстои лекция. Тя ме хвана за ръка и ме поведе встрани от гроба, далече от всичко над и под земята.

— Запознаха се в „Дюк“. И двамата изучаваха американска история. Влюбиха се като нормални мъж и жена.

— Имаш предвид като нищо неподозираща студентка и трансформиращ се демон. Ако толкова държиш на фактите.

— „В светлината има мрак и в мрака има светлина.“ Майка ти често казваше това.

Не се интересувах от философските идеи за природата на чародейския свят.

— Кога й е дал Сиянието?

— Най-накрая Макон каза на Лила какво представлява и в какво ще се превърне — че бъдещето между тях е невъзможно — бавно и внимателно продължи Мариан. Запитах се дали й е толкова трудно да ми каже тези неща, колкото беше на мен да ги чуя. Беше ми жал и за двама ни.

— Това разби и нейното, и неговото сърце. Той й даде Сиянието, но за щастие никога не й се наложи да го използва. Макон напусна университета и се прибра у дома, в Гатлин.

Спря, очаквайки може би да кажа нещо язвително. Опитах се да се сетя за нещо, но въпреки всичко бях любопитен.

— Какво стана, след като Макон се е върнал тук? Виждали ли са се отново?

— За съжаление не.

Погледнах я изумено.

— За съжаление?

Мариан поклати глава.

— Беше тъжно, Итън. Никога не съм виждала майка ти да страда така. Бях ужасно притеснена и не знаех какво да правя. Мислех, че ще умре от разбито сърце.

Бяхме стигнали до оградата на „Градината на вечния покой“. Сега около нас имаше само дървета, които ни скриваха от очите на другите.

— Но…

Исках да науча края, дори истината да ми причинеше болка.

— Но майка ти последва Макон до Гатлин през Тунелите. Не можеше да понесе да бъде далече от него и се закле, че ще открие начин да бъдат заедно. Начин смъртен и чародеец да прекарат живота си един до друг. Беше обсебена от идеята.

Разбирах. Не ми харесваше това, което чувах, но го разбирах.

— Отговорът на този въпрос обаче не беше в света на смъртните, а в света на чародейците. Затова майка ти намери начин да стане част от него, макар да не можеше да бъде с Макон.

Тръгнахме отново.

— Говориш за работата й като Пазител, нали?

Мариан кимна.

— Лила откри призвание, което й позволи да изучава чародейския свят и неговите закони, Светлината и Мрака. Средство, което да й помогне да намери отговора.

— Как е намерила тази работа?

Не мислех, че имаше чародейски „Жълти страници“, но след като Карлтън Ийтън доставяше пощата и в двата свята, вече не бях сигурен в почти нищо.

— По това време в Гатлин нямаше Пазител. — Мариан млъкна за кратко, явно се чувстваше неловко. — Но един могъщ чародеец изиска да се открие тази… длъжност, тъй като библиотеката се намираше тук заедно с Книгата на луните.

Сега вече нещата си дойдоха на мястото.

— Макон. Той е помолил за това, нали? И той не е могъл да стои далече от нея.

Мариан изтри лицето си с кърпичката си.

— Не. Беше Арелия Валентин, майката на Макон.

— Защо майката на Макон ще иска моята майка да става Пазител? Дори да е изпитвала жал към сина си, тя е знаела много добре, че те не могат да бъдат заедно.

— Арелия е могъщ Ясновидец и е способна да вижда бъдещето.

— Нещо като чародейска версия на Ама?

Мариан попи отново лицето си.

— Предполагам, че може да се каже и по този начин. Арелия забеляза нещо в майка ти — нейната способност да открива истината, да вижда скритото. Мисля, че се надяваше Лила да намери отговора, начина, по който чародейците и смъртните могат да имат съвместен живот. Светлите чародейци отдавна искат да се намери такава възможност. Женевиев не е първата чародейка, влюбила се в смъртен. — Мариан се загледа в далечината, където семействата бяха започнали да разпъват на земята одеялата си за традиционния пикник. — А може би го направи заради сина си.

Спря на място. Бяхме направили още една обиколка и вече бяхме при гроба на Макон. Виждах ридаещия ангел, но мястото беше много променено от последния път, когато бях тук на погребението. Тогава имаше само кал, а сега — пищна градина, върху която хвърляха сянка две високи лимонови дървета, надвесени над надгробната плоча. Върху самия гроб бяха поникнали жасминови цветя и храсти розмарин. Зачудих се дали някой беше идвал насам, за да забележи промяната.

Притиснах слепоочията си с ръце, не исках главата ми да избухне. Мариан ме докосна нежно по гърба.

— Знам, че е трудно да приемеш всичко това, но то не променя нищо. Майка ти те обичаше.

Отблъснах ръката й.

— Да, просто не е обичала баща ми.

Тя ме стисна по-силно и ме принуди да се обърна към нея. Говорех за моята майка, но и за нейната най-добра приятелка, а бях стигнал прекалено далече, като бях поставил под съмнение честността й. Мариан не би го допуснала, не само днес, никога.

— Да не си посмял да говориш така, Итън Уейт. Майка ти обичаше баща ти.

— Но не се е преместила в Гатлин заради него. А заради Макон.

— Родителите ти също се срещнаха в университета, когато работехме по нашата дисертация. Като Пазител майка ти живееше в Тунелите под Гатлин, пътуваше между библиотеката „Lunae libri“ и университета, за да работи с мен. Не живееше в града, в света на ДАР и мисис Линкълн. Така че тя се премести тук заради баща ти. Излезе от мрака и заживя сред светлината и, повярвай ми, това беше сериозна стъпка за нея. Баща ти я спаси, когато никой от нас не успя. Тя самата. Аз. Дори Макон.

Загледах се в лимоновите дървета, хвърлящи сянка над гроба на Макон, и покрай него, към гробното място на майка ми. Замислих се за баща ми, коленичил там. За Макон, опълчил се срещу правилата на всички светове, които познаваше, почиващ в смъртта само на едно дърво разстояние от любимата си.

— Майка ти се премести в град, където никой не я приемаше, защото баща ти не искаше да напусне родното си място, а тя го обичаше — повдигна брадичката ми Мариан. — Просто не обикна първо него.

Поех си дълбоко дъх. Поне не целият ми живот беше пълна лъжа. Майка ми беше обичала баща ми, макар че обичаше и Макон Рейвънуд. Взех Сиянието от ръката на Мариан. Исках да подържа нещо, което е било част от живота и на двамата.

— Не е намерила начин, нали? Как смъртните и чародейците да бъдат заедно.

— Не знам дали има такъв начин — прегърна ме Мариан и аз отпуснах глава на рамото й. — Ти може да си Водачът, Итън Уейт. Ти ми кажи.

За пръв път, откакто видях Лена да стои на пътя под дъжда преди около година, не знаех нищо, абсолютно нищо. Също като майка ми не бях открил никакви отговори. Само проблеми. Дали и с нея беше станало така?

Погледнах към кутията в ръцете на Мариан.

— Това ли е причината за смъртта на мама? Защото се е опитвала да открие отговора?

Тя притисна кутията в ръката ми и обви пръстите ми около нея.

— Казах ти всичко, което знам. Сам си прави изводите, аз не мога да се намесвам. Правилата са такива. Във великия Общ ред аз не съм от значение. Пазителите не са важни.

— Не е вярно.

Мариан беше важна за мен, но не можех да й го кажа. Майка ми беше важна. Това не беше нужно да го казвам.

Мариан ми се усмихна, после отмести ръката си и вече само аз стисках кутията.

— Не се оплаквам. Сама съм избрала този път, Итън. А не всеки има свободата сам да избира мястото си в Общия ред.

— Имаш предвид Лена? Или мен?

— Ти си важен, независимо дали ти харесва или не, както и Лена. Това не е въпрос на избор — махна немирния кичур коса от очите ми, както го правеше мама. — Истината си е истина. „Рядко е чиста и никога проста“, както би казал Оскар Уайлд.

— Не разбирам.

— Лесно е да разбереш истината, след като я откриеш; важното е първо да я откриеш.

— Още Оскар Уайлд?

— Галилей, бащата на съвременната астрономия. Поредният човек, отхвърлил предопределеното му място в неговия свят и идеята, че Слънцето се върти около Земята. Той е знаел — може би по-добре от всеки друг — че не можем да избираме истината. Можем само да решим какво да правим с нея.

Стиснах кутията, защото дълбоко в себе си разбирах какво ми казва, макар да не знаех нищо за Галилей и още по-малко за Оскар Уайлд. Бях част от всичко, независимо дали го исках или не. Не можех да избягам, както не можех да спра и виденията.

Сега трябваше да разбера какво да правя с тази история.