Прелестен мрак

21.VI Мрак и Светлина

Лена стоеше изпъната и висока, тъмен силует на фона на луната. Не плачеше и не пищеше. Краката й бяха стъпили здраво на земята от двете страни на гигантската пукнатина, която сега бележеше пещерата и почти я разцепваше по средата.

— Какво стана? — Лив погледна Ама и Арелия с надеждата да получи отговор.

Проследих погледа на Лена, вперен към скалите пред нея, и разбрах мълчанието й. Тя беше в шок, взираше се в едно познато лице.

— Очевидно Ейбрахам се е намесил в естествения ход на Общия ред.

Макон стоеше на входа на пещерата сред сиянието на луната, която беше започнала да се съшива сама. Леа и Бейд бяха до него. Не знаех кога се е появил там, но от изражението на лицето му беше ясно, че е видял всичко. Вървеше бавно, все още привиквайки с усещането, че краката му отново допират земята. Бейд стъпваше бавно до него, а Леа го подкрепяше с ръка на рамото му.

Лена се отпусна цялата при звука на гласа му — глас от гроба. Чух мислите й, по-скоро едва доловим шепот. Страхуваше се дори да го въплъти в думи.

Чичо Макон?

Лицето й пребледня. Спомних си как се почувствах, когато видях майка си на гробището в Савана.

— Впечатляващ малък номер спретнахте със Сарафина, дядо. Признавам ти го. Да извикаш преждевременно Призоваващата луна? Този път надмина себе си — отекна в пещерата гласът на Макон. Въздухът беше толкова застинал, толкова спокоен, че не се чуваше нищо друго освен ниското бучене на вълните. — Естествено, когато разбрах, че идваш, реших и аз да поработя върху появата си. — Макон замълча, сякаш очакваше отговор. Но когато не получи такъв, се провикна: — Ейбрахам! Знам, че ти си причината затова.

Пещерата се разтресе. От кривата цепнатина в тавана започнаха да падат камъни. Сякаш всичко щеше да се срути. Небето потъмня. Зеленоокият Макон — светлият чародеец, ако наистина беше такъв — изглеждаше дори по-могъщ от инкубуса, какъвто беше преди. Дрезгав смях отекна в каменните стени. Ейбрахам излезе от сенките в онази част на пещерата, където луната вече не грееше, и пристъпи по покрития с вода под. С бялата си брада, която беше напълно в тон с белия му костюм, той приличаше повече на безобиден възрастен човечец, отколкото на най-тъмния от кървавите инкубуси. Хънтинг стоеше от едната му страна. Ейбрахам прекрачи проснатото на земята тяло на Сарафина. Тя беше побеляла напълно, покрита с плътен пласт скреж като леден пашкул.

— Повика ли ме, момче? — разсмя се старецът, пронизително и силно. — Ах, тази младежка надменност. След сто години ще научиш по-добре къде ти е мястото, внуко мой.

Опитах се бързо да пресметна поколенията между тях — четири, може би дори пет.

— Знам добре къде ми е мястото, дядо. За нещастие — и освен това е изключително неудобно, но няма друг начин — мисля, че точно аз ще върна теб на твоето.

Ейбрахам поглади замислено брадата си.

— Млади ми Макон Рейвънуд. Винаги си бил толкова заблудено момче. Кръвта е кръв също както Мракът е Мрак. Не биваше да забравяш от какво си част и на кого дължиш вярност. — Млъкна за миг и погледна към Леа. — Ти също, мила. Но какво да се прави, все пак си отгледана от чародеец — сви рамене.

Видях гнева върху лицето на Леа, но видях и страха й. Беше пробвала късмета си с Кървавата глутница, но не искаше да предизвиква Ейбрахам.

Той погледна към Хънтинг.

— Като сме на темата за заблудените момчета, къде е Джон?

— Страхливецът изчезна отдавна. Предател.

Ейбрахам се извъртя рязко и приближи лицето си до Хънтинг.

— Джон не е способен на предателство. Нито е страхливец. Не е в природата му. И животът му е много по-ценен за мен от твоя. Затова ти предлагам да го намериш.

Хънтинг сведе очи и кимна. Защо Джон Брийд беше толкова важен за Ейбрахам, на когото принципно не му пукаше за никого?

Макон наблюдаваше Ейбрахам замислено.

— Трогателно е да видиш колко си загрижен за момчето. Надявам се да го намериш. Знам колко е болезнено да изгубиш детето си.

Пещерата отново се разтресе и край нас заваляха камъни.

— Какво си направил на Джон?

В гнева си Ейбрахам вече не приличаше на беззащитен старец и демонската му същност излезе наяве.

— Какво съм му направил? Мисля, че въпросът е какво си му направил ти! — Черните очи на Ейбрахам се присвиха, но Макон просто се усмихна. — Инкубус, който може да ходи на дневна светлина и да запазва силата си, без да се храни… Необходимо е изключително съчетание на гените, за да се създаде такова дете. Не си ли съгласен? Научно казано, са ти били необходими качества на смъртен и все пак това момче Джон притежава чародейски способности. Не е възможно да има трима родители, което означава, че майка му е била…

Леа ахна.

— Ево.

Всеки чародеец в помещението реагира на думата. Изненадата се разпространи като вълна, нов вид студ изпълни въздуха. Само Ама стоеше невъзмутимо. Скръсти ръце на гърдите си и впери очи в Ейбрахам Рейвънуд, сякаш той беше просто поредното пиле, което тя смяташе да оскубе и свари в тенджерата си под налягане.

Опитах се да си спомня какво ми беше разказвала Лена за Ево. Те бяха метаморфи, които можеха да приемат човешка форма. Те не просто влизаха в телата на смъртните като Сарафина. Ево можеха наистина да станат смъртни за кратко време.

Макон се усмихна.

— Точно така. Чародеец, който приема човешка форма достатъчно дълго време, за да може да зачене. Детето му ще бъде с ДНК на смъртен и на чародеец, от едната страна, и на инкубус, от другата. Доста зает си бил, нали, дядо? Не знаех, че се занимаваш със сватосване в свободното си време.

Очите на Ейбрахам потъмняха още, макар и преди мракът в тях да беше по-дълбок, отколкото някога бях виждал.

— Ти наруши естествения ход на Общия ред. Първо, с твоето нелепо увлечение по смъртна, и второ, като се обърна срещу своя вид, за да защитиш това момиче — поклати глава Ейбрахам, сякаш Макон беше просто едно непослушно момче. — И докъде ни доведе това? Сега момичето на Дюшан разсече на две Луната. Знаеш ли какво означава това? Каква заплаха е за всички нас?

— Съдбата на племенницата ми не те засяга. Изглежда си имаш достатъчно работа с научния си експеримент. Въпреки че се чудя какво възнамеряваш да правиш с момчето?

Зелените очи на Макон блестяха, докато говореше.

— Мери си приказките — пристъпи Хънтинг напред, но Ейбрахам го спря. — Убих те веднъж, ще те убия и втори път.

Макон поклати глава.

— Детски римички, а, Хънтинг? Ако планираш кариера като лакей на дядо, трябва да поработиш върху маниера си на изразяване — въздъхна той. — А сега прибери опашката си между краката си и последвай господаря си като послушно кученце. — Хънтинг се вцепени. Макон се обърна към Ейбрахам: — И, дядо, колкото и да ми е интересно да преглеждаме лабораторните ти бележки, мисля, че е време да си вървиш.

Старецът се разсмя. Студена вихрушка се завъртя около него и въздухът засвистя между скалите.

— Мислиш, че можеш да ми нареждаш какво да правя, сякаш съм ти момче за поръчки? Вече няма да викаш името ми, Макон Рейвънуд. Ще го крещиш от болка. Ще го изписваш с кръвта си. — Вятърът се завъртя още по-бясно около него, развявайки по странен начин вратовръзката му край тялото му. — И когато умреш, моето име ще продължава да вдъхва страх, а твоето ще бъде забравено.

Макон го погледна в очите без какъвто и да било признак на страх.

— Както математически надареният ми брат изтъкна, аз вече умрях веднъж. Ще трябва да измислиш нещо ново, старче. Това вече става досадно. Ще те изпратя.

Макон щракна с пръсти и чух раздиращ звук, когато нощта се отвори зад Ейбрахам. Старецът се поколеба, но после се усмихна.

— Възрастта явно ми играе номера. За малко да си забравя някои вещи.

Протегна ръка и нещо се появи изпод една от пукнатините в скалата. Първо изчезна, а само след миг беше на дланта му. Дъхът ми спря, щом видях какво е.

Книгата на луните.

Книгата, която вярвахме, че е изгоряла сред пламъците в полето на „Грийнбриър“. Книгата, която сама по себе си беше проклятие.

Лицето на Макон потъмня и той протегна ръката си напред.

— Това не е твое, дядо.

Книгата потрепна в дланта на Ейбрахам, но мракът, който го заобикаляше, стана още по-плътен и старият мъж сви пренебрежително рамене. Втори раздиращ въздуха звук отекна в пещерата, докато той изчезваше, отнасяйки Книгата, Хънтинг и Сарафина със себе си. Още не беше заглъхнал, когато приливните вълни заличиха всяка следа от тялото на Сарафина в пясъка.

При познатия звук, с който инкубусите раздираха времето и пространството, Лена се затича към нас. Когато Ейбрахам изчезна, тя вече беше прекосила каменистата пещера наполовина и след секунди стигна до Макон. Той се облегна на неравната стена, а Лена се хвърли в прегръдките му. Макон се олюля леко, сякаш щеше да падне.

— Ти си мъртъв — проговори Лена, заровила лице в мръсната му, раздрана риза.

— Не, скъпа. Определено съм жив — повдигна главата й той, за да я накара да го погледне. — Виж. Все още съм тук.

— Очите ти. Зелени са! — докосна лицето му тя, напълно изумена.

— А твоите не са — погали я тъжно по лицето Макон. — Но пак са красиви. И зеленото, и златното.

Лена поклати глава, все още невярваща.

— Аз те убих. Използвах Книгата и те убих.

Макон разроши косата й.

— Лила Джейн ме спаси, преди да премина отвъд. Затвори ме в Сиянието, а Итън ме освободи. Вината не е твоя, Лена. Нямаше откъде да знаеш какво ще се случи.

Лена захлипа. Той погали разрошените й черни къдрици и й прошепна:

— Шшш. Вече всичко е наред. Всичко свърши.

Виждах в очите му, че лъже. Вече не бяха черни като бездънни езера и не можеха да скрият тайните му. Не разбирах всичко, което Ейбрахам беше казал, но знаех, че в думите му имаше истина. Каквото и да бе станало, когато Лена се Призова сама, то не беше решение на проблемите ни, а начало на други, може би още по-големи.

Лена се отдръпна от чичо си.

— Не знаех, че ще стане така. В един миг мислех за Мрака и Светлината — за това какво наистина искам. Но в главата ми се въртеше само една мисъл — че не принадлежа никъде. След всичко, което преживях, аз не съм нито Светлина, нито Мрак. Аз съм и двете.

— Всичко е наред, Лена — повтори той и се опита отново да я прегърне, но тя отстъпи назад.

— Не, не е — поклати глава. — Виж само какво причиних. Леля Туайла и Ридли изчезнаха, а Ларкин…

Макон я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Ти направи каквото беше нужно. Призова се сама. Не прие отреденото ти място в Общия ред. Ти го промени.

Гласът й беше колеблив:

— Какво означава това?

— Означава, че ти си самата себе си — могъща и уникална като Голямата бариера, място, което не е нито Мрак, нито Светлина, а чиста магия. Но за разлика от Бариерата ти си едновременно и Светлина, и Мрак. Като мен. И след това, което видях тази нощ, мога да кажа — и като Ридли.

— А какво стана с Луната? — погледна Лена към баба си, но Ама се обади първа от ръба на скалата:

— Ти я разцепи, дете. Мелхизедек е прав, Редът е нарушен. Не можем да кажем какво ще се случи.

Начинът, по който произнесе думата „нарушен“, показваше, че май всички ние определено не искахме това да е така.

— Не разбирам. Всички сте тук, но Хънтинг и Ейбрахам също бяха невредими. Как е възможно? Проклятието… — поколеба се Лена и спря, не знаейки как да довърши изречението.

— Ти притежаваш в себе си едновременно Светлина и Мрак, възможност, която проклятието явно не е взело предвид. Както и никой от нас. — В гласа на баба й имаше болка. Тя криеше нещо и почувствах, че нещата са по-сложни, отколкото казва. — Но сега важното е, че всички сте добре. Толкова се радвам!

Звукът от плискаща се вода отекна из пещерата. Обърнах се навреме, за да видя как русо-розовата коса на Ридли се появява иззад ъгъла. Линк беше точно зад нея.

— Предполагам, че наистина съм смъртна — каза тя с обичайния си сарказъм, но изглеждаше истински облекчена. — Винаги трябва да си различна от останалите, нали? Все намираш нови и нови начини да прецакваш нещата, братовчедке.

Чух как Лена си пое шумно дъх и за секунда не помръдна.

Беше прекалено много за нея. Макон беше жив, а тя вярваше, че го е убила. Беше се Призовала сама и остана едновременно и Мрак, и Светлина. Доколкото можех да преценя, тя май наистина беше разцепила Луната на две. Знаех, че ще се разпадне всеки момент. И когато го направеше, аз щях да съм до нея, за да я върна у дома.

Тя сграбчи Ридли и Макон, на практика почти ги задуши в своя собствен чародейски кръг. Не изглеждаше като Светлина, нито като Мрак, а просто като едно много, много уморено момиче. Което вече не беше само.