Прелестен мрак

20.VI Седемнайсет луни

Кървавите инкубуси реагираха първи, като се дематериализираха един по един и след миг се появиха отново, образувайки познатата ни глутница. Разпознах Белязания, инкубуса от погребението на Макон. Той беше най-отпред, черните му очи ни преценяваха хладнокръвно. Хънтинг, естествено, не се виждаше никъде — беше прекалено голяма клечка за такова обикновено клане. Но Ларкин беше тук, с увита около ръката си черна змия. Втори по ред във властта.

Заобиколиха ни за секунди и вече нямаше къде да се скрием. Глутницата беше пред нас, стените на пещерата — зад гърбовете ни. Ама застана между инкубусите и мен, май смяташе да се бие с тях с голи ръце. Нямаше да има никакъв шанс.

— Ама! — изкрещях аз, но беше прекалено късно.

Ларкин се появи на сантиметри от крехката й фигура, размахвайки нож, който никак не приличаше на илюзия.

— Ти си прекалено голяма досада за такава стара дама, знаеш ли? Винаги се мотаеш, където не ти е работа, и водиш мъртвите си роднини. Време е да се присъединиш към тях, щом толкова си ги харесваш.

Ама не помръдна.

— Ларкин Рейвънуд, ще съжаляваш стократно, че се опита да преминеш от този свят към другия.

— Обещаваш ли?

Видях как мускулите на рамото на Ларкин потрепват, докато отмяташе назад ръката си, за да прободе Ама. Преди да нанесе удара си обаче, Туайла разтвори стиснатата си в юмрук длан и във въздуха полетяха малки бели частички. Ларкин извика, изпусна ножа си и започна ожесточено да търка очите си.

— Итън, внимавай! — чух гласа на Линк, но всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Видях как глутницата идва към мен, чух и нещо друго. Бръмчащ звук, който започна много тихо и постепенно се усили като надигаща се вълна. Зелена светлина бликна пред нас. Беше същата чиста светлина, която излъчваше Сиянието, когато искреше във въздуха точно преди да освободи Макон.

Сигурно беше Макон.

Бръмченето нарастваше все повече и повече и светлината се изви напред, отблъсквайки кървавите инкубуси назад. Огледах се наоколо да проверя дали всичко е наред.

Линк беше приклекнал с ръце, опрени на коленете си, сякаш щеше да повърне.

— Близо беше.

Ридли разтриваше малко по-силно гърба си и се обърна към Туайла.

— Какво хвърли към Ларкин? Някакво вещество, заредено с магия?

Туайла се усмихна и потърка мънистата на многобройните нанизи, които носеше.

— Не ми е нужно таквоз вещество, cher.

— Тогава какво беше?

— Sel manje — каза думите със силен креолски акцент, но Ридли не я разбра.

Арелия се усмихна.

— Сол.

Ама ме тупна по рамото.

— Казвах ти, че солта прогонва злите духове. И със злите момчета се справя.

— Трябва да продължим. Нямаме много време — забърза се бабата на Лена към стъпалата, подпирайки се на бастуна си. — Итън, ела с мен.

Последвах я към олтара; димът от огъня създаваше плътна мъгла около мен. Имаше ужасен отровен мирис и същевременно ме задушаваше. Изкачихме се до горе. Възрастната жена насочи бастуна си към Сарафина и той веднага заблестя със златиста светлина. Изпитах огромно облекчение. Тя беше Емпат. Не притежаваше собствени сили, но можеше да погълне силите на другите. А тези, които отнемаше сега, принадлежаха на най-опасната жена в стаята — нейната дъщеря, Сарафина. Тази, която прехвърляше в момента енергията на Огъня на мрака, за да призове Седемнайсетата луна.

— Итън, вземи Лена! — извика ми старата чародейка. Тя вече се беше свързала по емпатичен начин със Сарафина.

Само това чаках да чуя. Сграбчих въжетата и започнах да развързвам възлите, за да освободя Лена, която беше привързана за майка си. Тя все още беше в безсъзнание, тялото й лежеше неподвижно на студения камък. Докоснах я. Кожата й беше леденостудена. Усетих внезапната хватка на Огъня на мрака и тялото ми започна да се вцепенява.

— Лена, събуди се. Аз съм.

Разтърсих я, главата й се разлюля от едната на другата страна, лицето й се зачерви от допира с ледената скала. Повдигнах я и я прегърнах, за да й дам малкото останала ми топлина.

Очите й се отвориха. Опита се да каже нещо. Взех я на ръце.

— Итън… — Клепачите й натежаха и отново затвори очи. — Махай се оттук.

— Не.

Целунах я и я стиснах още по-силно в ръцете си. Независимо какво щеше да се случи, всичко си струваше — само заради този миг.

Да я държа отново.

Не отивам никъде без теб.

Чух Линк да вика. Един инкубус беше успял да избяга от силната стена от светлина, която задържаше останалата част от тях. Джон Брийд се появи зад Линк, стисна го за врата и оголи зъби. Все още имаше същото безжизнено изражение, сякаш беше на автопилот. Зачудих се дали не е следствие от отровните пушеци. Ридли се хвърли на гърба му, опитвайки се да го откъсне от Линк. Явно успя да го изненада, защото не беше достатъчно силна, за да успее да го издърпа. Тримата се строполиха на пода, вкопчени един в друг.

Не можах да видя повече, но това ми беше достатъчно, за да осъзная, че имаме огромен проблем. Не знаех колко дълго още щеше да издържи свръхестественото поле, особено ако Макон го подхранваше.

Лена трябваше да сложи край на тази история.

Погледнах я. Очите й бяха отворени, но тя гледаше покрай мен, сякаш не ме виждаше.

Лена. Не можеш да се откажеш сега. Не и когато…

Не го казвай.

Това е твоята Призоваваща луна.

Не е. Това е нейната луна.

Няма значение. Това е твоята Седемнайсета луна, Лена.

Тя ме погледна, очите й бяха напълно безизразни.

Сарафина я извика. Не съм искала да става така.

Трябва да избереш или всички, които обичаш, ще умрат тази нощ.

Тя извърна глава.

Ами ако не съм готова?

Не можеш да избягаш от това, Лена. Вече не.

Ти не разбираш. Това не е избор. А проклятие. Ако стана Светлина, Ридли и половината ми семейство ще умрат. Ако стана Мрак, баба, леля Дел, братовчедите ми — всички ще умрат. Нима това е избор?

Притиснах я силно към себе си. Исках да има начин да й дам моята сила или да погълна нейната болка.

— Само ти можеш да направиш този избор. — Помогнах й да се изправи на крака. — Виж какво става. Хората, които обичаш, се борят за живота си точно сега. Можеш да го спреш. Само ти.

— Не знам дали мога.

— Защо? — вече крещях.

— Защото не знам коя съм.

Погледнах в очите й и видях, че отново бяха променени. Едното беше съвършено зелено, другото съвършено златно.

— Виж ме, Итън. Мрак ли съм или Светлина?

Знаех коя е тя. Момичето, което обичах. Момичето, което винаги щях да обичам.

Напълно инстинктивно извадих златната книжка от джоба си. Беше топла, като че ли част от майка ми още беше жива вътре в нея. Притиснах я в дланта на Лена и усетих как топлината плъзва в тялото й. Пожелах си да я почувства — любовта, която беше в тази малка книжка, любовта, която никога не умира.

— Знам коя и каква си, Лена. Познавам сърцето ти. Довери ми се. Довери се на себе си.

Тя стисна златния талисман в ръката си. Не й беше достатъчно.

— Ами ако грешиш, Итън? Как можеш да си сигурен в това?

— Сигурен съм, защото те познавам.

Пуснах ръката й. Не можех да понеса мисълта какво щеше да й се случи, но не можех и да го предотвратя.

— Лена, трябва да го направиш. Няма друг начин. Иска ми се да има, но няма.

Огледахме се из пещерата. Ридли вдигна глава към нас и за миг реших, че може да ни види.

Лена ме погледна.

— Не мога да оставя Ридли да умре. Кълна се, че тя се опитва да се промени. Вече загубих прекалено много.

Вече загубих чичо Макон.

— Аз съм виновна — притисна се тя до мен, хлипайки.

Исках да й кажа, че той е жив, но си спомних думите на Макон. Той все още беше в преходна фаза. Имаше вероятност в него да има останал Мрак. Ако Лена разбереше, че е жив и има шанс да го загуби отново, никога нямаше да избере Светлината. Не беше способна да го убие втори път.

Луната беше точно над главата й. Скоро Призоваването щеше да започне. Трябваше да се вземе само едно решение, а се опасявах, че тя няма да успее да го направи.

Ридли се появи на върха на стълбището, останала без дъх. Откъсна Лена от мен и я прегърна. Потърка лицето си в мократа й буза. Те бяха сестри, за добро или лошо. Винаги щяха да бъдат.

— Лена, чуй ме. Трябва да избереш.

Лена извърна изтерзано глава. Ридли сграбчи братовчедка си и я принуди да я погледне. Тя веднага забеляза разликата.

— Какво е станало с очите ти?

— Няма значение. Чуй ме. Някога постъпвала ли съм благородно? Позволявала ли съм ти поне веднъж да седнеш на предната седалка в колата? Запазвала ли съм ти последното парче от тортата за тези шестнайсет години? Давала ли съм ти да пробваш обувките ми?

— Винаги съм мразела обувките ти.

По бузата на Лена се стече сълза.

— Не, харесваш ги — усмихна се Ридли и изтри лицето й с издрасканата си и окървавена ръка.

— Не ме интересува какво говориш. Няма да го направя.

Двете момичета се бяха втренчили една в друга.

— Нямам нито една безкористна кост в тялото си, Лена, и ти казвам да го направиш.

— Не.

— Довери ми се. Така е по-добре. Ако все още има някакъв Мрак, останал в мен, ще ми направиш услуга. Вече не искам да бъда Мрак, но не съм готова да бъда смъртна. Аз съм Сирена.

Видях как Лена трепна. Най-накрая беше разбрала.

— Но ако си смъртна, ти няма…

Ридли поклати глава.

— Не можеш да си сигурна. След като е имало Мрак в кръвта ти, знаеш… — спря рязко.

Спомних си думите на Макон.

Мракът не ни напуска така лесно, както ни се иска.

Ридли отново прегърна силно Лена.

— Хайде, какво ще правя още седемдесет или осемдесет години? Можеш ли да си ме представиш да се мотая из тази забутана гатлинска дупка и да се натискам с Линк на задната седалка на Бричката? Или да се опитвам да разгадая принципа на действие на готварската печка? — Извърна глава встрани, гласът й трепна. — В този смотан град дори няма свястна китайска храна.

Лена се хвана здраво за ръката на Ридли и тя я стисна; после се отдръпна съвсем бавно, оставяйки пръстите им да се докоснат за последен път, и пъхна ръката на Лена в моята.

— Грижи се за нея вместо мен, любовнико.

Ридли изчезна надолу по стъпалата, преди да успея да кажа и дума.

Страх ме е, Итън.

До теб съм, Лена. Никъде няма да ходя. Ще се справиш.

Итън…

Можеш, Лена. Призови се. Никой не може да ти покаже пътя. Това е твоят път, сама трябва да тръгнеш по него.

И тогава още един глас се присъедини към моя от далечно разстояние и същевременно някъде отвътре в мен.

Майка ми.

Заедно се обърнахме към Лена в този единствен откраднат миг и й казахме не какво да прави, а какво може да направи.

Призови се сама, казах аз.

Призови се сама, каза майка ми.

Аз съм си аз, каза Лена. Аз съм.

Ослепителна светлина бликна от луната като свръхзвуков гръм, който разтърси скалите, и те започнаха да се срутват от стените на пещерата. Не виждах нищо друго освен лунната светлина. Усещах страха и болката на Лена, които ме заливаха като гигантска вълна. Всяка загуба, всяка грешка се впиваше в душата й, бележейки я с друг вид татуировка. Белег, роден от гнева и самотата, от разбитото сърце и от сълзите.

Лунната светлина заля изцяло пещерата, чиста и ослепителна. За минута не виждах и не чувах нищо. После погледнах към Лена, към сълзите, които се стичаха по страните й и искряха в очите й, изгубили истинския си цвят.

Едно зелено, едно златно.

Лена повдигна рязко глава към луната. Тялото й се изви, краката й се понесоха над камъка. Боят под нея спря. Никой не говореше и не се движеше. Всеки чародеец и демон в пещерата знаеше какво предстои да се случи и че съдбата му виси на косъм в този единствен миг. Над Лена яркостта на луната започна да вибрира, светлината се разля все повече и повече, докато накрая цялата пещера се превърна в светлинно кълбо. Луната продължаваше да набъбва. И после, като в сън, се раздели на две половини, разцепвайки се в небето точно над главата на Лена. Лунната светлина зад нея започна да оформя гигантска искряща пеперуда с две съвършени блестящи крила.

Едно зелено, едно златно.

Оглушителен звук отекна из пещерата, а Лена изпищя. Светлината изчезна. Огънят на мрака изчезна. Вече нямаше олтар, нито клада и ние бяхме отново на земята. Въздухът беше абсолютно неподвижен. Помислих, че всичко е свършило, но грешах.

Мълния разряза въздуха и очерта две пътеки, стоварвайки се едновременно върху мишените си.

Ларкин.

Лицето му се сгърчи в ужасена гримаса, когато тялото му беше поразено, а после започна да почернява. Сякаш изгаряше отвътре навън. Черни ивици плъзнаха по кожата му, докато той се превърна в пепел и се разпиля по пода на пещерата.

Втората светкавица се отправи в противоположната посока и удари Туайла.

Очите й се извъртяха отново навътре. Тялото й падна на земята, сякаш духът й я беше напуснал. Но тя не се превърна в пепел. Безжизненото й тяло лежеше на земята, докато самата Туайла се издигна над него, блещукаща и избледняваща, и постепенно стана прозрачна. След това се спусна мъгла, а почти невидимите частици във въздуха започнаха да се наместват, докато Туайла заприлича на нещо повече, отколкото беше приживе. Каквото и да бе оставила зад себе си в този живот, то беше приключило. Ако имаше да върши още нещо тук, то беше само защото тя сама бе избрала да бъде така. Туайла не беше окована към този свят. Беше свободна. Изглеждаше напълно умиротворена, сякаш знаеше нещо, което ние не подозирахме.

Докато се носеше нагоре през цепнатината в тавана на пещерата към луната, внезапно спря. За секунда не бях сигурен както става, а тя просто се рееше над нас.

Сбогом, cher.

Не знам дали наистина го каза, или си го бях въобразил, но тя протегна сияещата си ръка и се усмихна. Помахах към небето и гледах как Туайла се слива с лунната светлина. Една звезда се появи на чародейското небе — небе, което успях да видя, макар и само за миг. Южната звезда. Беше намерила своето място отново на небето.

Лена беше направила своя избор.

Беше се Призовала сама.

Макар да не бях сигурен какво точно означава това, тя все още беше с мен.

Не я бях загубил.

Призови се сама.

Майка ми щеше да се гордее с нас.