Прелестен мрак

14.VI Книжен плъх

— Щом е била добра за Мелвил Дюи10, ще свърши работа и на мен.

Мариан ми смигна, докато вадеше купчина нови книги от кашона, и изпъшка тежко. Навсякъде около нея имаше купчини книги, на височина почти до главата й.

Лусил се промъкваше между кулите от книги, дебнейки някаква заблудила се цикада. Мариан беше направила изключение от правилото „без домашни любимци“ в гатлинската библиотека, тъй като мястото беше пълно с книги и абсолютно празно откъм хора. Само идиот би дошъл в библиотеката в първия ден на лятото или пък някой, който имаше нужда да избяга от мислите си. Някой, който не искаше да говори за приятелката си, или някой, на когото приятелката му не се обаждаше, или някой, който дори не беше сигурен дали още имаше такава. И всичко беше станало в разстояние на двата най-дълги дни от живота му.

Все още не бях говорил с Лена. Казвах си, че е така, защото съм прекалено ядосан, но това беше от онези лъжи, с които човек се опитва да се убеди, че постъпва правилно. Истината беше, че не знаех какво да й кажа. Не исках да й задавам въпроси, чиито отговори се страхувах да чуя. Освен това не аз бях избягал с някакъв тип с мотор.

— Тук е пълен хаос. Десетичната система на Дюи си е истинска подигравка. Не мога да намеря дори един алманах за историята на лунните експедиции — стресна ме гласът иззад рафтовете.

— Оливия…

Мариан се усмихна сама на себе си, докато изучаваше подвързиите на книгите в ръцете си. Беше ми трудно да повярвам, че е на възраст, на която би могла да ми е майка. В късата й коса нямаше нито един сив косъм, по златистокафявата й кожа не се забелязваше и бръчица. Не бих й дал повече от трийсет години.

— Професор Ашкрофт, не сме 1876 година. Времената се менят — чу се момичешки глас. Имаше акцент — английски според мен. Бях чувал хора да говорят така само във филмите за Джеймс Бонд.

— Както и Десетичната система на Дюи. Двайсет и два пъти, за да бъдем точни. — Мариан постави на рафта една книга.

— Ами Библиотеката на Конгреса? — звучеше отчаяно гласът.

— Дай ми поне още сто години.

— А защо да не ползваме Университетската десетична класификация? — появи се сега гневна нотка в гласа.

— Това е Южна Каролина, не Белгия.

— Може би системата на „Харвард-Йенчинг“?

— Никой в този окръг не говори китайски, Оливия.

Русо дългунесто момиче подаде главата си между рафтовете.

— Това не е вярно, професор Ашкрофт. Поне за през лятната ваканция.

— Говориш китайски?! — не можах да се въздържа. Когато Мариан спомена, че ще има помощничка за лятото, не ми каза, че момичето ще е нейна по-млада версия. Като се изключеше разрошената коса с цвят на мед, бледата кожа и акцентът, можеха да бъдат взети за майка и дъщеря. Дори от пръв поглед се забелязваше, че момичето притежава огромна доза от това, което беше характерно само за Мариан и за никого другиго в този град и което ми беше трудно да опиша с думи.

Момичето погледна към мен.

— А ти не говориш ли? — Сръга ме закачливо в ребрата. — Шегичка. По мое мнение хората в този окръг едва говорят и английски. — Усмихна ми се и протегна ръка. Беше висока, но аз бях по-висок. Тя ме гледаше така, сякаш вече бяхме близки приятели. — Оливия Дъранд. За приятелите ми, Лив. Ти сигурно си Итън Уейт, което ми е доста трудно да повярвам всъщност. По начина, по който говори за теб професор Ашкрофт, очаквах да си някой самохвалко, авантюрист, с байонет в ръка.

Мариан се засмя, а аз почервенях от срам.

— И какво по-точно ти е казала?

— Само че си невероятно талантлив и смел, и добродетелен, и просто радост за очите във всяко отношение. Самото съвършенство, както би могло да се очаква от сина на обичаната Лила Евърс Уейт. И че ще бъдеш моят верен асистент това лято, така че мога да ти нареждам каквото си искам.

Усмихна ми се, а аз премигнах невярващо.

Тя не приличаше изобщо на Лена, но не беше и като останалите момичета в Гатлин. Което беше ужасно объркващо. Всичко, което носеше, изглеждаше изхабено — от протритите дънки и различните гривни и кожички с мъниста на китките й, до високите сребристи кецове на дупки, закрепени най-отгоре с дебело тиксо, и овехтялата й фланелка на „Пинк Флойд“. Имаше голям черен пластмасов часовник със странен циферблат, показващ се между многобройните гривнички на китката й. Бях прекалено засрамен, за да кажа нещо.

Мариан ми се притече на помощ.

— Не й се връзвай. Тя се шегува. „Дори боговете обичат шегите“, Итън.

— Платон. И спри да ме изпитваш — засмя се Лив.

— Добре — усмихна се Мариан, впечатлена.

— Той не се смее — посочи Лив към мен и внезапно стана сериозна.

— „Фалшивият смях из мраморните коридори.“

— Шекспир? — погледнах въпросително към нея.

Лив мигна и посочи към фланелката си.

— „Пинк Флойд“. Виждам, че имаш много да учиш.

Да, тийнверсия на Мариан и не точно това, което очаквах, когато се записах за лятната работа в библиотеката.

— Сега, деца — протегна Мариан ръка и аз я вдигнах от пода. Дори в горещ ден като този тя успяваше да изглежда страхотно. Нито косъм от косата й не беше разбъркан и не стърчеше. Изящната й блуза с красив десен шумолеше леко, докато тя вървеше пред мен. — Ще оставя купчините на теб, Оливия. Имам специален проект за Итън в архива.

— Да, естествено. Отлично образованата ученичка сортира купчини книги, докато неграмотният кръшкач е повишен до архивист. Типично по американски.

Оливия завъртя престорено очи и вдигна нов кашон с книги.

Архивът не се беше променил от предишния месец, когато дойдох да помоля Мариан за работа през лятото и останах, за да си поговорим за Лена, за баща ми и за Макон. Тя беше изпълнена със съчувствие така, както винаги е била. На рафта над бюрото на майка ми имаше купчини с регистри от Гражданската война и колекцията й антични стъклени преспапиета. Блестяща черна сфера лежеше до безформената глинена ябълка, която направих за нея в първи клас. Книгите и бележките на мама и на Мариан все още бяха натрупани на бюрото й върху пожълтелите карти на „Рейвънуд“ и „Грийнбриър“, които бяха отворени на масите. Всеки надраскан лист хартия, който виждах, ме караше да се чувствам така, сякаш тя още беше тук. Въпреки че всичко в живота ми май вървеше на зле, тук винаги ми беше добре. Струваше ми се, че бях с мама, а тя беше човекът, който знаеше как да оправя нещата или поне ме караше да вярвам, че има начин да се оправят.

Сега обаче ме вълнуваше нещо друго.

— Това ли е стажантката ти за лятото?

— Разбира се.

— Не ми каза, че ще бъде такава.

— Каква, Итън?

— Като теб.

— Това ли те притеснява? Че има мозък? Или дълга руса коса? Има ли някакъв определен начин, по който трябва да изглеждат библиотекарките? С големи очила и посивял кок? Мислех, че с майка ти сме избили тази представа от главата ти.

Беше права. Майка ми и Мариан винаги са били двете най-красиви жени в Гатлин.

— Лив няма да остане тук много и не е много по-голяма от теб. Надявах се, че най-малкото, което можеш да направиш за нея, е да я разведеш из града, да я запознаеш с младежи на вашата възраст.

— Като кого например? Линк? За да подобри речника му и да унищожи и малкото му останали мозъчни клетки?

Не споменах, че Линк щеше да се опитва през цялото време да я свали, което не ми се струваше много вероятно да стане.

— Мислех си за Лена.

Мълчанието в стаята беше притеснително дори и за мен. Разбира се, че имаше предвид Лена. Въпросът беше защо аз не помислих за Лена? Мариан гледаше спокойно към мен.

— Притеснява ли те нещо?

— Лельо Мариан, какво трябва да правя тук?

Нямах желание да си споделяме точно сега. Тя въздъхна и се обърна към архива.

— Мислех си, че може да ми помогнеш да сортираме някои от тези неща. Голяма част от материала тук се отнася за медальона и за Итън и Женевиев. След като вече знаем края на тази история, можем да приберем нещата и да освободим място за друга.

— Каква друга?

Вдигнах старата снимка на Женевиев с медальона на гърдите й. Спомних си първия път, когато я погледнах заедно с Лена. Струваше ми се, че са минали години оттогава, не месеци.

— Както изглежда, вашата история с Лена. Събитията от рождения й ден повдигнаха множество въпроси, на повечето от които не мога да отговоря. Никога досега не съм чувала чародеец да не избере Светлината или Мрака в нощта на шестнайсетия си рожден ден — освен в случая със семейството на Лена, където те не могат сами да правят този избор. След като Макон вече го няма да ни помогне, се боя, че ще трябва да потърсим отговорите сами.

Лусил скочи на стола на майка ми, ушите й бяха щръкнали нагоре.

— Не знам откъде да започна.

— „Този, който избира началото на пътя, избира мястото, до което той ще го доведе.“

— Торо?

— Хари Емерсън Фосдик11. Малко по-стар и по-неясен, но все пак доста подходящ, мисля.

Усмихна ми се и постави ръка на дръжката на вратата.

— Ти няма ли да ми помогнеш?

— Не мога да оставя Оливия сама за по-дълго, защото ще пренареди цялата библиотека и тогава всички ще трябва да научим китайски, за да се ориентираме в системата й. — Млъкна за малко и се взря в мен. В този момент приличаше ужасно много на майка ми. — Мисля, че ще се справиш и сам с това. Поне в началото.

— Нямам друг избор, нали? Всъщност ти не можеш да ми помогнеш, защото си Пазител.

Все още й бях леко сърдит. Беше ми признала, че винаги е знаела за мама и за факта, че тя е имала нещо общо със света на чародейците, но така и не ми обясни защо или как. Имаше толкова много неща, свързани с майка ми и смъртта й, които Мариан не ми казваше. В крайна сметка винаги се стигаше до правилата, които я обвързваха с работата й като Пазител на чародейския свят.

— Мога само да ти помогна да си помогнеш сам. Не мога да определям хода на събитията, нито да ти разкривам неща за Мрака и Светлината, за Общия ред.

— Това е пълна глупост.

— Кое?

— Като първия закон в „Стар Трек“. Трябва да оставиш планетите да се развиват сами. Не можеш да им обясняваш законите на хиперпространството или да им даваш кораби, пътуващи със скоростта на светлината, преди сами да ги открият и изобретят. Но капитан Кърк и екипажът на „Ентърпрайз“ накрая винаги нарушават правилата.

— За разлика от капитан Кърк в моя случай аз нямам избор. Пазителят е обвързан с мощно заклинание, което му пречи да действа в полза на някоя от страните, било то на Светлината или на Мрака. Не мога да променя съдбата си, дори и да исках. Имам собствено място в естествения ред на чародейския свят, в Общия ред.

— Както и да е.

— Итън, не е въпрос на избор. Нямам силата да променям хода на събитията. Ако се намесвам прекалено много, мога да унищожа не само себе си, но и хората, на които искам да помогна.

— Но мама така или иначе е мъртва.

Не знам защо го казах, но не можех да разбера тази логика. Мариан трябваше да стои встрани, за да защити хората, които обича, но човекът, който й беше най-скъп, все пак беше мъртъв.

— Да не би да ме питаш дали не съм могла да предотвратя смъртта на майка ти?

Знаеше, че това я питам. Забих поглед в кецовете си. Не бях сигурен, че съм готов да чуя отговора.

Мариан постави ръка под брадичката ми и приближи лицето ми до нейното.

— Не знаех, че майка ти е в опасност, Итън. Но тя беше наясно с рисковете. — Гласът й беше пресипнал и знаех, че бях отишъл прекалено далече, но не можах да се спра. От месеци се опитвах да събера смелост и да й задам този въпрос. — С радост бих заела мястото й в онази кола. Да не мислиш, че хиляди пъти не съм се питала дали не е имало нещо, което съм знаела и съм могла да направя, за да спася Лила…

Хладнокръвието й я напусна.

Чувствам се по същия начин. И двамата сме се хванали за ръба на една и съща пропаст, само че сме на противоположните страни. И двамата сме загубени. Това исках да й кажа. Вместо това й позволих да ме притегли към себе си и да ме прегърне силно. Стискаше ме толкова дълго, че загубих представа за времето. Не разбрах кога ръцете й се отпуснаха и вратата се затвори зад нея.

Гледах купчините с листове. Лусил скочи от стола на масата.

— Внимавай. Тези са много по-стари от теб.

Тя наклони глава и ме погледна със сините си очи.

После застина на място.

Гледаше към стола на мама с разширени очи, вперени в една точка. Там нямаше нищо, но си спомних какво ми беше казала Ама. „Котките могат да виждат мъртвите. Затова се взират толкова дълго в някаква посока, сякаш просто зяпат към въздуха. Но не е така. Те виждат през него.“

Пристъпих по-близо до стола.

— Мамо?

Тя не отговори, а може би го направи, защото на стола имаше книга, която допреди минута не беше там. „Мракът и Светлината: Началото на магията“. Повдигнах я и от нея изпадна опаковка от дъвка — един от начините, по които мама си отбелязваше важните места в книгите. Наведох се да вдигна хартийката и стаята започна да се люлее, светлините и цветовете се завъртяха около мен. Опитах се да се фокусирам върху нещо, каквото и да било, за да не се строполя, но бях прекалено замаян. Дървеният под полетя, за да се срещне с мен, и докато падах на земята, димът пареше очите ми…

Когато Ейбрахам успя да се върне в „Рейвънуд“, пепелта вече беше проникнала из цялата къща. Изгорените останки от прекрасните домове на Гатлин влитаха през отворените прозорци на втория етаж като черни снежинки. Докато се качваше по стълбището, обувките му оставяха отпечатъци в тънкия черен пласт, който вече се стелеше по пода. Сложи защита върху горните прозорци, без да оставя Книгата на луните дори за секунда.

Не би могъл да я остави, дори да искаше. Айви, старата готвачка на „Грийнбриър“, беше права; Книгата го зовеше с шепот, който само той можеше да чуе. Щом стигна до кабинета, Ейбрахам я постави на полираното махагоново бюро. Знаеше точно на коя страница да обърне, сякаш Книгата се разгръщаше сама. Сякаш тя знаеше какво му беше нужно. Въпреки че не беше виждал Книгата преди, Ейбрахам беше убеден, че отговорът е в тези страници, отговорът, който щеше да гарантира оцеляването на „Рейвънуд“.

Книгата му предлагаше това, което той искаше най-много. Но трябваше да й даде нещо в замяна. Ейбрахам се взря в латинския текст. Разпозна го веднага. Заклинание, за което беше чел в други книги. Заклинание, което винаги бе смятал по-скоро за легенда, отколкото за истина. Но явно беше бъркал, защото сега то се взираше към него.

Ейбрахам чу гласа на Джонас, преди да го види.

— Ейбрахам, трябва да се махнем от къщата. Войниците идват. Горят всичко по пътя си и няма да се спрат, докато не стигнат Савана. Да се скрием в Тунелите.

Гласът на Ейбрахам беше решителен и прозвуча различно, дори и на самия него.

— Няма да ходя никъде, Джонас.

— За какво говориш? Трябва да спасим каквото можем и да се махнем оттук. — Джонас сграбчи ръката на брат си и забеляза отворената страница под дланта му. Вгледа се в текста, не можеше да повярва на очите си. — Daemonis pactum? Сделката на демона? — Джонас отстъпи назад. — Това ли е, което си мисля? Книгата на луните!

— Изненадан съм, че я позна. Никога не беше особено внимателен в часовете.

— Ейбрахам, не можеш да го направиш.

Джонас беше свикнал с обидите на Ейбрахам, но тази нощ имаше нещо особено в тона му.

— Ейбрахам, не можеш.

— Не ми казвай какво мога или не мога да правя. Ще гледаш как тази къща ще изгори до основи, преди дори да помислиш да направиш нещо. Никога не си бил способен да правиш това, което се изисква от теб. Ти си слаб като майка ни.

Джонас трепна, сякаш някой го беше ударил.

— Откъде я взе?

— Не се тревожи за това.

— Ейбрахам, бъди разумен. Сделката на демона е прекалено силна магия. Не може да бъде контролирана. Сключваш договор, без да знаеш какво трябва да пожертваш. Имаме и други къщи.

Ейбрахам отблъсна брат си назад. Въпреки че едва го докосна, Джонас прелетя до другия край на стаята.

— Други къщи? „Рейвънуд“ е центърът на силата на семейството ни в света на смъртните и ти смяташ, че ще позволя няколко жалки войници да го изгорят до основи? Ще използвам това, за да го спася. — Гласът на Ейбрахам внезапно прогърмя из стаята: — Exscinde, neca, odium incende; mors portam patefacit. Унищожи, убий, мрази; смъртта отваря портата.

— Ейбрахам, спри!

Но беше прекалено късно. Думите излизаха от устата на Ейбрахам така лесно, все едно ги бе знаел през целия си живот. Джонас се огледа наоколо ужасен, очаквайки заклинанието да подейства.

Но той нямаше представа за какво беше помолил брат му. Знаеше само, че каквото и да бе то, щеше да бъде направено. Такава беше силата на заклинанието, но то имаше и цена. Тя никога не беше една и съща. Джонас се впусна към брат си и малка, съвършено кръгла сфера с размера на яйце се изплъзна от джоба му и се затъркаля по пода.

Ейбрахам вдигна блещукащата в краката му сфера и я завъртя между пръстите си.

— Какво правиш със Сиянието, Джонас? Имали някой конкретен инкубус, когото смяташ да затвориш в това архаично устройство?

Джонас отстъпи назад, докато брат му приближаваше към него, но не беше достатъчно бърз. За частица от секундата Ейбрахам се озова при него, сграбчи го с желязната си десница за гърлото и го притисна до стената.

— Не. Разбира се, че не. Аз…

Ейбрахам стегна още повече хватката си.

— Какво може да прави един инкубус с единствения съд, способен да плени създанията от неговия вид? Да не смяташ, че съм глупав?

— Само исках да те защитя от самия теб.

С едно плавно движение Ейбрахам се наведе и заби зъби в рамото на брат си. След това извърши немислимото.

Отпи.

Сделката беше сключена. Той повече нямаше да се храни само със спомените и сънищата на смъртните. От този ден нататък щеше да пие кръв.

Когато се насити, Ейбрахам пусна изнемощялото тяло на Джонас на пода и облиза ръката си; вкусът на плът все още се усещаше сред черната пепел.

— Трябваше да си по-загрижен за своята защита.

Ейбрахам остави зад гърба си тялото на брат си.

— Итън.

— Итън!

Отворих очи. Лежах на пода в архива. Мариан се беше надвесила над мен и изглеждаше абсолютно нетипично за себе си уплашена. За пръв път я виждах такава.

— Какво стана?

— Не знам. — Опитах се да се изправя, потърках главата си, примигнах няколко пъти, за да се освестя. Усещах, че на тила ми излизаше цицина. — Сигурно съм се ударил в ръба на масата, докато съм падал.

Дневникът на Макон лежеше до мен на пода.

Мариан се взираше в мен с онзи странно проницателен поглед, сякаш можеше да разчете мислите ми. А може би не беше толкова странно — все пак преди няколко месеца ме беше последвала във виденията ми. След секунди в ръката й се появи някакво ледено вързопче, което опря до пулсиращата ми от болка глава.

— Отново имаше видения, нали?

Кимнах. В ума ми се мятаха различни образи, но не можех да се фокусирам върху някой от тях.

— За втори път. Първото се появи онази вечер, когато докоснах дневника на Макон.

— Какво видя?

— Беше нощта на големите пожари, както при виденията от медальона. Итън Картър Уейт вече беше мъртъв. Айви държеше Книгата на луните и я даде на Ейбрахам Рейвънуд. Той присъстваше и в двете видения.

Беше ми странно и неловко да произнасям името му. Ейбрахам Рейвънуд беше първият „чудак“ на Гатлин. Хванах се за ръба на масата, за да не падна. Кой искаше да виждам тези видения? И по-важно, защо?

Мариан се взираше в мен, все още стиснала в ръце дневника.

— Така ли? — Гледаше ме напрегнато.

— Имаше и някой друг. Името му започваше с Дж… Джеймс? Джоузеф? Джонас. Така беше. Мисля, че бяха братя. И двамата бяха инкубуси.

— Не просто инкубуси — затвори рязко дневника Мариан. — Ейбрахам Рейвънуд е бил могъщ инкубус кръвопиец, бащата на кръвната линия на инкубусите във фамилията Рейвънуд.

— Какво искаш да кажеш?

Значи историите, които се разказваха из града от години, бяха верни? На свръхестествената карта на Гатлин имаше още скрити пластове.

— Въпреки че инкубусите са Мрак по природа, не всички избират да се хранят с кръв. Но след като един го направи, инстинктът се проявява и се предава по наследство.

Приведох се към масата, тъй като видението проряза съзнанието ми.

— Ейбрахам — той е причината имението „Рейвънуд“ да не бъде подпалено, нали? Не е сключил сделка с дявола. Сключил я е с Книгата на луните.

— Ейбрахам е бил опасен, може би по-опасен от всеки друг чародеец. Не мога да си представя защо го виждаш сега. За щастие той е умрял млад, преди Макон да се роди.

Опитах се да пресметна нещо.

— Толкова млад? Колко дълго обикновено живеят инкубусите?

— 150–200 години. — Премести дневника на работната си маса. — Не знам какво общо има всичко това с дневника на Макон, но не биваше да ти го давам. Намесих се. Трябва да го заключим тук.

— Лельо Мариан…

— Итън! Не се забърквай в това, не казвай на никого, дори на Ама. Не искам да си помисля как ще реагира, ако споменеш пред нея името на Ейбрахам Рейвънуд. — Прегърна ме силно. — Сега хайде да довършим онези купчини, преди Оливия да повика полиция.

Обърна се към вратата и пъхна ключа в ключалката.

Трябваше да й кажа още нещо.

— Той ме видя, лельо Мариан. Ейбрахам погледна право към мен и каза името ми. Това не се беше случвало досега във виденията.

Мариан застина на място, като се взираше във вратата, все едно можеше да вижда през нея. Минаха няколко секунди, а после тя завъртя ключа и отвори.

— Оливия? Мислиш ли, че можеш да се откъснеш от Мелвил Дюи за чаша чай?

Разговорът ни беше приключил. Мариан беше Пазител и главен библиотекар на чародейската библиотека „Lunae libri“. Не можеше да ми каже нищо повече, без да наруши задълженията си. Нямаше право да заема страна или да променя хода на събитията, след като бяха поели в някаква посока. Не можеше да бъде като Макон за мен и не ми беше майка. Бях сам.