Прелестен мрак

20.VI От Светлината

Студеният въздух ме зашемети, а по ръцете ме побиха тръпки. Когато отворих очи, яркостта и мъглата бяха изчезнали. Виждах само неясна лунна светлина в отвора на нащърбена пещера в далечината. Пълната луна беше ясна и блестяща.

Дали гледах към Седемнайсетата луна?

Затворих очи и се опитах отново да усетя завладяващото чувство, което бях изпитал преди миг, когато бях между световете. То беше тук, зад всичко останало. Чувството. Въздухът беше наситен с електричество, сякаш тази страна на света преливаше от живот, който не можех да видя, но усещах навсякъде около мен.

— Хайде. — Ридли беше зад мен и дърпаше Линк, който не смееше да си отвори очите. Тя пусна ръката му. — Вече можеш да отвориш очи, супержребецо.

Лив се появи зад тях, сдържайки дъха си.

— Това беше изумително!

Дойде до мен, част от косата й беше избягала от плитките и се бе разпиляла по раменете й. Взираше се във вълните, които се разбиха в скалите пред нас, очите й искряха.

— Мислиш ли, че сме…

Отговорих й, преди да довърши въпроса си:

— На Голямата бариера.

Което означаваше, че Лена е някъде тук. Както и Сарафина.

И бог знае още кой.

Лусил седеше върху един камък и небрежно ближеше лапичките си. Видях нещо до нея, пъхнато между две скали.

Герданът на Лена.

— Тя е тук.

Наведох се, за да го вдигна, ръката ми трепереше неконтролируемо. Никога не я бях виждал без него, нито веднъж.

Сребърното копче блещукаше в пясъка, звездата от тел висеше до червения вълнен конец, който беше навила. Това не бяха просто нейните спомени. Това бяха нашите спомени, всичко, което бяхме споделяли, откакто сме заедно. Доказателството за всеки щастлив миг, който бе изживяла в живота си. Захвърлено на земята като всички счупените мидени черупки и водораслите, които се въргаляха по морския бряг. Ако това беше някакъв знак, той не беше добър.

— Какво намери, любовнико?

Неохотно отворих ръката си и им показах.

Ридли ахна. Лив не разпозна гердана.

— Какво е това?

Линк заби поглед в земята.

— Герданът на Лена.

— Може би го е загубила — предположи невинно Лив.

— Не! — Гласът на Ридли беше рязък. — Лена никога не го сваля. Нито веднъж, през целия си живот. Не може да го е загубила. Щеше да забележи в мига, в който се изплъзне от шията й.

Лив сви рамене.

— Може и да е забелязала. Но да не й е пукало.

Ридли се хвърли към нея и Линк едва успя да я дръпне назад, като я хвана за китката.

— Млъкни! Нищо не разбираш! Итън, кажи й!

Но дори аз не бях сигурен вече в нищо.

Тръгнахме по брега. Постепенно стигнахме до скалиста ивица от крайбрежни пещери. Приливните вълни заливаха пясъчните им подове, а грапавите каменни скали скриваха всичко в сянка. Пътеката между скалите очевидно ни водеше към една конкретна пещера. Океанът се пенеше съвсем наблизо и имах чувството, че всеки момент може да отмие и нас от брега.

Тук имаше истинска сила. Скалата под краката ми бучеше и дори светлината на луната изглеждаше пълна с живот. Покатерих се по скалите, докато стигнах достатъчно високо, за да видя какво имаше отвъд каменистите очертания на крайбрежните пещери. Останалите се изкачиха след мен, като се опитваха да не изостават.

— Ето там — посочих огромната кухина в земята, която се виждаше зад заобикалящите ни пещери. Луната сияеше точно над нея и осветяваше огромна криволичеща цепнатина в горната й част.

И още нещо.

На лунната светлина ми беше трудно, но все пак успях да различа фигурите, вървящи към нас. Кървавата глутница на Хънтинг. Нямаше как да ги сбъркаме.

Никой не проговори. Нямаше мистерия, която да разгадаваме. Реалността се беше стоварила светкавично върху нас. Това беше пещера, най-вероятно пълна с тъмни чародейци, кървави инкубуси и Катаклисти. А ние разполагахме само със Сиянието.

Линк реши да разясни ситуацията, сякаш ние не я осъзнавахме.

— Приемете го. Четиримата ще умрем. — Погледна към Лусил, която пак си лижеше лапичките. — Заедно с котката.

Не можех да споря. От мястото, където стояхме, имаше само един изход. Входът към пещерата беше зорко охраняван, а това, което ни очакваше вътре, беше може би още по-ужасно.

— Той е прав, Итън. Чичо ми вероятно е вътре заедно със своите момчета. Без силите ми няма как да се справим отново с Кървавата глутница. Ние сме просто безпомощни смъртни. Разполагаме само с един глупав, безполезен искрящ камък — ритна гневно мокрия пясък Ридли, напълно отчаяна.

— Не сме безпомощни, Ридли — въздъхна Лив. — Просто сме смъртни. Трябва да свикнеш с това.

— По-добре ме гръмни и да се свършва.

Лив се загледа в морето.

— Може би това е пределната точка, до която можем да стигнем. Дори да успеем да минем покрай Кървавата глутница, все някога ще се изправим срещу Сарафина и… — не довърши, но всички знаехме какво си мислеше.

Щяхме да умрем. Това си беше истинска лудост. Самоубийство.

Вперих поглед във вятъра, в мрака, в нощта…

Къде си, Лена?

Виждах лунната светлина, която нахлуваше в пещерата. Лена беше някъде там и ме чакаше. Не ми отговаряше, но това нямаше да ме спре, щях да я намеря.

Идвам.

— Може би Лив е права и трябва да помислим за връщане. Да намерим някаква помощ.

Забелязах, че Линк дишаше трудно. Опитваше се да го скрие, но все още изпитваше болка. Трябваше да си дам сметка какво причинявах на своите приятели, на хората, които държаха на мен. Но…

— Не можем да се върнем назад. Искам да кажа, аз не мога.

Седемнайсетата луна нямаше да ни чака и времето на Лена изтичаше. Сиянието ме доведе тук по някаква причина. Спомних си това, което Мариан беше казала на гроба на майка ми, когато ми го даде.

В Светлината има Мрак и в Мрака има Светлина.

Майка ми го казваше често преди. Извадих Сиянието от джоба си. Светеше в яркозелено, невероятно силно. Нещо ставаше. Докато го въртях в ръцете си, си спомних всичко. Беше там, гледаше ме от повърхността на камъка.

Списъците с фамилните дървета на Рейвънуд и на Макон, разпръснати по масата на мама в архива.

Вгледах се в Сиянието и за първи път видях всичко съвсем ясно. Щом го направих, в ума ми и на повърхността на камъка започнаха да изплуват различни образи.

Мариан ми подава най-ценното притежание на майка ми, докато стои между гробовете на двамата, които най-накрая бяха намерили начин да бъдат заедно.

Може би Ридли беше права. Разполагахме само с един глупав, безполезен искрящ камък.

После пръстен, сияещ на нечий пръст.

Смъртните не можеха да се изправят сами срещу тъмната сила.

Снимка на майка ми, скрита в сенките.

Възможно ли е отговорът да е бил в джоба ми през цялото време?

И две черни очи, които бяха пълно отражение на моите.

Не бяхме сами. Никога не сме били. Виденията ми го бяха показвали от самото начало. Образите изчезнаха така внезапно, както се бяха появили, заменени от думи в мига, в който си помислих за тях.

В Сиянието има сила и в силата има Нощ.

— Сиянието — то не е това, което си мислим — отекна гласът ми в скалите, които ни заобикаляха.

Лив ме погледна изненадано.

— За какво говориш?

— Не е компас. Никога не е било.

Вдигнах го високо, за да могат да го видят всички. Докато наблюдавахме, то засвети все по-ярко и по-ярко и се превърна в съвършен кръг светлина. Като малка звезда. Вече не виждах камъка сред светлината.

— Какво прави? — попита Лив задъхано.

Сиянието, което приех толкова невинно от Мариан на гроба на майка ми, не беше извор на сила, поне не и за мен.

А за Макон.

Вдигнах го още по-високо. Сред искрящата лунна светлина на тясната, заляна от приливите пещера тъмната вода в краката ми започна да блести. Дори най-дребните песъчинки кварц в каменните стени улавяха светлината. В мрака сферата сякаш пламна. Виждах блясъка на кръглата седефена повърхност, разкриващ преливащите се цветове на скритата вътрешност. Виолетовото избухна в мрачно зелено, после в игриво жълто, което премина в оранжево и червено. В този миг разбрах.

Аз не бях пазител, нито чародеец, нито гадател.

Не бях като Мариан или майка ми. Не беше мое задължение да пазя документите и историята или да охранявам книгите и тайните, които ни правеха част от чародейския свят. Не бях като Лив, която обичаше да изследва непознатото и да измерва неизмеримото. Не бях Ама. Не можех да виждам това, което никой друг не виждаше, нито да общувам с Великите. И най-вече, не бях като Лена. Не можех да затъмня луната, да разделя небесата или да разцепя земята. Никога нямаше да убедя някого да скочи от мост, както би могла да направи Ридли. И не бях като Макон.

Подсъзнателно през цялото време се бях опитвал да разбера къде е моето място в тази история, моята история с Лена. Надявайки се, че в крайна сметка ще го открия.

Но моята история си беше пробила път до мен.

Сега, в края на това, което ми се струваше като цял един живот, прекаран в мрака и хаоса на Тунелите, знаех какво да правя. Знаех каква е моята роля. Мариан беше права. Аз бях Водач. Моята работа беше да открия това, което беше загубено.

Този, който беше загубен.

Завъртях Сиянието между пръстите си и го пуснах. Камъкът увисна във въздуха.

— Какво, по… — Линк залитна към мен.

Извадих сгънатата пожълтяла страница от задния си джоб. Онази, която бях откъснал от дневника на майка си и бях носил със себе си през целия път без причина. Или поне така си мислех.

Сиянието хвърли сребриста светлина из пещерата, реейки се свободно наоколо. Пристъпих по-близо до него и вдигнах листа така, че да мога да прочета заклинанието, написано върху него, макар че беше на латински. Произнесох думите внимателно:

— Разбира се — прошепна Лив и се приближи към светлината. — Заклинанието. Ob Lucem libertas. „Свобода чрез светлина“. — Погледна към мен. — Довърши го.

Обърнах листа. От другата страна нямаше нищо.

— Това е всичко.

Очите на Лив се разшириха от изненада.

— Не можеш да го оставиш недовършено. Изключително опасно е! Силата на Сиянието, да не говорим за Сиянието на рода Рейвънуд, може да ни убие. Може да убие…

— Направи го ти.

— Не мога, Итън. Знаеш, че не мога.

— Лив. Лена ще умре. Ти, аз, Линк, Ридли — всички ще умрем. Стигнахме толкова далече, колкото е възможно за смъртни. Не можем да продължим сами.

Поставих ръка на рамото й.

— Итън.

Тя прошепна името ми, само моето име, но аз чух думите, които не можеше да каже гласно, така както чувах мислите на Лена, когато общувахме чрез Келтската нишка. С Лив също бяхме свързани по някакъв само наш начин. Не беше магия. Беше нещо съвсем човешко, съвсем реално. Можеше да не й харесва това, което се беше случило между нас, но тя го разбираше. Тя ме разбираше и част от мен вярваше, че винаги ще продължи да го прави. Искаше ми се нещата да се бяха развили по друг начин и в края на тази история Лив да има всичко, което желае. Неща, които нямаха нищо общо със загубени звезди и чародейски небеса. Но моят път не ме водеше към нея. Тя самата беше част от този път.

Погледна покрай мен към Сиянието, което все още блестеше пред нас. Около силуета й имаше рамка от светлина, толкова ярка, че изглеждаше, сякаш стои пред слънцето. Тя се протегна към Сиянието и аз си спомних съня си — съня, в който Лена се протягаше към мен от мрака.

Две момичета, които бяха различни като слънцето и луната. Без едната никога нямаше да намеря пътя си към другата.

В Светлината тук има Мрак и в Мрака тук има Светлина.

Лив докосна Сиянието само с един пръст и започна да говори:

Тя плачеше, докато гледаше топката от светлина, и сълзите се стичаха по лицето й. Изговаряше с мъка всяка дума, сякаш бяха издълбани в нея, но не спря.

Гласът на Лив заглъхна. Тя затвори очи и изговори последните думи бавно в нощта между нас.

— Излез. Излез…

Думите затихнаха. Подаде ми ръка и аз я поех. Линк докуцука до нас, а Ридли го подкрепяше от другата страна. Цялото тяло на Лив се тресеше. С всяка дума тя се отдалечаваше все по-далече от свещения си дълг и от мечтата си. Беше взела страна. Беше влязла в история, която само трябваше да съхранява. Когато всичко свършеше, ако още бяхме живи, Лив вече нямаше да бъде обучаващ се Пазител. Тя пожертва своята дарба, единственото нещо, което придаваше смисъл на живота й.

Не можех да си представя какво изпитваше в момента.

Още малко. Вече нямаше връщане назад. Проговорихме и четиримата.

— E Luce exi! Излез от Светлината!

Взривът беше толкова силен, че скалата под краката ми полетя към стената зад мен. И четиримата бяхме запратени на земята. Усещах вкуса на влажния пясък и на солената вода в устата си, но знаех. Майка ми се беше опитала да ми каже, но аз не можех да я чуя.

Сред пещерата, оградена от скали и мъх, от море и пясък, се появи същество, създадено от облачна мъгла и светлина.

Отначало виждах скалите зад него, сякаш беше само призрак.

Водата преминаваше през него и то не докосваше земята.

После светлината се превърна във форма, формата във фигура, фигурата в човек. Ръцете му станаха ръце, тялото му — тяло, лицето му — лице.

Лицето на Макон.

Чух думите на майка си.

Той е с теб сега.

Макон отвори очи и ме погледна.

Само ти можеш да го спасиш.

Беше облечен в обгорените дрехи от нощта, в която умря.

Само че нещо беше различно.

Очите му бяха зелени.

Чародейски зелени.

— Радвам се да ви видя, мистър Уейт.