Прелестен мрак

19.VI Лошо момиче

Оптимизмът ми не трая дълго. Колкото повече мислех за това как ще намеря Лена, толкова повече се сещах и за Джон. Ами ако Лив беше права и Лена никога не се върнеше към предишното си състояние, към момичето, което си спомнях? Ами ако вече беше прекалено късно? Спомних си виещите се черни рисунки по ръцете й.

Все още мислех за това, когато в ума ми изплуваха думите. В началото бяха някак смътни, неразличими. За секунда реших, че е гласът на Лена. Но когато чух мелодията, разбрах, че съм сбъркал.

Моята Предвещаваща песен. Бях уморен от опитите си да разбера какво искаше да ми каже майка ми. Нямаш много време. Думите й препускаха в главата ми. Почакай и той ще се яви… За Ейбрахам ли говореше?

Ако беше така, какво щях да правя?

Бях толкова погълнат от стиха, че изобщо не чух, че Линк ми казва нещо.

— Чу ли това?

— Песента?

— Каква песен?

Направи ни знак да замълчим. Говореше за нещо друго. Приличаше на шум от сухи листа, които пукаха зад нас, или пък на вятър, който плющеше по-силно. Но тук нямаше дори съвсем лек повей.

— Аз не… — започна Лив, но той я прекъсна.

— Шшш!

Тя направи гримаса.

— Всички американски момчета ли са такива смелчаци като вас двамата?

— И аз го чух.

Огледах се, но наоколо нямаше нищо, не се виждаше жива душа. Лусил обаче беше наострила уши.

Всичко се случи толкова бързо, че беше невъзможно да се проследи кое движение беше първо, кое второ… Защото не бяхме усетили приближаването на човек или друго живо същество.

Беше Хънтинг Рейвънуд, братът на Макон — и неговият убиец. Заплашителната нечовешка усмивка на Хънтинг беше първото, което видях. Той се материализира на няколко метра пред мен, толкова светкавично, че беше като размазано петно в началото. След това се появи още един инкубус, после друг и друг, и друг… Изскачаха от нищото един по един, като брънките на верига. Веригата се затягаше и те оформиха кръг около нас.

Всичките бяха кървави инкубуси със същите черни очи и кучешки зъби с цвят на слонова кост, с изключение на Ларкин, братовчеда на Лена и лакей на Хънтинг, около чийто врат се виеше кафява змия. Змията имаше същите жълти очи като него.

Той ми кимна, докато приятелката му се плъзгаше по ръката му.

— Медноглава гърмяща змия. Малки гадни кучки. Не искаш да си имаш работа с някоя от тях. Но пък има толкова много начини да бъдеш ухапан.

— Съгласен съм — засмя се Хънтинг, оголвайки кучешките си зъби. Някакво животно, май бясно, беше приклекнало зад него. Имаше огромна муцуна като на санбернарско куче, но очите му бяха тесни и жълти вместо големи и кръгли. Козината на гърба му беше настръхнала като на вълк. Самият Хънтинг също беше приел донякъде формата на куче — или нещо подобно. Лив се вкопчи в ръката ми, ноктите й се забиха в кожата ми. Не сваляше очи от Хънтинг и любимеца му. Беше напълно очевидно, че за пръв път виждаше кървав инкубус не на картинка в някоя от чародейските книжки.

— Това е демонска хрътка. Обучават ги да търсят кръв. Пази се!

Хънтинг запали цигара.

— А, Итън, виждам, че си имаш смъртна приятелка. Време беше. Мисля, че тази наистина ще те опази — засмя се той на собствената си шегичка и издиша широки кръгчета дим в съвършеното синьо небе. — Почти ми се прииска да те оставя да си идеш. — Демонската хрътка изръмжа приглушено. — Почти.

— Можеш… можеш да ни пуснеш — заекна Линк. — Няма да кажем на никого. Кълнем се.

Един от инкубусите се засмя. Хънтинг извърна глава и демонът не издаде друг звук. Беше ясно кой командва тук.

— Защо да ме интересува дали ще кажете на някого? Всъщност на мен ми харесва да съм в центъра на вниманието. Падам си малко актьор. — Пристъпи към Линк, но не откъсваше поглед от мен. — А и на кого можете да кажете? Сега, след като племенницата ми уби Макон.

По устата на хрътката на Хънтинг се появи пяна, както и по устните на другите му верни питомци, инкубусите, които само на външен вид приличаха на хора. Един от тях пристъпи към Лив. Тя отскочи светкавично и ме стисна още по-силно за ръката.

— Защо не спреш с този театър? — опитах се да звуча наперено и смело, но не мисля, че заблуждавах някого. Този път всички се засмяха силно.

— Смяташ, че се опитваме да те сплашим? Мислех, че си по-умен, Итън. С момчетата ми сме гладни. Днес пропуснахме закуската си.

Гласът на Лив почти не се чуваше:

— Не говориш сериозно…

Хънтинг й намигна.

— Не се тревожи, скъпа. Можем само да те ухапем по хубавото вратленце и ще станеш една от нас.

Дъхът ми спря. Никога не ми беше хрумвало, че инкубусите могат да превръщат хората в същества от своя вид.

Могат ли да го правят?

Хънтинг хвърли цигарата си сред разцъфналите зюмбюли наблизо. За секунда бях като зашеметен от ироничността на ситуацията. Глутница от облечени в черна кожа инкубуси пушеха цигари насред горска полянка като от някоя приказка и се готвеха да ни убият, докато птичките пееха сред дърветата.

— Беше ми забавно да си говоря с вас тримата, но ми става леко скучно. Страдам от дефицит на вниманието.

Изви врата си така, както никой човек не би могъл да го направи. Хънтинг щеше да ме убие, а приятелчетата му щяха да убият Лив и Линк. Мозъкът ми отчаяно се опитваше да започне да функционира, докато сърцето ми се бореше да продължи да бие.

— Да свършваме с тази работа — каза Ларкин и от устата му се показа раздвоеният му език, същият като на неговата любимка.

Лив скри лице в рамото ми. Не искаше да гледа. Опитвах се да мисля. Не можех да се сравнявам с Хънтинг, но всеки си има някаква ахилесова пета, нали?

— Като дам знак — изръмжа Хънтинг. — Без пленници.

Умът ми препускаше лудо. Сиянието. Притежавах най-мощното оръжие срещу инкубуси, но нямах представа как да го използвам. Преместих ръката си към джоба си.

— Не — прошепна ми Лив. — Няма смисъл.

Затвори очи и се притисна плътно до мен. Последната ми мисъл беше за двете момичета, които означаваха толкова много за мен.

Лена, която нямаше да мога да спася. И Лив, заради която щях да бъда убит.

Но Хънтинг не атакува.

Вместо това наклони глава на една страна като вълк, вслушващ се в призоваващия вой на друг вълк. После отстъпи назад и другите инкубуси го последваха, дори Ларкин и демоничният санбернар. Слугите му изглеждаха объркани и се поглеждаха колебливо. Втренчиха се в Хънтинг в очакване на заповедите му, но той не им даде такива. Вместо това просто започна да отстъпва бавно и те тръгнаха след него. Изражението на Хънтинг се промени и сега приличаше повече на човек, отколкото на демон, какъвто всъщност беше.

— Какво става? — прошепна ми Лив.

— Не знам.

Беше ясно, че Хънтинг и лакеите му също бяха смутени, защото продължаваха да се въртят в кръг, но все повече се отдалечаваха от нас. Нещо ги контролираше, но какво?

Хънтинг прикова поглед в мен.

— Ще се видим отново. По-скоро, отколкото предполагаш.

Тръгнаха си. Хънтинг продължаваше да клати глава, сякаш се опитваше да се отърси от нещо или от някого. Глутницата имаше друг водач, някой, когото трябваше да последват въпреки волята си.

Някой доста убедителен.

И доста хубав.

Ридли се беше облегнала на едно дърво на метри зад тях и ближеше близалката си. Един по един инкубусите се дематериализираха.

— Коя е тази?

Лив забеляза Ридли, която изглеждаше абсолютно не на място тук с русата си коса с розови кичури, странния си минижуп и нещо като жартиери и блестящи сандали. Приличаше на чародейска Червена шапчица, носеща отровни кифлички на злата си баба. На панаира Лив може и да не беше успяла да я огледа добре, но сега нямаше как да я пропусне. Линк прикова очи в нея.

— Едно много, много лошо момиче.

Ридли бавно тръгна към нас, както обикновено, със свръхуверената си походка. Хвърли близалката си в тревата.

— По дяволите, това си беше доста работа.

— Ти ли ни спаси? — все още не можеше да дойде на себе си Лив.

— Май да, Мери Попинз. Ще ми благодариш по-късно. Трябва да се махаме оттук. Ларкин е идиот, но чичо Хънтинг има огромни сили. Влиянието ми върху него няма да трае много дълго.

Говореше за брат си и чичо си — доста червиви ябълки бяха паднали от семейното дърво на Лена. Ридли заби поглед в рамото ми, или по-скоро в ръката на Лив, вкопчила се в мен. Излезе от сенките на дървото и жълтите й очи заблестяха.

Лив не забеляза нищо.

— Какво ви става бе, хора? Винаги ме сравнявате с Мери Попинз. Това да не е единственият британски персонаж, за който американците са чували?

— Май не ни запознаха подобаващо, макар че те виждам на всяка крачка. — Ридли ме погледна с присвити очи. — Аз съм братовчедката на Лена, Ридли.

— Аз съм Лив. Работя в библиотеката с Итън.

— Е, след като си в чародейския клуб и в чародейските тунели, предполагам, че не говориш за онази провинциална библиотека в Гатлин. Което означава, че си Пазител. Близо ли съм?

Лив най-накрая пусна ръката ми и се отдръпна от мен.

— Всъщност все още се обучавам за Пазител, но подготовката ми е доста обширна и интензивна.

Ридли огледа Лив от горе до долу и започна да развива опаковката на дъвката, която извади от джоба си.

— Очевидно не е толкова обширна, щом не разпознаваш Сирена, когато я видиш. — Наду балонче, което се пукна в лицето на Лив. — Да вървим, преди чичо ми да дойде на себе си.

— Не отиваме никъде с теб.

Тя изпуфтя превзето и разтегли дъвката си с пръст.

— Щом предпочитате да станете обяд на чичо ми, моля. Това си е личен избор, но трябва да ви предупредя, че има отвратителни маниери на хранене.

— Защо ни помагаш? Къде е уловката? — попитах аз.

— Няма уловка. — Ридли погледна за миг Линк, който бавно се възстановяваше от шока, че я вижда. — Не мога да позволя нещо да се случи на момченцето ми. С кого ще се забавлявам иначе?

— Защото означавам толкова много за теб, така ли? — сопна й се рязко той.

— Не бъди толкова чувствителен. Беше ни забавно заедно.

Линк може и да беше наранен, но и Ридли явно се чувстваше неудобно.

— Както кажеш, бейби.

— Не ме наричай „бейби“ — тръсна коса тя и наду още едно балонче. — Може да дойдете с мен или да останете тук и да се опитате да се справите сами с чичо ми. — Обърна се и тръгна между дърветата. — Кървавата глутница ще ви надуши в мига, в който изляза от главите им.

Кървавата глутница. Супер. Имаха си име.

Лив първа изказа на глас това, което всички си мислехме:

— Права е. Ако глутницата ни преследва, няма да им отнеме много време да ни открият отново. — Погледна към мен. — Нямаме друг избор.

Обърна се и бързо се скри в гората след Ридли.

Колкото и да не ми се искаше да отивам където и да е с нея, да бъда убит от кръвожадна глутница инкубуси не ми изглеждаше особено привлекателна алтернатива. Не коментирахме нищо повече, но Линк явно беше на същото мнение, защото и двамата се затирихме след момичетата.

Ридли явно знаеше къде точно отива, но Лив не откъсваше очи от картите си. Сирената мина напряко през ливадата, без да обръща внимание на пътеката, и се запъти към група дървета в далечината. Сандалите не й пречеха да ходи бързо и нашата дружина трябваше да се напрегне, за да не изостава. Линк избърза напред, за да си поговори с нея.

— Е, какво всъщност правиш тук, Рид?

— Знам, че е жалко да си признавам подобно нещо, но съм тук, за да помогна на теб и на жизнерадостната ти групичка приятели.

Линк сподави смеха си.

— Да бе, повярвахте. Близалките ти не ми действат вече. Опитай отново.

Тревата ставаше все по-висока с приближаването до дърветата. Вървяхме толкова бързо, че острите върхове на тревите жулеха глезените ми, но не забавих ход. Исках да разбера какво е замислила Ридли.

— Нямам дневен план, сладкишче. Не съм тук заради теб. Просто искам да помогна на братовчедка си.

— Не ти пука за Лена — сопнах й се аз.

Ридли спря и се обърна към мен.

— Знаеш ли за какво не ми пука, любовнико? За теб. Но по някаква причина ти и братовчедка ми имате връзка и може би си единственият човек, който ще успее да я убеди да се върне, преди да е станало твърде късно.

Спрях на място.

Лив я изгледа с преценяващ поглед.

— Имаш предвид, преди да е стигнала до Голямата бариера? Мястото, за което ти й каза.

Ридли присви очи.

— Момичето получава награда. Пазителката знаела някои неща. — Лив не се усмихна. — Но не аз й казах за бариерата. Беше Джон. Той е обсебен от нея.

— Джон? Онзи Джон, с когото ти я запозна? Момчето, с което я убеди да избяга?

Вече виках, но ми беше все едно, дори и цялата Кървава глутница да ме чуе.

— По-спокойно, любовнико. Лена сама взема решенията си, независимо дали вярваш или не. — Гласът на Ридли беше загубил част от остротата си. — Тя сама пожела да тръгне.

Спомних си как гледах Лена и Джон, как ги слушах да си говорят за мястото, където ще бъдат приети такива, каквито са. Място, където могат да бъдат самите себе си. Разбира се, че Лена щеше да поиска да отиде там. През целия си живот беше мечтала точно за това.

— Защо си размислила, Ридли? Защо сега искаш да я спреш?

— Бариерата е опасно място. Не е това, което тя очаква.

— Значи Лена не подозира, че Сарафина се опитва да предизвика преждевременната поява на Седемнайсетата луна? Но ти знаеш за това, нали?

Ридли отклони поглед встрани. Бях прав.

Тя гризеше пурпурния лак на пръстите си, навик, който чародейските и смъртните момичета явно споделяха. Кимна с глава.

— Сарафина не е сама.

Писмото на майка ми до Макон изплува в ума ми. Ейбрахам. Сарафина действаше заедно с Ейбрахам, някой достатъчно могъщ, за да й помогне да призове луната.

— Ейбрахам — каза Лив тихо. — Е, това е просто чудесно.

Линк реагира преди мен:

— И не си казала на Лена? Толкова ли си луда и изперкала?

— Аз…

Прекъснах я:

— Тя е страхливка.

Ридли се изопна цялата, жълтите й очи просветнаха яростно.

— Страхливка съм, защото не искам да умра? Знаеш ли какво ще ми причинят леля ми и онова чудовище! — Гласът й трепереше, но се опитваше да го прикрие. — Искам да те видя как ще се изправиш срещу тях, смелчаго. В сравнение с Ейбрахам майката на Лена прилича на малкото ти котенце.

Лусил изсъска.

— Но това няма значение, стига Лена да не стигне до Бариерата. И ако искаш да я спреш, трябва да тръгваме. Не знам точно пътя. Знам обаче къде ги оставих.

— И как тогава смятахте да стигнете до Голямата бариера?

Не можех да разбера дали ме лъжеше, или за пръв път откакто я познавах, казваше истината.

— Джон знае пътя.

— А знае ли, че Сарафина и Ейбрахам са там?

Дали точно той не й беше устроил този капан?

Ридли поклати глава.

— Не съм сигурна. Този тип е труден за разгадаване. Има си… някои проблеми.

— Как ще я убедим да не отива с него?

Вече се бях опитал да разубедя Лена да не бяга, но не много успешно.

— Трябва да го измислиш някак. Може би това ще помогне.

Метна ми овехтяла тетрадка със спирала. Бих я познал навсякъде. Дневникът на Лена. Бях прекарал достатъчно следобеди, гледайки как пише в него.

— Откраднала си дневника й?

Ридли тръсна косата си.

— „Откраднала“ е толкова грозна дума. Взех го назаем и трябва да си ми благодарен. Може би сред всички тези отвратително сантиментални безсмислици има и нещо полезно.

Отворих раницата си и пъхнах тетрадката вътре. Сега носех тайните на Лена в чантата си и тайната на мама в джоба си. Не бях сигурен колко още тайни можех да понеса.

Лив беше по-заинтересувана от мотивите на Ридли, отколкото от дневника на Лена.

— Чакай малко. Сега се очаква да повярваме, че си от добрите, така ли?

— По дяволите, не. Аз съм лоша до мозъка на костите си. И изобщо не ми пука в какво вярвате — стрелна ме Ридли с поглед. — Всъщност още не мога да разбера какво въобще правите тук.

Пристъпих напред, преди да се ядоса, да използва друга близалка и да накара Лена сама да се предложи на Хънтинг за предястие.

— Значи е истина? Искаш да ни помогнеш да открием Лена?

— Точно така, любовнико. Може да не се харесваме взаимно, но имаме едни и същи интереси. — Обърна се към Лив, но продължи да говори на мен. — Обичаме един и същи човек, а тя си има проблеми. Признавам, и аз си имам слабости. Сега да тръгваме вече, преди чичо ми да е докопал и трима ви.

Линк не откъсваше очи от нея.

— Човече, не съм мислил, че отново ще бъдем заедно.

— Не си въобразявай нищо, захарчето ми. Ще се върна към своето лошо аз в мига, в който открием Лена.

— Никога не знаеш, Рид. Може би Магьосникът ще ти даде сърце, след като убием злата вещица.

Ридли ни обърна гръб и тръгна, забивайки острите токове на сандалите си в калта.

— Като че ли бих искала да имам сърце.