Прелестен мрак

19.VI Съвсем обикновена

Тази нощ спахме в гората между корените на едно огромно дърво, най-голямото, което някога бях виждал. Коляното на Линк беше превързано с допълнителната тениска, която си носех, а рамото му бяхме стегнали с част от моя суичър. Ридли лежеше от другата страна на дървото с широко отворени очи, втренчени в небето. Дали сега виждаше нашето, смъртното небе? Изглеждаше изтощена, но не мислех, че ще успее да заспи.

Какво ли си мислеше, дали съжаляваше, че ни е помогнала? Наистина ли беше загубила силите си?

Какво ли е да станеш смъртен, след като винаги си бил нещо друго, нещо повече? Когато никога не си изпитвал „безсилието на човешкото съществуване“, както бе казала мисис Инглиш в часа по литература миналата година. Говореше за романа „Невидимият“ на Хърбърт Уелс, но точно сега Ридли ми се струваше също толкова невидима. Можеш ли да бъдеш щастлив, ако една сутрин се събудиш и внезапно вече не си специален?

Можеше ли да бъде щастлива Лена? Така ли щеше да се чувства, ако водеше напълно обикновен живот с мен? Не страда ли вече достатъчно заради смъртния си приятел?

И аз като Ридли не можех да заспя, но не исках да се взирам в небето. Исках да проверя какво имаше в дневника на Лена. Част от мен знаеше, че това е навлизане в личното й пространство, но вярвах, че на тези измачкани страници има нещо, което да ни помогне. След около час сам се убедих, че прочитането на дневника й ще бъде едва ли не върховно добро, и го отворих.

Отначало ми беше трудно да чета, защото разполагах само със светлината от мобилния си телефон. След като очите ми привикнаха с полумрака, вече виждах по-ясно думите, изписани с почерка на Лена между сините линии. Познавах острите му форми от изминалите месеци след рождения й ден. Бяха толкова различни от момичешкия игрив почерк, с който пишеше преди онази нощ. Изненадах се да видя истинско писане след всички онези снимки на надгробни камъни и черни рисунки.

Черни чародейски знаци като онези по ръцете й се виеха из полетата на страниците. Но първите няколко пасажа бяха с дата само няколко дни след смъртта на Макон, когато все още пишеше често в дневника си.

Разбирах думите, защото тя точно така се беше държала през цялото време. Едновременно безстрашна и изпълнена с тревоги. Сякаш нямаше какво да загуби, но я беше страх да го загуби. Прелистих напред и спрях на дата, която привлече вниманието ми. 12 юни. Последният училищен ден.

Прочетох го няколко пъти. Описваше деня на езерото, деня, когато нещата бяха отишли прекалено далеч. Денят, когато за малко да ме убие. Коя беше „тя“? Сарафина? Откога ли се бореше с нея? Кога ли беше започнало всичко? В нощта, когато умря Макон? Когато беше започнала да носи неговите дрехи?

Знаех, че трябва да затворя дневника, но не можех. Когато четях думите, написани от нея, сякаш отново чувах мислите й. Не я бях усещал в главата си от толкова време и вече ужасно, ужасно много ми липсваше. Обръщах страниците и търсех дните, които бяха важни за мен. Като деня на панаира

Свобода — това означаваха врабчетата за чародейците. През цялото време си бях мислил, че Лена иска да се освободи от мен, а всъщност тя се опитваше да ме освободи. Сякаш това, че я обичах, ме държеше в клетка, от която не можех да избягам.

Затворих тетрадката. Четенето на тези редове ми причиняваше огромна болка, особено когато Лена беше толкова далече от мен, във всички възможни смисли на тази дума.

На няколко метра встрани Ридли все още се взираше в звездите на смъртното небе. За първи път виждахме едно и също небе. Лив се беше свила между два от издадените корени на дървото, аз бях от едната й страна, Линк от другата. След като разбрах истината за станалото на рождения ден на Лена, очаквах чувствата ми към Лив да изчезнат. Но в този миг открих, че още се чудя. Дали ако ситуацията беше различна, дали ако не бях срещнал Лена, ако не бях срещнал Лив…

През следващите няколко часа я наблюдавах. Тя изглеждаше много спокойна, красива в съня си. Не с красотата на Лена, а по един съвсем различен начин. Беше някак доволна — като слънчев ден, като студена чаша мляко, като неотворена книга, преди да махнеш подвързията й. Сякаш нищо не я измъчваше. Изглеждаше така, както исках да се чувствам аз.

Смъртна. Изпълнена с надежда. Жива.

Когато най-накрая се унесох, за минута се почувствах точно така…

Лена ме разтърси.

— Събуди се, сънливко. Трябва да поговорим.

Усмихнах се и я придърпах в прегръдките си. Опитах се да я целуна, но тя се разсмя и ми се изплъзна.

— Това не е такъв сън.

Приседнах и се огледах. Бяхме в леглото в кабинета на Макон в Тунелите.

— Всичките ми сънища са такива, Лена. Аз съм почти на седемнайсет.

— Да, но това е моят сън. И едва от четири месеца съм на шестнайсет.

— Макон няма ли да побеснее, че сме тук?

— Макон е мъртъв, не помниш ли? Наистина си спал много дълбоко.

Беше права. Бях забравил всичко и сега изведнъж то се стовари върху мен с пълна сила. Макон го нямаше. Сделката. И Лена ме беше напуснала, само че сега отново беше с мен. Тук.

— Значи това е сън?

Опитвах се да не покажа как цялото ми същество се бореше с чувството на загуба и на вина заради всичко, което бях направил, всичко, което й дължах.

Лена кимна.

— Аз ли сънувам теб, или ти сънуваш мен?

— Има ли разлика, когато става дума за нас? — избягна тя въпроса.

Опитах отново.

— Когато се събудя, теб няма да те има, нали?

— Да. Но трябваше да те видя. Това е единствената ни възможност да си поговорим.

Носеше бяла тениска, една от най-старите ми, най-меките. Беше рошава и красива, така, както я харесвах най-много, а тя си мислеше, че изглежда ужасно.

Прегърнах я през кръста и я притеглих към себе си.

— Лена, видях майка си. Тя ми каза за Макон. Мисля, че го е обичала.

— Обичали са се. Аз също видях виденията.

Значи връзката ни все още съществуваше. Заля ме огромна вълна на облекчение.

— Те са били като нас, Лена.

— И не са могли да бъдат заедно. Също като нас.

Беше сън, вече бях сигурен в това. Защото можехме да си кажем тези ужасни истини със странна лекота, сякаш се отнасяха за други хора. Тя отпусна глава на гърдите ми, небрежно махайки бучките кал от тениската ми. Как беше успяла да се изкаля толкова? Опитах се да си спомня, но не можех.

— Какво ще правим, Лена?

— Не знам, Итън. Уплашена съм.

— Какво искаш?

— Теб — прошепна тя.

— Тогава защо е толкова трудно?

— Защото грешим. Всичко се обърква, когато съм с теб.

— Нима чувстваш, че това е погрешно? — Притиснах я по-силно към себе си.

— Не. Но вече няма значение как се чувствам.

Усетих как въздъхна тежко.

— Кой ти го каза?

— Никой не ми го е казвал.

Погледнах я в очите. Все още бяха златни.

— Не можеш да отидеш на Голямата бариера. Трябва да се върнеш.

— Не мога да спра сега. Трябва да видя как ще свърши.

Заиграх се с една от черните й къдрици.

— Защо не останеш да видиш как ще свърши това за нас двамата?

Тя се усмихна и докосна лицето ми.

— Защото знам как ще свърши за теб.

— Как?

— Ето така.

Наведе се към мен и ме целуна, косата й падна около лицето ми като дъжд. Дръпнах завивките на леглото и тя се пъхна под тях, сгушвайки се в мен. Докато се целувахме, усещах жегата на всяко нейно докосване. Претърколихме се. Първо аз бях върху нея, после тя върху мен. Жегата стана толкова силна, че в един момент вече не можех да дишам. Помислих, че кожата ми гори, и когато се откъснах от целувката й, видях, че тя наистина гореше.

И двамата горяхме, заобиколени от пламъци, които се издигаха толкова високо, че не можехме да ги видим, а леглото вече не беше легло, а каменна плоча. Те се виеха навсякъде около нас, жълтите пламъци от огъня на Сарафина.

Лена изпищя и се притисна до мен. Погледнах надолу от мястото, където бяхме — от върха на масивната пирамида от клони и трупи. В камъка, на който лежахме, имаше издялан странен кръг, някакъв тъмен чародейски символ.

— Лена, събуди се! Това не си ти. Не ти уби Макон. Няма да станеш Мрак. Книгата го направи. Ама ми разказа всичко.

Кладата беше издигната за нас, не за Сарафина. Чувах я как се смее — или беше Лена? Вече не забелязвах разликата.

— Лена, чуй ме! Не трябва да го правиш…

Лена пищеше. Не можеше да спре да пищи.

Докато се събудя, пламъците вече ни бяха погълнали.

— Итън! Събуди се. Трябва да вървим.

Надигнах се, все още дишах тежко и бях подгизнал от пот. Погледнах ръцете си. Нищо. Нямаше белези от изгаряния, нито следи от рани. Всичко е било просто сън, поредният кошмар. Огледах се. Лив и Линк вече бяха готови. Потърках лицето си с ръце. Сърцето ми още биеше лудо, сякаш сънят беше истински и наистина за малко да умра. Отново се зачудих дали това беше мой сън или на Лена. Дали наистина така ще свърши всичко за нас. Огън и смърт, точно както Сарафина би искала да стане. Ридли седеше върху един камък и ближеше близалката си, което беше донякъде жалка гледка. През нощта явно беше преминала от фазата на шока към фазата на отричането. Държеше се като че ли не беше станало нищо. Никой не знаеше какво да й каже. Беше като онези ветерани от войната, страдащи от посттравматичен стрес, които се прибират у дома и още мислят, че са на бойното поле.

Тя се взираше в Линк, играеше си закачливо с косата си и го гледаше очаквателно.

— Защо не дойдеш при мен, захарчето ми?

Той се наведе над раницата ми и извади оттам бутилка с вода.

— Мисля, че ще пропусна.

Ридли вдигна тъмните очила на главата си и го изгледа още по-настойчиво, което ни показа съвсем ясно, че силите й са изчезнали. На дневната светлина очите й бяха сини като очите на Лив.

— Казах, ела тук — придърпа тя леко нагоре късата си пола, разкривайки по-голяма част от насиненото си бедро. Стана ми жал за нея. Вече не беше Сирена, а просто момиче, което приличаше на съвсем обикновена, смъртна „сирена“.

— Защо? — не се връзваше на номерата й Линк.

Тя облиза за последен път близалката си и издаде предизвикателно напред яркочервения си език.

— Не искаш ли да ме целунеш?

За секунда си помислих, че Линк няма да устои, но това само щеше да забави неизбежното.

— Не, благодаря.

Той се извърна встрани и беше очевидно, че изпитва вина за случилото се с нея.

Устните й трепнаха нервно.

— Може би е временно и силите ми ще се върнат.

Опитваше се да убеди по-скоро себе си, отколкото нас.

Някой трябваше да й каже. Колкото по-скоро приемеше реалността, толкова по-бързо щеше да бъде готова да продължи напред. Ако можеше.

— Мисля, че наистина ги няма, Рид.

Тя се завъртя рязко към мен, за да ме погледне, гласът й трепереше.

— Не можеш да го знаеш. Само защото ходиш с чародейка, не значи, че си наясно с всичко, което става тук.

— Да, но знам, че тъмните чародейци имат жълти очи.

Чух как дъхът й секна. Сграбчи изцапаната си блузка и я повдигна рязко нагоре. Кожата й още беше нежна и златиста, но татуировката около пъпа й беше изчезнала. Прокара невярващо ръка по корема си и после се отпусна на земята.

— Вярно е. Тя наистина ми е взела силите.

Разтвори пръстите си и близалката й падна в калта. Не каза нищо повече, но сълзите потекоха по лицето й в две сребристи линии.

Линк отиде при нея и й подаде ръка, за да се изправи.

— Това не е вярно. Ти все още си доста лошо момиче. Искам да кажа, секси. Особено за смъртна.

Ридли се изправи на крака и се развика истерично:

— Смяташ, че това е забавно? Че да загубя силите си е все едно ти да загубиш някой от тъпите ви баскетболни мачове? Силите ми са моята същност, идиот! Без тях аз съм нищо.

Гримът й се размаза и по бузите й се стекоха черни ивици. Цялата се тресеше. Той вдигна близалката й от калта. Отвори бутилката с вода и я изми.

— Дай си малко време, Рид. Ще откриеш своята истинска сила. Нея никой няма да може да ти я отнеме. Ще видиш.

Подаде й измитата близалка. Ридли го гледаше втренчено, без да мига.

После взе близалката и без да се обръща назад, я хвърли колкото можеше по-надалеч.