Прелестен мрак

12.VI Езерото

— Ако не е била Ридли, кой тогава? — притиснах я отново. Станалото на паркинга нямаше никакъв смисъл и не можех да спра да мисля за него. Както и за мотора. Къде го бях виждал преди?

Лена не ми обърна никакво внимание и продължаваше да зяпа водата.

— Вероятно е съвпадение.

Никой от нас не вярваше в съвпадения.

— Така ли?

Грабнах шепа кафеникав твърд пясък. Освен Линк цялото езеро беше само за нас двамата. Всички останали сигурно бяха на опашка в местния сервиз и се опитваха да си купят нови гуми, преди Ед да затвори.

В друг град сигурно щяхте да обуете сандалите на краката си и да кажете, че пясъкът е мръсен и тази част от езерото си е обикновено блато, но мътната вода на Моултри е най-близкото до басейн, което имаме тук в Гатлин. Всички се тъпчеха на северния бряг, защото е сред горичката и трябва да оставиш колата си много по-нагоре по пътя, така че никога не можеш да срещнеш някой, който да не е от гимназията — и най-вече, няма опасност да се сблъскаш с родителите си.

Не знаех защо сме тук. Беше странно езерото да е само наше, след като цялото училище смяташе днес да се събере на това място. Направо не повярвах на ушите си, когато Лена каза, че иска да дойдем. Но тя го каза и ние дойдохме и сега Линк шляпаше из водата, а с нея седяхме на мръсната хавлия, която той взе от багажника на Бричката, преди да я зарежем на паркинга.

Лена се размърда леко до мен. За минута, за секунда изглеждаше, че всичко отново е нормално и тя иска да бъде на хавлията до мен. Но после мигът изчезна и ние се умълчахме. Виждах как бледата й кожа блести под тънката бяла тениска, която беше залепнала по тялото й от задушаващата жега и влажност на юнския ден в Южна Каролина. Звукът на цвърчащите весело цикади почти успяваше да запълни неловкото мълчание. Почти. Черната пола на Лена се беше вдигнала високо на бедрата й. За стотен път си пожелах да си бяхме взели банските. Никога не я бях виждал в бански. Опитах се да не мисля за това.

Забравили, че чувам мислите ти?

Погледнах я изненадано. Ето я отново. Влизаше в главата ми, два пъти за един ден, сякаш никога не беше преставала. В един миг изобщо не ми говореше, а в следващия се държеше така, все едно между нас нищо не се беше променило. Знаех, че трябва да поговорим за това, но вече нямах желание да споря с нея.

Не че бих могъл да споря с теб, ако беше по бански, Лена.

Тя се наведе към мен и започна да издърпва протърканата тениска над главата ми. Няколко къдрици от отново разпиляната й коса погъделичкаха раменете ми. Обви ръцете си около врата ми и ме придърпа по-близо към себе си. Опрени лице в лице, виждах как слънцето блести в очите й. Не си спомнях някога да са изглеждали толкова златисти.

После Лена захвърли тениската в лицето ми, стана от хавлията и се затича към водата, смеейки се като малко дете, докато скачаше в езерото все още с дрехите си. Не я бях виждал да се смее и да се радва така от месеци. Като че ли отново се беше върнала при мен за един следобед, макар да не разбирах защо. Прогоних въпросите от ума си и започнах да я гоня във водата и по брега на езерото.

— Спри!

Лена ме пръскаше с вода, аз също я пръсках. Дрехите й бяха напълно мокри, шортите ми също, но беше прекрасно да сме навън, на слънце. Линк плуваше по-надалече към малкия пристан. Наистина бяхме сами.

— Лена, чакай. — Тя ми се усмихна през рамо и се гмурна във водата. — Няма да се отървеш толкова лесно.

Хванах крака й, преди да изчезне, и я дръпнах към себе си. Тя се засмя и ме ритна, започна да се извива и аз паднах във водата заедно с нея.

— Мисля, че намерих някаква риба! — изпищя Лена.

Хванах я за кръста и я придърпах към себе си. Гледахме се очи в очи, нямаше нищо освен слънце и вода, и нас двамата. Сега не можехме да го избегнем.

— Не искам да си тръгваш. Искам нещата да са такива, каквито бяха преди. Не можем ли да си го върнем, знаеш… както беше…

Лена постави ръка на устните ми.

— Шшш…

От върха на пръстите й по устните ми протече топлина, премина по раменете и после през цялото ми тяло. Почти бях забравил това чувство, горещината, електричеството… Тя ме прегърна, сви ръце в юмруци на гърба ми и отпусна глава на рамото ми. От кожата ми сякаш се издигаше пара, усещах приятни пробождания по местата, където ме докосваше. Не бяхме се оказвали така близо един до друг от седмици. Вдишах дълбоко. Лимони и розмарин… и нещо друго. Нещо различно.

Обичам те, Лена.

Знам.

Повдигна лицето си към мен и аз я целунах. За секунди изчезна в прегръдката ми така, както не го беше правила от месеци. Целувката имаше свой живот, независимо от нас, като че ли бяхме под някакво чародейско заклинание, само наше, ничие друго.

Повдигнах я, краката й се увиха около кръста ми, водата се лееше около нас. Отнесох я обратно на кърпата и се претърколихме на мръсния пясък. Топлината ни се превърна в огън. Знаех, че сме извън контрол и трябва да спрем.

Лена.

Тя простена под тежестта на тялото ми, завъртяхме се още веднъж един върху друг. Опитвах се да успокоя дишането си. Лена отметна глава назад, засмя се и по гърба ми премина студена вълна. Спомних си този смях, смеха от съня ми. Само че тогава беше смехът на Сарафина. Дъщерята звучеше точно като майка си.

Лена…

Въобразявах ли си? Преди да разбера какво става, тя седна върху мен и вече не можех да мисля за нищо друго. За секунди бях изгубен напълно, почти задушен от целувките и прегръдката й. Гърбът ми се стегна и усетих, че не мога да дишам. Знаех, че ако не спрем скоро, ще свърша в спешното на болницата или дори по-лошо.

Лена!

Почувствах раздираща болка по устните си. Отблъснах я и се претърколих встрани, все още зашеметен. Тя се смъкна на пясъка и седна с подвити под себе си крака. Очите й блестяха, златни и огромни. Без почти никаква следа от зелено. Дишаше тежко. Аз дишах два пъти по-тежко от нея, сърцето ми направо щеше да изскочи. Всеки оголен нерв в тялото ми гореше, бях като подпален от всички страни. Лена повдигна глава, едва виждах лицето й сред хаоса от разпиляна коса и пясък. Само странният златист блясък.

— Махни се от мен — каза напълно спокойно, всяка дума идваше от някакво дълбоко, недостижимо за никого място вътре в нея.

Линк излезе от водата и започна да търка с кърпата щръкналата си мокра коса. Изглеждаше нелепо с пластмасовите си очила за плуване, които майка му го караше да носи още откакто бяхме съвсем малки.

— Пропуснах ли нещо?

Докоснах устните си, примигнах и погледнах към пръстите си. Кръв.

Лена се изправи, обърна ни гръб и си тръгна.

За малко да те убия.

Затича се към дърветата.

— Лена! — Хукнах след нея.

Да тичаш бос из горите на Южна Каролина не е особено добра идея. Времето беше много горещо и сухо и брегът на езерото беше покрит с изсъхнали шишарки от кипарис, които се забиваха в стъпалата ми като хиляди игли. Но не спирах да тичам. По-скоро чувах Лена, отколкото да я виждам, докато тя криволичеше през дърветата пред мен.

Разкарай се! Върви си!

Голям клон с шишарки от един бор се отчупи без предупреждение и падна на земята на няколко метра пред краката ми. Чувах как друг клон се откъсва с грохот малко по-нататък.

Лена, полудя ли?

Около мен навсякъде падаха клони, пропускайки ме на сантиметри. Достатъчно далече, за да не ме ударят, но достатъчно близко, за да разбера намека.

Престани!

Не ме преследвай, Итън! Остави ме на мира!

Разстоянието помежду ни се увеличаваше, но аз се затичах по-бързо. Стволовете на дърветата и клоните на храстите прехвърчаха покрай мен. Лена се движеше между дърветата, без да следва някаква утъпкана пътека. Отиваше към магистралата. Още едно дърво падна пред мен и се стовари хоризонтално върху дънерите на две други дървета отстрани. Бях в капан. В короната на събореното дърво имаше гнездо на орел. Нещо, което Лена никога не би допуснала да се случи, ако беше на себе си и разсъждаваше ясно. Докоснах внимателно клончетата, за да проверя за счупени яйца.

В този миг чух звук от мотор и стомахът ми се преобърна. Опитах се да си проправя път през клоните. Лицето ми беше издраскано и разкървавено, но успях да стигна навреме до шосето, за да видя как Лена сяда зад моториста, каращ проклетия „Харли Дейвидсън“.

Лена, какво правиш?

Тя погледна за миг към мен. После потегли, черната й коса се вееше на гърба й.

Махам се оттук.

Бледите й ръце се обвиха около моториста от паркинга на „Джаксън“, онзи, който беше нарязал гумите на колите.

Моторът. Най-накрая си спомних. Беше на една от снимките от гробището, тази, която изчезна от стената й, след като попитах за нея.

Тя не би скочила на задната седалка на някой случаен тип.

Освен ако не го познаваше.

В този момент не знаех кой е по-лошият вариант.