Прелестен мрак

17.IV Лимони и пепел

Когато паркирах пред „Рейвънуд“, Лена седеше на прогнилата веранда и чакаше. Беше облечена в стара, плътно закопчана до горе риза, с дънки и носеше протритите си кецове „Чък Тейлърс“. За миг ми се стори, че времето се е върнало назад, три месеца по-рано, и днес е просто поредният обикновен ден в Гатлин. Но освен това тя носеше една от старите раирани жилетки на Макон и нищо не беше същото. Сега, след като Макон го нямаше, нещо в „Рейвънуд“ изглеждаше просто… погрешно. Както да отидеш в Окръжната библиотека на Гатлин, когато Мариан, единствената библиотекарка, не е там, или ДАР без най-важната си дъщеря на Американската революция, мисис Линкълн. Или кабинетът на родителите ми без мама.

„Рейвънуд“ изглеждаше все по-зле всеки път, когато идвах. Гледах арките, образувани от клоните на плачещите върби, и ми беше трудно да повярвам, че е възможно състоянието на градината да се влоши толкова бързо. Купища цветя като тези, които, когато бях малък, Ама упорито ме учеше да садя, се бореха да си намерят място в сухата земя. Под магнолиите стръковете зюмбюл се бяха преплели с хибискуса и навсякъде се виждаха незабравки, сякаш самата градина скърбеше, потънала в траур.

Което беше напълно възможно. Имението „Рейвънуд“ винаги беше имало собствен характер, собствена воля. Защо градината да е различна? Силната скръб на Лена определено не помагаше. Къщата отразяваше като огледало нейните настроения по същия начин, както го беше правила за Макон.

Преди да почине, той завеща „Рейвънуд“ на Лена и понякога се питах дали нямаше да бъде по-добре да не го беше правил. От ден на ден къщата изглеждаше все по-ужасно и неприветливо. Всеки път, когато изкачвах хълма, се хващах, че затаявам дъх в очакване и на най-малкия признак на живот, на нещо ново, нещо разцъфтяло.

Всеки път, когато стигах върха, всичко, което виждах, бяха само още и още голи клони.

Лена влезе във волвото и веднага започна да се оплаква:

— Не искам да ходя.

— Никой не иска да ходи на училище.

— Знаеш какво имам предвид. Онова място е ужасно. Предпочитам да остана тук и да уча латински цял ден.

Определено нямаше да бъде лесно. Как можех да я убедя да отиде някъде, където и аз не исках да ходя? Гимназията беше отврат. Универсална истина е, а който е казал, че това са най-хубавите години от живота ни, сигурно е бил пиян или е халюцинирал. Реших, че реверсивната психология е единственият ми шанс.

— Годините в гимназията са най-кошмарните в живота.

— Така ли?

— Със сигурност. Трябва да се върнеш.

— И как се предполага това да ме накара да се почувствам по-добре?

— Не знам. Да кажем, че времето в училище е толкова ужасно, че всичко след това ще ти се струва страхотно в сравнение с него?

— По твоята логика трябва да прекарвам целия си ден с директор Харпър.

— Може да се пробваш и за мажоретка.

Тя завъртя гердана си около пръста си и талисманите по него се блъснаха един в друг.

— Звучи ми изкушаващо.

Усмихна се, почти се засмя и разбрах, че ще дойде с мен.

Лена се отпусна на рамото ми и по целия път до училище останахме така.

Но когато стигнахме до паркинга, не успя да намери сили да излезе от колата, а аз не посмях да изключа двигателя.

Савана Сноу, кралицата на гимназия „Джаксън“, мина покрай нас, приглаждайки към тялото си тясната си тениска. Емили Ашър, нейната вярна дружка, вървеше след нея, без да спира да пише есемеси, докато се промъкваше между колите. Емили ни видя и дръпна Савана за ръката. Те застинаха на място, реакция на всяко добре възпитано от майка си момиче от Гатлин при среща с човек, който скоро е загубил близък роднина. Савана притисна учебниците си до гърдите си и кимна тъжно с глава към нас. Сякаш гледахме стар ням филм.

Чичо ти е на по-добро място, Лена. Той е пред портите на Рая и хор от ангели го води към обичния ни Създател.

Преведох посланието им на Лена, но тя вече знаеше какво си мислеха.

Спри!

Лена вдигна тетрадката пред лицето си, опитвайки се да се скрие. Емили ни махна съвсем леко, почти срамежливо с ръка. Без да ни досажда, оставяйки ни сами, като по този начин показваше, че не просто е добре възпитана, но и чувствителна. И не беше нужно да съм телепат, за да разбера какво се случваше в главата й.

Няма да ти досаждам, защото уважавам мъката ти, сладка Лена Дюшан. Но винаги, наистина винаги ще съм тук, до теб, както Добрата книга и мама са ме учили.

Емили кимна на Савана и двете се отдалечиха бавно и натъжено, сякаш не те бяха създали само преди няколко месеца нелепата организация „Ангелите спасители на Джаксън“ с единствената цел да изгонят Лена от гимназията.

В известен смисъл това беше още по-лошо. Емъри се затича да ги настигне, но ни видя и забави ход с помръкнал вид, като потропа леко на капака на колата ми. От месеци не ми беше проговарял, но сега ми показваше подкрепата си. Пълни простотии.

— Не го казвай — сви се Лена почти на топка на седалката до мен.

— Можеш ли да повярваш, че не си свали шапката? Майка му направо ще го линчува, когато се прибере у дома. — Изключих двигателя. — Ако си изиграеш картите добре, можеш дори да станеш главна мажоретка, сладка Лена Дюшан.

— Те са… такива…

Беше толкова бясна, че за миг съжалих, че съм се пошегувал с това. Но подобни неща щяха да се случват през целия ден и по-добре да бъде подготвена, преди да тръгне по коридорите на „Джаксън“. Бях изживял прекалено много време като Бедния Итън Уейт, на когото майка му почина миналата година, за да позволя това да се случи и на нея.

— Лицемери? — Знам, чисто подценяване.

— Овце. — Да, точно попадение. — Не искам да ставам мажоретка, нито да седя на масата им. Не искам дори да гледат към мен. Знам, че Ридли ги изманипулира със своите сили, но ако те не бяха организирали онзи купон за рождения ми ден… ако си бях останала вкъщи, както чичо Макон искаше… — Нямаше нужда да довършва изречението. Може би още щеше да е жив.

— Няма как да си сигурна, Лена. Сарафина щеше да намери друг начин да се добере до теб.

— Те ме мразят и така трябва да бъде. — Косата й започна да се къдри и за миг си помислих, че ще се излее порой, както винаги ставаше в такива случаи. Отпусна глава, без да обръща внимание на сълзите, които се изгубваха в полуделите й къдрици. — Някои неща трябва да си останат същите. Нямам нищо общо с тях.

— Няма да ти противореча за това. Никога не си имала нищо общо с тях, а и не мисля, че някога ще имаш.

— Знам, но нещо се промени. Всъщност всичко се промени.

Загледах се през прозореца.

— Не всичко.

Бу Радли гледаше право към мен. Беше се разположил върху избелялата линия, очертаваща границите на мястото за паркиране до нашето, сякаш беше чакал точно този момент. Бу все още следваше Лена навсякъде като добро чародейско куче. Замислих се колко пъти се бях колебал дали не е по-добре да го кача в колата да се повози с мен. Да му спестя малко време и търчане. Отворих вратата подканващо, но Бу не помръдна.

— Добре. Така да бъде.

Протегнах се да затворя вратата, защото знаех, че никога няма да се качи. И тъкмо тогава той скочи в скута ми, смъкна се покрай волана и се озова в ръцете на Лена. Тя зарови лице в козината му и си пое дълбоко дъх, сякаш това мизерно на външен вид куче създаваше някакъв особен въздух, различен от онзи навън.

Двамата се сляха в една вибрираща маса от черна коса и черна козина.

За около минута цялата вселена стана ужасно крехка, сякаш можеше да се разпадне, ако духнех в погрешната посока или дръпнех погрешната нишка.

Знаех какво трябва да направя. Не можех да обясня чувството, което изпитах, но то ме връхлетя със същата мощ, както някога ме завладяваха сънищата ми. Тогава, когато видях Лена за пръв път в кошмарите си. Те бяха толкова истински, че сутрин намирах кал по чаршафите си или пък речна вода нахлуваше в стаята ми. Това чувство беше същото.

Трябваше да знам каква заплаха се задава на хоризонта. Трябваше да съм човекът, който знае в каква посока да поемем. Тя не виждаше ясно пътя си, нито къде се намира точно в този момент, така че оставах аз.

Загубена. Сега Лена беше загубена, а това беше единственото нещо, което не можех да й позволя да бъде.

Запалих двигателя и дадох на заден ход. Бяхме успели да стигнем до паркинга на училището, но нямаше нужда от повече думи. Знаех, че е време да заведа Лена у дома. Бу остана със затворени очи през целия път към „Рейвънуд“.

Взехме едно старо одеяло и отидохме до „Грийнбриър“; разпънахме го близо до гроба на Женевиев, върху малката тревиста полянка с каменната плоча и ронещата се стена. От всички страни ни заобикаляха почернели дървета и обгорена земя, само на места от твърдата пръст бяха започнали да поникват плахи зелени стръкчета. Дори и сега това си оставаше нашето място — тук за първи път бяхме говорили, след като Лена разби прозореца в часа по английски език само с поглед. И с чародейските си сили. Леля Дел вече не можеше да гледа изгорялото гробище и съсипаните градини, но Лена нямаше нищо против. Тук за последно беше видяла Макон и това го превръщаше в сигурно място. Някак си гледката към разрухата от огъня й се струваше позната, дори успокояваща. Огънят беше дошъл, поглъщайки всичко по пътя си, и после беше изчезнал. Не беше необходимо да се чудиш какво ли друго ще дойде или кога ли ще дойде при нас.

Тревата беше мокра и зелена и аз метнах одеялото върху двама ни.

— Ела по-наблизо, замръзваш.

Лена се усмихна, без да ме погледне.

— И откога ми е нужна причина, за да се приближавам до теб?

Облегна се на рамото ми и останахме така, смълчани, телата ни се топлеха взаимно, пръстите ни бяха преплетени, по ръката ми преминаваха леки тръпки.

Винаги ставаше така, когато се докосвахме — сякаш ме удряше слаб ток, който се усилваше при всеки наш допир. Напомняне, че чародейците и смъртните не могат да бъдат заедно. Не без това да доведе до фатален край за смъртния.

Погледнах към извитите черни клони и черното небе над нас. Сетих се за първия ден, когато последвах Лена до тази градина, как я открих тук да плаче сред високите треви. Гледахме как сивите облаци изчезваха в иначе синьото небе, облаци, които тя местеше само с мисълта си. Синьо небе — това бях аз за нея. Тя беше ураганът Лена, аз просто обикновеният, повече от нормален Итън Уейт. Не можех да си представя какъв щеше да бъде животът ми без нея.

— Виж — надигна се Лена и се пресегна към черните оголени клони.

Съвършен жълт лимон, единственият в градината, заобиколен от пепел. Тя го дръпна и във въздуха се разхвърчаха черни люспи. Жълтата кора на оцелелия плод блестеше в ръката й и Лена се отпусна отново в прегръдката ми.

— Виж го. Не всичко е изгоряло.

— Градината ще израсне наново.

— Знам.

Не звучеше убедено, докато търкаляше отнесено лимона в ръцете си.

— По това време следващата година нищо тук няма да бъде черно.

Лена погледна към клоните и небето над главите ни, после се приведе над мен, а аз я целунах по челото, по носа, по идеалните очертания на рождения белег във формата на полумесец на бузата й.

— Всичко ще бъде зелено. Дори тези дървета ще израснат съвсем нови.

Събухме обувките си и допряхме стъпалата си едно в друго. Усещах познатото електрическо пробождане, когато голата ми кожа се допираше до нейната. Бяхме толкова близко, че къдриците й падаха върху лицето ми. Духнах и те се разпиляха.

Бях хванат в нейния плен, повлечен в неизвестна посока от течението, което ни свързваше и същевременно ни разделяше. Наведох се, за да я целуна по устните, а тя пъхна лимона под носа ми, за да ме подразни.

— Помириши.

— Мирише като теб.

Лимони и розмарин, ароматът, който ме беше привлякъл към Лена, когато се срещнахме за пръв път. Тя го подуши с гримаса.

— Да бе, като мен.

— Само не прекалявай с киселия вкус — пошегувах се и аз и я придърпах към себе си, докато косите ни се изпълниха с пепел и трева, а горчивият лимон се загуби някъде под краката ни из одеялото. Кожата ми гореше. Макар че напоследък усещах само силен студ, когато докосвах ръката й или когато се целувахме — истински целувки, аз винаги горях. Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което мога да видя, да почувствам и да чуя започнат да се изгубват в мрака…

Лена ме отблъсна, за мое добро, и двамата се излегнахме на тревата, докато се опитвах да си поема дъх.

Добре ли си?

Аз… добре съм.

Не бях, но не казах нищо повече. Стори ми се, че нещо гори, и изведнъж осъзнах, че беше одеялото. То пушеше под нас, там, където докосваше земята.

Лена скочи бързо и го дръпна. Тревата беше овъглена и утъпкана.

— Итън. Виж тревата.

— Какво за нея?

Все още се опитвах да успокоя дишането си, но не исках тя да забележи. След рождения й ден нещата се влошаваха все повече във физическо отношение за мен. Не можех да не я докосвам, макар понякога да не издържах болката от този допир.

— Гори и сега.

— Странно.

Тя ме погледна спокойно, очите й бяха необичайно тъмни и едновременно с това сияеха с вътрешна светлина. После кимна с глава към тревата.

— Заради мен е.

— Да, определено предизвикваш доста горещи страсти.

— Не се шегувай точно сега. Става по-лошо.

Седнахме един до друг и се загледахме в останките от имението „Грийнбриър“. Но не гледахме точно тях. А силата на огъня.

— Също като майка ми — прозвуча болка в гласа на Лена.

Огънят беше запазената марка на Катаклиста и този на Сарафина беше изгорил всеки сантиметър от полетата в нощта на рождения ден на Лена. Сега самата тя беше започнала да пали огън несъзнателно. Стомахът ми се сви.

— И тревата ще порасне отново.

— Ами ако аз не искам? — каза Лена тихо, замислено, докато пускаше още една шепа овъглена трева да се изсипе между пръстите й.

— Какво?

— Защо трябва да става така?

— Защото животът продължава, Лена. Птиците си летят, пчелите си жужат наоколо. Семената са разпръснати и всичко се ражда наново.

— И после всичко ще изгори отново. Ако си достатъчно голям късметлия да си край мен в този момент.

Нямаше никакъв смисъл да се спори с нея, когато беше в такова настроение. Целият ми живот, прекаран с Ама, която също си имаше своята тъмна страна, ме беше научил на това.

— Понякога наистина става така.

Лена присви колене към гърдите си и отпусна брадичка върху тях. Хвърляше много по-голяма сянка върху тревата, отколкото би трябвало.

— Но все пак съм голям късметлия.

Преместих се напред, докато улових светлината и моята сянка падна върху нейната.

Седяхме така, един до друг, и само сенките ни се докосваха. После слънцето залезе и нашите тъмни двойници, очертани върху земята, се простряха към черните дървета и изчезнаха в здрача. Слушахме песента на цикадите в настъпилата тишина и се опитвахме да не мислим за нищо друго. А после дъждът пак заваля.