Прелестен мрак

20.VI От плът и кръв

— Макон!

С мъка се удържах да не го прегърна. Той, от друга страна, ме гледаше абсолютно спокойно и небрежно изтърсваше някакви боклучета и въгленчета от вечерното си сако. Трудно ми беше да възприема очите му. Бях свикнал с ледените черни очи на Макон Рейвънуд Инкубуса, очите, които те гледаха и не показваха нищо освен собственото ти отражение. Сега той стоеше пред мен, зеленоок като светъл чародеец. Ридли се взираше в него, напълно безмълвна. Не се случваше често Ридли да няма какво да каже.

— Задължен съм ти, мистър Уейт. Много задължен.

Макон наклони няколко пъти врата си напред и назад, разкърши рамене и изпъна цялото си тяло, сякаш се събуждаше от дълбока дрямка.

Наведох се и вдигнах падналото в мръсния пясък Сияние.

— Бях прав. Ти си бил вътре през цялото време.

Замислих се колко ли пъти го бях държал в ръцете си, разчитайки на него да ме води. Колко позната бях започнал да чувствам топлината му.

Линк все още имаше трудности с осмислянето на факта, че Макон е жив. Без да мисли, той се пресегна напред и го докосна невярващо като дете. Ръката на Макон полетя веднага във въздуха и го сграбчи. Той потрепери.

— Съжалявам, мистър Линкълн. Опасявам се, че рефлексите ми са все още доста… първични. Напоследък нямах много време да ги упражнявам.

Линк потърка ръката си.

— Не беше нужно да го правите, мистър Рейвънуд. Просто исках да се уверя, че не сте…

— Какво? Блудник? Бяс, може би?

Линк отново потръпна.

— Вие ми кажете, сър.

Макон протегна ръката си към него.

— Увери се сам тогава. Заповядай.

Линк простря плахо ръката си напред, сякаш щеше да я постави върху пламъка на свещите от тортата за нечий рожден ден, както правехме, когато бяхме малки. Пръстът му стигна на милиметър от изпокъсаното сако на Макон и спря.

Макон въздъхна, обърна престорено очи нагоре и притисна силно дланта на Линк до гърдите си.

— Виждаш ли? От плът и кръв. Сега вече имаме нещо общо, мистър Линкълн.

— Чичо Макон? — спусна се Ридли напред, най-накрая готова за него. — Наистина ли си ти?

Той я погледна в сините очи.

— Загубила си силите си.

Тя кимна, очите й се изпълниха със сълзи.

— Ти също.

— Да, някои от тях, но подозирам, че съм придобил други. — Протегна се към ръката й, но тя я отдръпна рязко. — Не съм сигурен. Все още се ориентирам в ситуацията. — Усмихна се. — Чувствам се като тийнейджър. За втори път.

— Но очите ти са зелени.

Макон тръсна глава и разкърши пръсти.

— Така е. Животът ми като инкубус приключи, но Промяната не е завършена. Въпреки че очите ми са на светъл чародеец, все още чувствам Мрака в мен. Той не е прогонен напълно. Все още.

— Аз не преживявам Промяна. Аз съм нищо, обикновена смъртна. — Произнесе думата, сякаш беше прокълната, и тъгата в гласа й беше истинска. — Вече нямам място в Общия ред.

— Ти си жива.

— Не мога да се приема такава. Аз съм безсилна, напълно безпомощна.

Макон се замисли, явно преценяваше думите й, като че ли се опитваше да определи не само нейното, но и своето състояние.

— Може да си по средата на твоя лична Промяна, освен ако това не е някой от по-интригуващите номера на сестра ми.

Ридли цялата грейна от внезапно появилата се надежда.

— Това означава ли, че силите ми могат да се върнат?!

Макон се взря в сините й очи.

— Мисля, че Сарафина е прекалено жестока, за да го позволи. Означава, че може би все още не си напълно смъртна. Мракът не ни напуска така лесно, както ни се иска. — Придърпа я рязко към гърдите си и тя зарови лице в сакото му като дванайсетгодишна. — Не е лесно да станеш Светлина, когато си била Мрак. Понякога е прекалено много да го поискаш от някого.

Опитах се да се ориентирам сред лавината въпроси, които препускаха из главата ми, и да уловя първия от тях.

— Как?

Макон се извърна от Ридли, зелените му очи ме заслепиха с новооткритата си светлина.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, мистър Уейт? Как така не почивам, разпилян на двайсет и седем хиляди частички пепел в урна, положена в подземната гробница на Рейвънуд? Или как така не гния под лимоновото дръвче в лицемерния престиж на „Градината на вечния покой“? Как се озовах затворен в малка кристална топка в твоя мръсен джоб?

— Две — казах, без да се замислям.

— Моля?

— Има две лимонови дръвчета на гроба ти.

— Колко щедро. И едно щеше да бъде достатъчно — усмихна се уморено Макон, което беше доста забележително, имайки предвид, че беше прекарал последните няколко месеца в свръхестествен затвор с размерите на яйце и едва ли се беше преработил. — А може би се питаш, млади ми приятелю, как така аз умрях, а ти оживя? Защото трябва да ти кажа, че ако тази история стане известна, съседите ти в квартала ще говорят за това и в следващия си живот.

— Само дето това не стана, сър. Да умрете, имам предвид.

— Прав си, мистър Уейт. Аз съм — и винаги съм бил — определено доста жив. Така да се каже.

Лив пристъпи колебливо напред. Въпреки че вече никога нямаше да стане Пазител, Пазителят вътре в нея продължаваше да търси отговори.

— Мистър Рейвънуд, мога ли да ви попитам нещо?

Макон наклони леко глава.

— А коя си ти, скъпа? Струва ми се, че твоят глас ме призова да изляза от затвора ми.

Лив се изчерви.

— Аз бях, сър. Казвам се Оливия Дъранд и се обучавах при професор Ашкрофт. Преди… — затихна гласът й.

— Преди да направиш заклинанието Ob Lucem libertas!

Лив кимна засрамено.

— Тогава си направила голяма жертва, за да ме спасиш, мис Оливия Дъранд. Длъжник съм ти, а аз винаги плащам дълговете си. Така че за мен ще е чест да отговоря на въпроса ти. И това е най-малкото, което ще направя за теб.

Макар да бе престоял толкова месеци затворен, Макон все още беше джентълмен.

— Очевидно знам как излязохте от Сиянието, но как попаднахте вътре? Невъзможно е един инкубус да се затвори вътре сам, особено когато би трябвало да е мъртъв?

Лив беше права. Той не можеше да го направи сам. Някой му беше помогнал и в мига, в който сферата го освободи, вече знаех кой е бил.

Човекът, когото и двамата обичахме толкова силно, колкото обичахме и Лена, дори в смъртта.

Майка ми — която обичаше книгите и старите предмети, нетрадиционните неща, историята и загадките. Която беше обичала Макон толкова много, че си беше тръгнала, когато той я бе помолил, въпреки че не бе могла да понесе мисълта да го остави. Дори и тогава една част от нея никога не го беше напуснала.

— Тя е била, нали?

Макон кимна.

— Майка ти единствена знаеше за Сиянието. Аз й го дадох. Всеки инкубус би я убил, за да го унищожи. Това беше нашата тайна, последната ни тайна.

— Видя ли я? — погледнах към небето, примигвайки силно. Изражението на Макон се промени. Виждах болката по лицето му.

— Да.

— Изглежда ли…

Каква? Щастлива? Мъртва? Като себе си?

— Красива, както винаги. Красива, както в деня, в който ни напусна.

— И аз я видях.

Спомних си за гробището на Савана и познатата тежка буца заседна на гърлото ми.

— Но как е възможно? — Лив не се опитваше да го предизвика, но просто не разбираше. Никой от нас не разбираше.

Макон беше ужасно тъжен. Беше му трудно да говори за майка ми, също както се измъчвах и аз, когато ми се налагаше да го правя.

— Мисля, че ще откриете, че невъзможното е много по-често възможно, особено в чародейския свят. Но ако имате сили да направите още едно последно пътешествие с мен, ще ви покажа.

Направи широк подканящ жест към мен с едната си ръка, а другата предложи галантно на Лив. Ридли пристъпи напред и ме хвана за ръката. Аз се поколебах, но после помогнах на куцукащия Линк да се опре на нея и така затворихме кръга.

Макон ме погледна и преди да успея да разгадая изражението му, въздухът се изпълни с дим…

Макон се опита да се задържи, но му се зави свят. Виждаше абаносовото небе над себе си, осеяно с оранжеви пламъци. Не можеше да види как Хънтинг се храни, но усещаше зъбите на брат си, забити в рамото си. Когато Хънтинг се засити, пусна изцеденото тяло на Макон на земята. Макон не знаеше колко време беше минало, но когато отвори очи, видя бабата на Лена, Емалин, коленичила над него. Чувстваше топлината от лечителската й сила да преминава през тялото му. Итън също беше тук. Макон се опита да каже нещо, но не знаеше дали могат да го чуят. Намери Лена, това искаше да му каже. Итън явно го беше чул, защото стана и изчезна сред огъня и облаците дим. Момчето толкова приличаше на Амари, упорито и безстрашно. Толкова приличаше на майка си, предано и честно, и обречено на сърдечната болка, която идваше с любовта към чародеец. Макон все още мислеше за Джейн, когато съзнанието му го предаде.

Когато отново отвори очи, огънят беше изчезнал. Димът, раздиращите звуци на пламъците и оръжията — всичко беше изчезнало. Почувства как се понася из мрака. Не беше както когато Пътуваше. Тази празнота имаше тежест. Тя го придърпваше към себе си. Когато се измъкна, видя, че ръката му беше замъглена, само отчасти материализирана.

Беше мъртъв.

Лена явно беше направила своя избор. Беше избрала да бъде Светлина. Дори сред мрака, наясно със съдбата на инкубусите в Отвъдния свят, го обзе дълбоко спокойствие. Всичко беше свършило.

— Не още. Не и за теб.

Макон се обърна рязко, защото веднага беше разпознал гласа. Лила Джейн. Тя искреше сред бездната, блещукаща и красива.

— Джейн. Толкова много неща искам да ти кажа.

Тя поклати глава, кестенявата й коса се разля по раменете.

— Няма време.

— Вече нямаме нищо друго освен време.

Протегна му ръка, пръстите й излъчваха трептяща светлина.

— Хвани ръката ми.

В мига, в който Макон я докосна, мракът започна да се разсейва сред цветове и светлина. Виждаше образи, познати форми и фигури блещукаха край него, но не можеше да ги задържи. После осъзна къде се намираха. Архивът, специалното място на Джейн.

— Джейн, какво става?

Видя я, че протяга ръка, но всичко беше размито и неясно. После чу думите, думите, на които я беше научил:

— Сред тези стени извън времето и извън пространството аз приковавам тялото ти и те заличавам от тази земя.

В ръката си държеше нещо. Сиянието.

— Джейн, не го прави! Искам да бъда тук, с теб.

Тя се рееше пред него, но вече беше започнала да се разтваря във въздуха.

— Обещах ти, че когато времето настъпи, ще го използвам. Спазвам обещанието си. Не можеш да умреш. Те се нуждаят от теб. — Вече я нямаше, беше се превърнала само в глас, нищо друго. — Синът ми се нуждае от теб.

Макон се опита да й каже всичко, което не беше успял преди, но беше прекалено късно. Усещаше притеглянето на Сиянието, нямаше силата да му устои. Докато потъваше в бездната, чу как тя запечатва съдбата му.

— Comprehende, liga, crucifige.

Плени, окови, разпъни на кръст.

Макон изпусна ръката ми и се освободихме от видението. Но то остана в съзнанието ми. Майка ми го беше спасила чрез оръжието, което сам й беше дал, за да го използва срещу него. Тя се беше отказала от възможността най-накрая да бъдат заедно — заради мен. Дали знаеше, че той е нашият единствен шанс?

Когато отворих очи, Лив плачеше, а Ридли се опитваше да скрие сълзите си.

— О, моля ви. Стига с тази драма.

Една сълза се търкулна по бузата й.

Лив изтри очите си, подсмърчайки.

— Нямах представа, че Блудник може да направи нещо такова.

— Ще се изненадаш от нещата, на които сме способни, когато ситуацията го изисква. — Макон стовари ръката си върху рамото ми. — Нали така, мистър Уейт?

Знаех, че се опитва да ми благодари. Но докато оглеждах нашия разкъсан кръг, не чувствах, че го заслужавам. Ридли беше загубила силата си, Линк се превиваше от болка, а Лив бе съсипала бъдещето си.

— Не съм направил нищо.

Макон ме стисна по-силно и ме завъртя към себе си.

— Ти успя да видиш това, което повечето хора биха пропуснали. Ти ме доведе тук, ти ме върна обратно. Ти прие съдбата си като Водач и намери пътя. Нито едно от тези неща не беше лесно. — Огледа се из пещерата — към Ридли, Линк и Лив. Очите му се задържаха малко по-дълго върху Лив и после отново се приковаха в моите. — За никого от вас.

Включително Лена.

Почти нямах сили да му го кажа, но не бях сигурен дали го знае.

— Лена мисли, че те е убила.

Отначало Макон не каза нищо, а когато проговори, гласът му беше овладян и спокоен.

— И защо мисли така?

— Сарафина ме прободе онази нощ и… я промени. — Знаех, че не звуча много логично, но имаше толкова неща, които той трябваше да научи. — Мисля, че може би е направила своя избор в сърцето си, без да го осъзнава.

— Не го е направила — не се съгласи Макон с мен.

— Беше Книгата на луните, мистър Рейвънуд — не успя да се въздържи Лив. — Лена отчаяно искаше да спаси Итън и използва Книгата. Направи сделка, вашият живот срещу неговия. Тя не знаеше какво ще се случи. Книгата не може да бъде контролирана и именно затова не може да бъде оставена в ръцете на чародейци.

Лив звучеше като истински Пазител повече от всякога досега.

Макон наклони леко глава.

— Разбирам. Оливия?

— Да, сър?

— С цялото ми уважение, нямаме време да се съобразяваме с Пазители. Днешният ден изисква някои конкретни действия да не намират място в архивите. Най-малкото, да не бъдат разказвани. Разбираш ли ме?

Лив кимна. Изражението й показваше, че разбира повече, отколкото той предполага.

— Тя вече не е Пазител.

Лив беше спасила живота му и бе унищожила своя. Заслужаваше уважението на Макон, най-малкото.

— Няма шанс да стана, не и след това — въздъхна тя.

Вслушах се в разбиващите се вълни и си пожелах да отнесат мислите ми със себе си в дълбините на морето.

— Всичко се е променило.

Очите на Макон се стрелнаха отново първо към Лив, после към мен.

— Нищо не се е променило. Поне не нещо важно. Може да стане, но още не е.

Линк се закашля неловко.

— Но какво можем да направим? Вижте ни само. — Спря за секунда. — Те имат цяла армия инкубуси и кой знае какво още там долу.

Макон ни огледа критично.

— А ние с какво разполагаме? С бивша Сирена, загубила силите си, с Пазител отстъпник, със загубен по пътя си Водач и… с теб, мистър Линкълн. Доста пъстър, но всъщност и изобретателен отбор. — Лусил измяука. — И да, с теб, мис Лусил.

Осъзнах каква разнебитена дружина бяхме — ранени, мръсни, изтощени…

— Да, някак си успяхте да стигнете дотук. И ме освободихте от Сиянието, което не е малко постижение.

— Да не казваш, че можем да се справим с тях? — попита Линк със същото изражение на лицето, както когато видяхме Ърл Пети да влиза в бой с целия бейзболен отбор на гимназията „Съмървил“.

— Казвам, че нямаме време да стоим тук и да си бъбрим, колкото и да се наслаждавам на приятната ви компания. Трябва да се погрижа за някои неща и племенницата ми е на първо място. — Макон се обърна към мен. — Водачо, покажи ни пътя.

Пристъпи напред към входа на пещерата и в този момент краката му се огънаха. Облак гъст прах се вдигна там, където беше паднал. Погледнах го, докато седеше сред калта в овъгленото си официално сако. Още не се беше възстановил от преживяното в Сиянието. Имахме нужда от друг план.