Прелестен мрак

15.VI Очевидното

Бричката се плъзна до знака „стоп“ пред сградата на Историческото общество, с предните гуми наполовина качени на бордюра, и двигателят бавно заглъхна на празната улица.

— Не можа ли малко по-тихо? Някой ще ни чуе.

Не че Линк някога е карал различно. И все пак в момента паркирахме на няколко метра от мястото, което беше щабквартирата на ДАР. Забелязах, че покривът най-накрая беше поправен — беше издухан от урагана Лена няколко дни преди рождения й ден. Въпреки че гимназията беше ударена от същата буря, предполагам, че поправките там щяха да почакат малко. В Гатлин си имаме приоритети.

Почти всеки в Южна Каролина е свързан по някакъв начин с конфедерат, така че да се присъединиш към „Дъщерите на Конфедерацията“ е лесно. Но за да влезеш в „Дъщерите на Американската революция“ е необходимо да докажеш, че си кръвно свързан с човек, воювал във Войната за американската независимост, както е известна в нашия щат. Проблемът е доказателството. Освен ако не си се подписал собственоръчно под Декларацията за независимост, трябва да представиш писмени свидетелства, дълги поне километър. Дори тогава трябва да чакаш да бъдеш поканен, което означава, че през периода на изчакване си длъжен да се залепиш за полата на майката на Линк и да подписваш всяка петиция, която тя реши да пусне. Може би нещата тук се вземат много по̀ на сериозно, отколкото на Север, защото хората имат нужда да докажат, че поне веднъж в някаква война всички сме били на една и съща страна. Смъртните жители на нашия град имаха също толкова сложни взаимоотношения, както и чародейците.

Тази вечер сградата изглеждаше празна.

— Едва ли има някой, който да ни чуе. Докато не свърши Унищожителното дерби, всички сигурно са на панаира.

Линк беше прав. Със същия успех в момента Гатлин можеше да бъде взет за призрачен град. Повечето хора бяха все още на панаира или вкъщи, на телефона, обсъждайки подробностите от случилото се на състезанието за пайове, което щеше да влезе в историята на Гатлин и щеше да бъде тема за разговор през следващите няколко десетилетия. Бях напълно убеден, че мисис Линкълн едва ли беше позволила на някой от членовете на ДАР да пропусне евентуалния й триумф, когато бие Ама за първото място в конкурса. Обзалагах се обаче, че в момента на майката на Линк й се щеше да не си е подавала носа навън и да си е правила туршията от бамя.

— Не всички.

Вече се бях изчерпал по отношение на идеи и обяснения, но знаех къде ще намерим достатъчно и от двете.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? Ами ако Мариан не е тук?

Линк беше нервен. Срещата с Ридли, мотаеща се с някакъв мутант-инкубус, не извади на показ най-добрите му качества. Не че имаше за какво да се притеснява. Беше пределно ясно за кого се е залепил Джон Брийд и това не беше Ридли.

Погледнах телефона си. Беше почти единайсет.

— Днес е официален празник за Гатлин. Знаеш какво означава това. Мариан трябва да е в „Lunae libri“.

Така работеха нещата тук. Мариан беше главният библиотекар на Окръжната библиотека в Гатлин от девет сутринта до шест вечерта всеки делничен ден. Но на официалните празници тя беше главен библиотекар на чародейската библиотека от девет вечерта до шест сутринта. В момента гатлинската библиотека беше затворена, което означаваше, че чародейската е отворена. А в „Lunae libri“ имаше врата, която водеше към Тунелите.

Затръшнах вратата на Бричката, докато Линк измъкваше фенера си от жабката.

— Знам, знам… Гатлинската библиотека е затворена, а тази на чародейците е отворена цяла нощ, тъй като повечето от клиентите на Мариан не обичат да излизат денем. — Линк размаха фенера си към стената на сградата пред нас. Светлината освети месинговата табелка с надпис „Дъщерите на Американската революция“. — И все пак, ако мама, мисис Ашър или мисис Сноу разберат какво има в мазето на тяхната сграда…

Държеше тежкия метален фенер, като че ли беше оръжие.

— Да не смяташ да се биеш с това нещо?

Линк сви рамене.

— Никога не знаеш на какво можеш да попаднеш там долу.

Знаех за какво си мисли. Никой от нас не беше идвал в библиотеката „Lunae libri“ от рождения ден на Лена. За последното ни посещение беше трудно да се намери точно определение в речника — „опасност“ беше доста далече от истината.

Опасност и смърт. Онази нощ направихме нещо погрешно и голямата част от него се случи точно тук. Ако бях стигнал до „Рейвънуд“ по-рано, ако бях намерил Книгата на луните, ако бях помогнал на Лена в битката й със Сарафина — ако бях направил поне едно от тези неща по друг начин, дали Макон щеше да бъде още жив?

Минахме откъм гърба на старата червена тухлена сграда, потънала в полумрак, разсейван само от бледата лунна светлина. Линк освети с фенера си желязната решетка близо до земята, а аз приклекнах до него.

— Готов ли си?

Фенерът потрепваше в ръката му.

— Където си ти, там съм и аз.

Протегнах ръката си напред и тя премина през познатата решетка, поставена откъм гърба на сградата. Всъщност това беше замаскираният вход към „Lunae libri“. Нищо в Гатлин не е такова, каквото изглежда на пръв поглед — поне не и ако е свързано с чародейците.

— Изненадан съм, че това заклинание още работи.

Линк гледаше как издърпвам ръката си обратно и тя се появява цяла-целеничка от омагьосаната решетка.

— Лена ми разказа, че то дори не е особено сложно. Просто някакъв номер за скриване, който Ларкин направил.

— Някога питал ли си се дали не е капан?

Фенерът трепереше толкова силно, че светлината едва стигаше до решетката.

— Има само един начин да разберем.

Затворих очи и пристъпих напред. В един миг стоях сред храсталаците зад сградата на ДАР, а в следващия бях в каменно приземие, което водеше към сърцето на чародейската библиотека. Потръпнах, когато преминах омагьосания праг на библиотеката, но не защото почувствах нещо свръхестествено. Тръпката, усещането за това, че правиш нещо погрешно, идваше от факта, че всичко си беше съвсем нормално. Въздухът си беше въздух и от двете страни на решетката, въпреки че в приземието цареше пълен мрак. Не усещах никаква магия, нито тук, нито някъде другаде в Гатлин или под него. Чувствах се само посинен и бесен, но и изпълнен с надежда. Бях убеден, че Лена изпитва нещо към Джон. Но ако имаше някаква възможност да греша и да се окаже, че Джон и Ридли й влияеха, си струваше да съм от другата страна на решетката отново.

Линк се препъна, докато минаваше през портала след мен, и изпусна фенера си. Той се претърколи по стъпалата надолу и ние останахме в мрака. После факлите от двете страни на стълбището започнаха да се запалват от само себе си една по една.

— Съжалявам. Тия неща винаги ме притесняват.

— Линк, ако не искаш да правиш…

Не виждах лицето му сред сенките. След секунда чух гласа му:

— Разбира се, че не искам да правя това. Нали знаеш, не казвам, че Ридли е любовта на живота ми. Не е. Щеше да е шантаво, нали? Но ако това, което Лена казва, е истина и Ридли иска да се промени? Ами ако вампирчето влияе по някакъв начин и на нея?

Съмнявах се, че някой може да влияе на Ридли, освен нея самата. Но не казах нищо.

Не ставаше дума само за Лена и мен. Ридли все още беше под кожата на Линк, по един лош начин. Не ти трябва да се влюбваш в Сирена. Влюбването в чародейка си е достатъчно тежко.

Последвах го в мъждукащата, осветена само от факлите тъмнина на света, разположен под нашия град. Напуснахме Гатлин и влязохме в света на чародейците, място, където всичко можеше да се случи. Опитах се да не мисля за времето, когато исках точно това.

Винаги когато минавах под каменния свод, на който бяха издълбани думите „DOMUS LUNAE LIBRI“, влизах в друг свят, в някаква паралелна вселена. Засега някои части от този свят бяха познати — мирисът на покрития с мъх камък, тежката сладникава миризма на пергамент от Гражданската война, че и по-отдавна, димът от факлите, надвиснали от гравирания таван. Можех да помириша влажните стени, да чуя случайната капка от подземните води, проправящи си път под каменния под. Но имаше и други части, които не ми бяха познати. Мракът в краищата на лавиците с книги, местата в библиотеката, които никой смъртен не беше виждал. Запитах се колко ли от това беше видяла майка ми.

Стигнахме до долу.

— А сега какво? — Линк намери фенера си и го насочи към колоната до себе си. Заплашителна каменна глава на грифон ни погледна оттам. Той отклони фенера и попадна на зъбат гаргойл. — Ако това е библиотеката, не искам да знам как изглежда чародейският затвор.

Чух звуци от разгарящи се пламъци.

— Почакай малко.

Една по една факлите, заобикалящи ротондата, пламваха и вече можехме да видим колонадата с редиците митологични създания — някои чародейски, някои смъртни — увиващи се около всеки пиедестал.

Линк се сви.

— Това място е доста сбъркано. Само казвам.

Докоснах гравираното женско лице, гърчещо се в ужасна агония сред огнени пламъци. Линк прокара ръка по друго лице с няколко редици кучешки зъби.

— Виж кучето. Прилича на Бу.

Погледна отново, видя, че зъбите излизат от мъжка глава, и отдръпна рязко ръката си.

Бяхме заобиколени от виещи се спираловидно гравирани камъни, направени като че ли едновременно от камък и дим. От извивките и гънките на колоната до мен изплува лице, което ми се стори познато. Не бях съвсем сигурен, защото имаше прекалено много скала около него. Лицето сякаш се бореше с камъка, опитвайки се да си проправи път към мен. За секунда помислих, че устните му се движат, сякаш искаше да ми каже нещо.

Отстъпих назад.

— Какво, по дяволите, е това?

Линк стоеше до мен, зяпнал колоната, която отново се беше превърнала в обикновен стълб, обвит във виещи се вълни и спирали. Лицето се беше скрило в камъка, като глава, която изчезва под морската повърхност.

— Океанът, може би? Дим от огън? Има ли значение?

— Забрави.

Аз не можех, макар все още да не разбирах какво става. Познавах лицето в камъка. Бях го виждал някъде преди. Тази стая беше зловеща и напомняше, че чародейският свят е мрачно място, независимо на чия страна си ти.

Още една факла се запали и лавиците със стари книги, ръкописи и чародейски свитъци се появиха пред очите ни. Те излъчваха сияние от ротондата във всички посоки, като спици в колело, и отново изчезнаха в тъмнината зад тях. Последната факла пламна и вече можех да видя резбованото махагоново бюро, където трябваше да седи Мариан.

Беше празно. Макар Мариан винаги да казваше, че „Lunae libri“ е място на древна магия, нито Мрак, нито Светлина, без нея цялата библиотека ми се струваше доста мрачна.

— Тук няма никого — каза отчаяно Линк.

Взех една факла от стената и му я подадох, после свалих една и за себе си.

— Те са тук долу.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Тръгнах уверено напред между лавиците, преструвайки се, че имам ясна идея къде отивам. Въздухът беше наситен с миризмата на ронещи се стари книги и древни свитъци, прашните дървени лавици стенеха под тежестта на стотиците години и векове, изпълнени с думи. Вдигнах факлата си към най-близкия рафт. „Тайните на пръстите: заклинание за косата на твоята девица“. „Тайните на езика: как да обвързваме хората“. „Тайните на карамела: съвети за прикриване“. Сигурно сме на Т.

— „Унищожение на смъртния живот“. Това трябва да е на У. — протегна се Линк към една книга.

— Не я пипай. Ще ти изгори ръката.

Бях си научил урока по трудния начин, от Книгата на луните.

— Не трябва ли поне да я скрием? Зад „Карамела“?

Линк имаше право.

Не бяхме минали и пет метра, когато чух смях. Момичешки смях, без съмнение, който отекваше в гравираните тавани.

— Чу ли това?

— Какво? — размаха факлата си Линк и за малко не подпали купчината със свитъци до себе си.

— Внимавай. Тук долу няма пожарни изходи.

Стигнахме до място, където се пресичаха няколко редици от покритите с книги лавици. Чух го отново, приличаше на музика. Беше красив и познат и звукът на този смях ме караше да се чувствам в безопасност, светът, сред който се намирах, стана по-малко чужд.

— Мисля, че някъде се смее момиче.

— Може да е Мариан. Тя е момиче. — Погледнах го, сякаш се беше побъркал, а той сви рамене. — Добре де, донякъде.

— Не е Мариан.

Направих му знак с ръка да млъкне и да се заслуша, но звукът беше изчезнал. Тръгнахме в посоката, от която идваше смехът, и проходът зави няколко пъти, докато накрая стигнахме до друга ротонда, подобна на първата.

— Дали е Лена или пък Ридли?

— Не знам. Насам.

Почти не чувах звука, но всъщност знаех кой е. Част от мен винаги беше подозирала, че ще намеря Лена, независимо къде е тя. Не можех да го обясня, просто го знаех.

Беше напълно логично. Щом нашата връзка беше толкова силна, че сънувахме едни и същи сънища и можехме да общуваме без думи, защо да не мога да усетя къде се намира тя? Беше същото като да се прибираш от училище към вкъщи или някое друго място, където ходиш всеки ден, и си спомняш как си тръгнал от паркинга, а след това се сепваш и виждаш, че паркираш на алеята пред дома си и нямаш представа как си стигнал там.

Тя беше моята цел. Аз винаги пътувах към Лена. Дори когато не исках. Дори когато тя не вървеше към мен.

— Още малко.

На следващия завой пред нас се разкри коридор, покрит с бръшлян. Повдигнах факлата си и един месингов фенер, висящ сред листата, се запали от само себе си.

— Виж.

Светлината от фенера разкриваше очертанията на врата, скрита под виещите се лози на бръшляна. Опипах с ръка стената, докато не открих студеното кръгло желязо на мандалото. Беше във формата на полумесец. Чародейската луна.

Отново чух смеха. Беше Лена. Има някои неща, които момчето просто усеща. Познавах Лена. И бях сигурен, че сърцето ми няма да ме подведе.

В момента то блъскаше силно в гърдите ми. Бутнах вратата и тя проскърца, натежала от годините. Отвори се тя и пред очите ни се разкри великолепен кабинет. На далечния край на стаята имаше легло с балдахин. Едно момиче лежеше по корем в него и пишеше в малка червена тетрадка.

— Лена!

Момичето вдигна глава към нас изненадано.

Само че не беше Лена.

Беше Лив.