18.VI В огледалния свят

Леля Каролин живееше на улица „Либърти“, близо до катедралата „Св. Йоан Кръстител“. Не бях ходил у тях от доста време, но знаех откъде да мина. Трябваше да вървя само по улица „Бул“, защото нейната къща беше част от историческата обиколка с трамвай на Савана, която минаваше от единия до другия край на улицата. Освен това повечето улици тръгваха от парка и следваха пътя на реката, а през няколко пресечки имаше малко площадче, което можеше да послужи за ориентир къде се намираш. Беше трудно да се загубиш в Савана, независимо дали си Водач или не.

Между Савана и Чарлстън човек може да намери историческа обиколка за почти всичко. Обиколка на плантациите, южняшки готварски обиколки, обиколки на Дъщерите на революцията, Призрачни обиколки (тези ми бяха любимите) и най-класическите — обиколки на историческите домове. Къщата на леля Каролин беше част от последния вид, откакто се помнех. Отношението й към детайлите беше прословуто не само в нашето семейство, но и в цяла Савана. Тя беше уредник в тукашния Исторически музей и знаеше толкова много за историята на всяка сграда, местна забележителност и скандал в Града на дъбовете, колкото мама знаеше за Гражданската война. Постижението не беше никак малко, като се имаше предвид, че скандалите тук бяха по-многобройни дори от туристическите обиколки.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, човече? Мисля, че трябва да си починем малко и да си вземем нещо за ядене. Убивам за един бъргър.

Линк имаше по-голяма вяра в умението на Сиянието да ни води, отколкото в моите способности. Лусил, която се беше появила отново, приседна в краката му и наклони главичката си на една страна. Явно и тя не беше убедена.

— Само трябва да се придържаме към реката. Рано или късно ще стигнем до „Либърти“. — Посочих към камбанарията, която се виждаше на няколко пресечки от нас. — Това е катедралата „Св. Йоан Кръстител“. Почти стигнахме.

Двайсет минути по-късно все още се въртяхме в кръг близо до катедралата. Линк и Лив вече губеха търпение и не можех да ги виня. Погледнах по улица „Либърти“, за да открия нещо познато.

— Къщата й е жълта.

— Жълтото явно е популярен цвят тук. Всички къщи на тази улица са жълти.

Дори Лив вече ми се дразнеше. Вече три пъти ги прекарвах през една и съща пресечка.

— Мисля, че се намираше на площад „Лафайет“.

— Мисля, че трябва да намерим телефонен указател и да проверим адреса — избърса Лив нервно потта от челото си.

Изведнъж на известно разстояние пред нас забелязах една фигура.

— Не ни трябва телефонен указател. Къщата е онази в края на пресечката.

Лив направи гримаса.

— Откъде си сигурен?

— Защото леля Дел стои пред нея.

Нямаше нищо по-странно от това да се озовеш в Савана след няколко часа обиколки из чародейските тунели в някакво странно, алтернативно време. А после да отидеш до леля си Каролин, сестрата на майка ти, и да откриеш леля Дел, лелята на Лена, да стои на тротоара пред къщата й и да ти маха с ръка. Тя ни очакваше.

— Итън! Толкова се радвам, че най-накрая те намерих. Бях навсякъде — Атина, Дъблин, Кайро.

— Търсили сте ни в Египет и в Ирландия?

Лив изглеждаше толкова объркана, колкото се чувствах аз, но поне това можех да й го обясня.

— Щатът Джорджия. Атина, Дъблин и Кайро са градове в Джорджия.

Тя се изчерви. Понякога забравях, че беше толкова далече от Гатлин, колкото и Лена, само че по различен начин.

Леля Дел ме хвана за ръката и я разтръска развълнувано.

— Арелия се опита да види къде се намираш, но успя да стигне само до Джорджия. За нещастие ясновидството е повече изкуство, отколкото наука. Слава на звездите, че те открих.

— Какво правиш тук, лельо Дел?

— Лена е изчезнала. Надявахме се, че е с теб — въздъхна тя, осъзнавайки, че е сбъркала.

— Не е с мен, но мисля, че мога да я намеря.

Леля Дел приглади измачканата си пола.

— Тогава и аз мога да ти помогна.

Линк се почеса по главата. Беше срещал леля Дел, но никога не беше виждал демонстрация на дарбата й на Палимпсест. Ясно беше, че му е трудно да си представи как тази объркана стара жена може да ни помогне. След като бях прекарал една нощ с нея на гроба на Женевиев Дюшан, аз бях по-наясно.

Потропах с тежката желязна топка по вратата. Леля Каролин отвори след известно време, бършейки ръцете си в кухненската си престилка с надпис М.И.В.Ю. Момичета, израсли в Юга. Усмихна се, в ъгълчетата на очите й се появиха малки бръчици.

— Итън, какво правиш тук? Не знаех, че ще идваш в Савана.

Не бях обмислил какво ще обяснявам, затова трябваше да се задоволя с първата глупост, която ми хрумна.

— Дойдох в града, за да се видя с един… приятел.

— Къде е Лена?

— Не успя да дойде. — Отстъпих встрани, за да й отвлека вниманието. — Познаваш Линк, а това са Лив и лелята на Лена, Делфин.

Бях сигурен, че веднага след като си тръгна, леля Каролин ще се обади на баща ми, за да му каже колко е хубаво, че сме се видели. Така че дотук бяхме с пазенето на местонахождението ми от Ама и оцеляването ми до седемнайсетгодишния ми рожден ден.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо.

Винаги можех да разчитам на Линк да се държи като възпитано южняшко момче, когато се налагаше. Опитах се да се сетя за някого от Савана, когото леля ми да не познава. Сякаш беше възможно. Савана е по-голяма от Гатлин, но всички южняшки градове са еднакви. Всеки познава всекиго.

Леля Каролин ни покани да влезем вътре. Изчезна за няколко секунди и се появи отново с поднос със студен чай и чиния с кленови бисквитки, които бяха по-сладки дори от чая.

— Днес е най-странният ден в живота ми.

— За какво говориш? — протегнах ръка към една бисквитка.

— Сутринта, докато бях в музея, някой е проникнал в къщата. Но това не е най-странното. Не са взели нищо. Претършували са целия таван и не са пипнали другите стаи.

Погледнах Лив. Това не можеше да е съвпадение. Леля Дел явно мислеше същото, но ми беше трудно да кажа със сигурност. Тя изглеждаше леко замаяна, явно още й беше трудно да се ориентира сред всичките тези неща, които се бяха случили в тази стая, откакто през 1820 г. е била построена къщата. Вероятно преминаваше скоростно и едновременно през тези двеста години, докато си седяхме там и си похапвахме бисквитки. Спомних си какво беше казала за дарбата си в нощта на гробището с Женевиев. Да бъдеш Палимпсест е голяма чест, но и още по-голямо бреме.

Запитах се какво можеше да има леля Каролин, което някой да иска да открадне.

— Какво държиш на тавана?

— Всъщност нищо. Коледни украшения, няколко архитектурни плана на къщата, някои документи на майка ти.

Лив ме срита по крака под масата. И аз си бях помислил същото. Защо не бяха в архива?

— Какви документи?

Леля Каролин донесе още бисквитки. Линк ги изяждаше по-бързо, отколкото тя успяваше да ги сервира.

— Не знам точно какви. Около месец преди да умре, майка ти ме попита дали може да донесе тук няколко кашона с документи. Знаеш каква беше, с всичките й хартии…

— Имаш ли нещо против да погледна? Работя с леля Мариан в библиотеката това лято и тя може би ще се заинтересува от тях. — Опитах се да звуча небрежно.

— Моля, заповядай, но там е голям хаос — вдигна чинията леля Каролин. — Трябва да се обадя на няколко места и все още не съм написала жалбата до полицията. Ще бъда тук долу, ако се нуждаете от мен.



Леля Каролин беше права. На тавана беше истински хаос. Дрехи и листове бяха разпилени навсякъде. Явно някой беше изсипал съдържанието на кашоните на една гигантска купчина. Лив вдигна няколко случайни листчета.

— Как, по… — Линк погледна засрамено леля Дел. — Искам да кажа, как ще открием каквото и да е тук? И какво всъщност търсим?

Изрита една празна кутия на пода.

— Всичко, което е било на майка ми. Някой е търсил нещо тук.

Всички се заровихме в различни части на купчината. Леля Дел намери наполовина пълна кутия с гилзи и кръгли куршуми от Гражданската война.

— Тук преди е имало прекрасна шапка.

Вдигнах годишника на мама от училище и един наръчник за битката при Гетисбърг. Забелязах колко по-оръфан беше наръчникът в сравнение с годишника. Такава си беше мама.

Линк коленичи върху купчина листа.

— Мисля, че намерих нещо. Това явно е било на майка ти, но не мисля, че е важно — само стари рисунки на имението „Рейвънуд“ и бележки за историята на Гатлин.

Всичко, което имаше връзка с „Рейвънуд“, беше важно. Граждански регистри на Гатлин от времето на Гражданската война, пожълтели рисунки на къщата на Макон и на други стари постройки в града — сградата на Историческото общество, старата пожарна, дори нашата къща, домът на фамилията Уейт. Но нищо от това не ми се струваше свързано с настоящия ни проблем.

— Ей, писи-писи… Вижте, намерих приятелче за… — вдигна Линк една котка, съхранена изключително добре благодарение на южняшкото изкуство на балсамирането, но веднага щом разбра, че е просто мъртва котка с мърлява черна козина, я остави на мястото й. — Лусил.

— Трябва да има нещо друго. Който и да е бил тук, едва ли е търсил регистри от Гражданската война.

— Може би са намерили това, за което са дошли — сви рамене Лив.

Погледнах към леля Дел.

— Има само един начин да разберем.

Няколко минути по-късно всички седяхме с кръстосани крака на пода, сякаш бяхме край лагерния огън на къмпинг. Или на терапевтичен сеанс.

— Наистина не мисля, че идеята е добра.

— Това е единственият начин да разберем кой е бил тук и защо.

Леля Дел кимна, но не изглеждаше напълно убедена.

— Добре. Помнете, ако ви прилошее, пъхнете глава между краката си. А сега се хванете за ръце.

Линк ме погледна.

— За какво говори? Защо да ни прилошава?

Хванах ръката на Лив, за да затворя кръга. Усещах я мека и топла в моята. Но преди да се замисля за факта, че се държахме за ръце, пред очите ми започнаха да проблясват различни картини… Една след друга, отваряха се и се затваряха като врати. Всеки образ беше свързан със следващия като плочките домино или като страниците на онези книжки с картинки, които трябва да разлистиш бързо, за да видиш какво се получава.



Лена, Ридли и Джон изсипваха кутии на тавана…

— Трябва да е тук. Продължавайте да търсите. — Джон хвърли няколко стари книги на пода.

— Защо си толкова сигурен? — Лена ровеше в друга кутия, ръката й беше покрита с черни рисунки.

— Тя е знаела как да я намери, и то без звездата.

Отвори се друга врата. Леля Каролин местеше кашони из тавана. Коленичи пред един от тях, и извади стара снимка на майка ми. Прокара ръка по нея и захлипа.

И още една. Майка ми, с разпусната по раменете коса, вдигната нагоре с очилата и за четене с червените рамки. Виждах я толкова ясно, все едно стоеше точно пред мен. Записа бързо нещо в дневника си със старата кожена подвързия, после откъсна една страница, сгъна я и я пъхна в плик. Надраска нещо върху плика и го мушна в дневника. После издърпа встрани един стар куфар, долепен до стената. Разхлаби дъска от дървената облицовка. Огледа се, сякаш усещаше, че някой може да я наблюдава, и пъхна дневника си в тесния процеп.



Леля Дел пусна ръката ми.

— Мамка му!

Линк бе забравил как да сдържа маниерите си в присъствието на дами. Беше позеленял и веднага напъха главата между краката си като пътник в самолет, който щеше да се разбие в земята. Не го бях виждал такъв от оня ден, в който Савана го предизвикала изпие цяла бутилка ментова ракия.

— Толкова съжалявам. Знам, че е трудно да се аклиматизираш след пътуване — потупа го леля Дел по гърба. — Справи се добре като за първи път.

Нямах време да мисля за всичко, което бях видял. Фокусирах се върху едно нещо: Знаела е как да я намери, и то без звездата. Джон говореше за Голямата бариера. Вярваше, че майка ми е знаела нещо за това, нещо, което може би беше записала в дневника си. Явно с Лив бяхме на една вълна, защото и двамата се протегнахме едновременно към стария куфар, опрян до стената.

— Тежък е. Внимавай.

Започнах да го дърпам. Имах чувството, че е натъпкан с тухли.

Лив се протегна и започна да разхлабва дъската. Пъхнах си ръката и веднага усетих допира на протритата подвързия. Извадих дневника; усещах тежестта му в ръката си. Това беше част от майка ми. Отворих го. Финият й почерк ме гледаше от плика.

Макон.

Отворих го и извадих единствения лист вътре.

„Ако четеш това, значи не съм успяла да стигна до теб, за да ти го кажа лично. Нещата са много по-зле, отколкото мислехме. Може би вече е прекалено късно. Но ако има някакъв шанс, то ти си единственият, който може би ще знае как да предотврати най-лошите ни страхове да не се превърнат в реалност.

Ейбрахам е жив. Криел се е през цялото време. И не е сам. Сарафина е с него, негов верен ученик, както е бил и баща ти.

Трябва да ги спреш, преди времето за всички ни да изтече.“

Л. Дж.

Очите ми пробягаха по последния ред на страницата. Л. Дж. Лила Джейн.

Забелязах и нещо друго — датата. Сякаш ме удариха силно в стомаха. 21-ви март. Месец преди инцидента с майка ми. Месец преди да я убият.

Лив отстъпи назад, беше усетила, че присъства на нещо лично и прекалено болезнено. Прелистих страниците на дневника, търсейки отговори. Имаше още едно копие на фамилното дърво на рода Рейвънуд. Бях го виждал и преди в архива, но това изглеждаше различно. Някои от имената се пресичаха.


Докато разгръщах страниците, един лист се изплъзна и полетя към пода. Вдигнах го и го разтворих. Хартията беше много тънка и прозрачна, приличаше на оризова. От едната страна имаше някакви странни рисунки. Криви овали, с неравности, сякаш дете беше рисувало облаци. Вдигнах го към Лив и го задържах отворен, за да види рисунките. Тя поклати глава, без да каже нито дума. Никой от нас не знаеше какво означават.

Сгънах тънкия лист и го пъхнах отново в дневника. Обърнах последната страница. Там имаше още нещо, което изглеждаше напълно безсмислено, поне за мен.

„In luce caecae Caligines sunt,

et in Caliginibus, Lux.

In Arcu imperium est,

et in imperio, Nox.“

Инстинктивно скъсах страницата и я прибрах в джоба си. Майка ми беше мъртва заради писмото и вероятно заради това, което беше написано на тези страници. Сега те ми принадлежаха.

— Итън, добре ли си?

Леля Дел звучеше загрижено.

Бях толкова далече от „добре“-то, че даже не си спомнях какво означаваше това. Трябваше да изляза от тази стая, да се махна от миналото на майка си, от главата си.

— Ей сега се връщам.

Хукнах по стълбището надолу към стаята за гости и се проснах на леглото с мръсните си дрехи. Загледах се в тавана, боядисан в небесносиньо, също като онзи в спалнята ми. Тъпите пчели. Шегата беше за тяхна сметка, а те дори не подозираха.

А може би шегата беше за моя сметка.

Бях като вцепенен — така, както става, когато се опиташ да почувстваш всичко наведнъж. Все едно бях леля Дел, която влиза за пръв път в тази стара къща.

Ейбрахам Рейвънуд не беше част от миналото. Беше жив и се криеше в сенките заедно със Сарафина. Майка ми беше разбрала и Сарафина я беше убила заради това.

Очите ми бяха замъглени. Потърках ги, очаквайки сълзите всеки момент да потекат, но те не идваха. Стиснах ги силно, затворих ги, но когато ги отворих, виждах само цветове и светлини, които ме заслепяваха, сякаш тичах. Виждах частици, фрагменти — стена, сребристи кофи за боклук, фасове. Каквото и да беше това, което преживях, когато се гледах в огледалото в банята ми, сега то се случваше отново.

Опитах се да се надигна, но бях прекалено замаян. Фрагментите продължаваха да прелитат покрай мен, а после се забавиха, давайки шанс на ума ми да ги осмисли.

Бях в стая, може би спалня. Беше трудно да определя от мястото, където се намирах. Сивият бетон на пода и белите стени бяха покрити със същите черни рисунки, които бях видял по ръцете на Лена. Когато погледнах към тях, ми се стори, че се движат.

Огледах стаята. Тя трябваше да е някъде тук.

— Чувствам се толкова различна от другите, дори от чародейците.

Това беше гласът на Лена. Вдигнах глава нагоре, следвайки звука.

Те бяха над мен, полегнали върху боядисания в черно таван. Лена и Джон бяха един до друг, глава до глава, говореха си, без да се поглеждат. Гледаха в пода така, както аз гледах към тавана, когато не можех да заспя. Косата на Лена се спускаше по раменете й, но не висеше надолу, а беше полепнала по тавана, сякаш лежеше на пода.

Щях да помисля, че е невъзможно, ако вече не го бях виждал. Само че този път тя не беше сама на тавана. И аз не бях там, за да я издърпам обратно долу.

— Никой не може да обясни силите ми. И семейството ми няма представа. Те просто не знаят. — Звучеше нещастна и отнесена. — И всеки ден, когато се събудя, мога да правя неща, които предишния ден не съм можела.

— Същото е и с мен. Един ден се събудих и си помислих за място, на което исках да бъда, и в следващия миг бях там.

Джон си подхвърляше нещо във въздуха, отново и отново. Само дето го подхвърляше към пода, а не към тавана.

— Да не казваш, че не си знаел, че можеш да Пътуваш?

— Не и докато не го направих — затвори той очи, но не спря да подхвърля топката.

— Ами родителите ти? Те знаят ли?

— Не познавам родителите си. Тръгнали са си, когато съм бил малък. Дори чародейците познават изрода, когато го видят.

Не можех да преценя дали лъжеше. Гласът му беше пълен с огорчение и болка, които ми звучаха съвсем искрено.

Лена се обърна и се облегна на лакти, за да го вижда по-добре.

— Съжалявам. Сигурно е било ужасно. Аз имах поне баба си, която се грижеше за мен — погледна топката и тя застина неподвижно във въздуха. — Сега вече си нямам никого.

Топката падна на пода. Подскочи няколко пъти и се търкулна на леглото. Джон се обърна, за да погледне Лена.

— Имаш Ридли. И мен.

— Повярвай ми, след като ме опознаеш, ще ти се иска да избягаш оттук на мига.

Деляха ги само няколко сантиметра.

— Грешиш. Знам какво е да се чувстваш сам дори когато си сред други хора.

Тя не каза нищо. Така ли се чувстваше и когато беше с мен? Чувстваше ли се сама, когато бяхме заедно? Когато я държах в прегръдките си?

— Лена? — стана ми гадно, че я нарича по име. — Когато стигнем до Голямата бариера, всичко ще бъде различно. Обещавам ти.

— Повечето казват, че това място не съществува.

— Защото не знаят как да го намерят. Можеш да стигнеш там само през Тунелите. Ще те заведа. — Повдигна брадичката й, за да я погледне в очите. — Знам, че се страхуваш. Но аз ще бъда с теб, ако поискаш.

Лена погледна встрани и потърка едното си око с опакото на дланта си. Видях черните рисунки по ръката й — сега изглеждаха по-тъмни. По-малко като изрисувани с маркер и повече като татуировките на Ридли и Джон. Тя гледаше право към мен, но не можеше да ме види.

— Трябва да съм сигурна, че няма да нараня никого. Няма значение какво искам.

— За мен има. — Джон прокара палеца си под окото й и спря сълзата, която беше избягала и се спускаше по лицето й. Приведе се по-близо до нея. — Можеш да ми се довериш. Никога няма да те нараня.

Придърпа я към себе си и главата й се отпусна на рамото му.

Мога ли?

Не успях да чуя нищо друго и ми ставаше все по-трудно да я виждам, сякаш фокусът ми се размиваше. Примигнах няколко пъти, като се опитвах да се съсредоточа, но когато отново отворих очи, виждах само въртящия се над мен син таван. Обърнах се настрани и забих поглед в стената.

Отново бях в стаята на леля Каролин, а те бяха изчезнали. Заедно, където и да се намираха.

Лена продължаваше напред. Отваряше сърцето си за Джон, а той успяваше да се докосне до част от нея, която смятах, че е изгубила завинаги. Или може би само аз не бях успял да я открия.

Макон беше живял в Мрака, а майка ми в Светлината. Може би не е било писано да открием начин смъртните и чародейците да бъдат заедно, защото такъв няма. Някой потропа по вратата, макар че тя не беше затворена.

— Итън? Добре ли си?

Лив. Пристъпваше тихо, но я чух. Не помръднах.

Леглото проскърца леко, когато тя приседна в края му. Почувствах ръката й — докосна ме леко по косата. Жестът беше спокоен и познат, сякаш го беше правила хиляди пъти. Нещата с Лив бяха такива — имах чувството, че я познавам от цяла вечност. Тя като че ли винаги усещаше от какво се нуждая и някак знаеше за мен неща, които дори аз не подозирах за себе си.

— Итън, всичко ще бъде наред. Ще разберем какво означава това, обещавам ти.

Знаех какво има предвид. Обърнах се на другата страна. Слънцето залязваше и в стаята беше тъмно. Не бях запалил лампата. Но различавах силуета й, докато тя се взираше към мен.

— Мислех, че не би трябвало да се замесваш.

— Не трябва. Това е първото нещо, на което ме е научила професор Ашкрофт. — Замълча за миг. — Но така не мога да ти помогна.

— Знам.

Гледахме се един друг в мрака, ръката й все още беше допряна до лицето ми, където беше останала, когато се превъртях в леглото. Аз наистина я виждах — за пръв път виждах възможността за нея. Почувствах нещо. Нямаше начин да го отрека и Лив също го усещаше. Виждах го в очите й всеки път, когато ме поглеждаше.

Тя се отпусна на леглото, сви се до мен и облегна главата си на рамото ми.

Майка ми беше открила начин да продължи напред след Макон. Беше се влюбила в баща ми и това доказваше, че можеш да загубиш любовта на живота си и да се влюбиш отново.

Нали така?

Чух тих шепот, идващ не от сърцето ми, а на един дъх разстояние от ухото ми. Лив се наклони по-близо.

— Ще се справиш, както с всичко досега. Освен това разполагаш с нещо, което повечето Водачи не са имали.

— Нима? И какво е то?

— Изключителен Пазител.

Пъхнах ръката си под гърба й и я придърпах леко към себе си. Аромат на горски билки и сапун — така ухаеше тя.

— За това ли си дошла? Защото имам нужда от Пазител?

Лив не ми отговори веднага. Можех да усетя как се опитва да открие правилния отговор. Колко трябва да каже, какво трябва да рискува. Знаех, че прави това, защото и аз правех същото.

— Не, не е единствената причина, макар че би трябвало да е.

— Защото не ти е позволено да се намесваш?

Усещах как сърцето й бие и се удря в гърдите ми. Беше се наместила удобно в прегръдката ми и пасваше идеално там.

— Защото не искам да бъда наранена.

Беше уплашена, но не от тъмните чародейци, мутантите инкубуси или от златистите очи. Страхуваше се от нещо много по-познато, но също толкова опасно. Може би на пръв поглед по-обикновено и незначително, но всъщност многократно и безгранично по-могъщо.

Претеглих я по-близо до себе си.

— Нито пък аз.

Защото се страхувах от същото.

Не си казахме нищо повече. Продължих да я държа в прегръдките си и мислех за всички начини, по които един човек може да бъде наранен. За всички начини, по които можех да нараня нея и себе си. Тези две неща някак си бяха преплетени. Беше ми трудно да го обясня, но след като през последните месеци правех всичко възможно, за да прикривам чувствата си, мисълта, че мога да се разкрия, ми се струваше ужасно погрешна. Все едно да се съблека гол в църквата.

„Сърца си отиват, звезди невидели,

единият сломен е, едната е сразена.“

Това беше нашата песен, моята и на Лена. И аз бях сломеният. Означаваше ли това, че трябва да остана празен, лишен от всичко? Или може би ме очакваше нещо различно? Може би чисто нова песен? Малко „Пинк Флойд“, за разнообразие? Кух смях в мраморните зали!22

Усмихнах се в мрака, заслушан в ритмичния звук на дишането на Лив, докато то ставаше все по-спокойно и се превръщаше в сън. И аз бях изтощен. Макар отново да бяхме в света на смъртните, продължавах да се чувствам като част от чародейския свят, а Гатлин беше невъобразимо далеч. Не можех да си представя как се бяхме озовали тук, нито да измеря километрите, които бяхме изминали. Нямаше как да разбера и колко още път ми предстоеше.

Потънах в блаженото неведение на съня, без да знам какво щях да правя, когато стигнех там, накъдето се бях запътил.

Загрузка...