Прелестен мрак

17.V Всичко, което остава

На следващия ден в училище се настаних за обяд на масата на Линк и неговите четири хамбургера. Докато ядях пицата си, мислех само за едно — за това, което той ми беше казал за Лена. Беше напълно прав. Тя се беше променила, в началото съвсем малко, но вече почти не си спомнях как бяха нещата преди. Ако имаше някой, с когото да си поговоря за това, сигурно щеше да ме посъветва да й дам малко време. Знаех и че хората дрънкат такива неща, когато няма какво друго да кажат и няма какво да се направи.

Лена не излизаше от черната си дупка. Не идваше на себе си, нито идваше при мен. Ако нещо въобще се случваше, то беше това, че тя се отдалечаваше все повече и повече. Не можех да стигна до нея, нито отвътре, нито чрез Келтската нишка, нито чрез целувки или чрез който и да било от сложните или простичките начини за общуване, които имахме. Сега, когато докоснех ръката й, усещах само студ.

И когато Емили Ашър погледна към мен от другия край на столовата, в очите й имаше само жал. Още веднъж бях някой, когото да съжаляваш. Не бях просто Итън, чиято майка почина миналата година. Сега бях и Итън, чиято приятелка се смахна, след като чичо й почина. Хората знаеха, че има някакви усложнения, а и не бяха виждали Лена с мен в училище.

Дори и да не я харесваха, винаги е тежко да се гледа нечия нещастна любов. Бях покрил всички нива на нещастието в нашия град. Бях ударил дъното, бях по-жалък от най-мизерния хамбургер, останал на подноса в училищния стол. Бях сам.

Една сутрин, около седмица по-късно, чух странен звук — като стържене или драскане по плоча или обръщане на страница — в главата си, по-точно в тила си. Бях в час по история и говорехме за Реконструкцията, което е може би най-досадният период след Гражданската война, когато Съединените щати е трябвало да съберат всичките си сили и да се оправят след кризата. В класните стаи на Гатлин тази глава от историята беше по-скоро срамна, а не потискаща — напомняше, че Южна Каролина е била робски щат и че сме застанали на погрешната страна във войната. Всички го знаехме и нищо не можехме да направим. Ако пишеха морални оценки на щатите, ние щяхме да бъдем най-слабите ученици. Загубеняците. Нашите предци ни бяха нанесли толкова дълбоки рани, че белезите не можеха да се скрият, независимо колко време беше минало. Мистър Лий обаче продължаваше да дудне за славното ни минало, като натъртваше на всяко изречение с драматична въздишка.

Опитвах се да не слушам, когато внезапно подуших, че нещо гори, може би прегрял двигател или запалка. Огледах се из стаята. Миризмата не идваше от мистър Лий, най-обичайния източник на ужасяващи аромати в часа по история. Никой друг явно не забелязваше нищо.

Шумът ставаше все по-силен и прерасна в хаотична шумотевица от блъскане, дращене, говорене, крещене. Лена.

Лена?

Никакъв отговор. Над неясните звуци чувах как Лена си мърмори думи и редове от стихотворения, и то не такива, които човек би изпратил на гаджето си за Деня на влюбените.

Не маха с ръка, а се дави…

Разпознах стихотворението и това никак не ме зарадва. Лена четеше Стави Смит6 — знак, че беше само на една стъпка от най-мрачната литература, която можеше да избере. „Стъкленият похлупак“ на Силвия Плат например7.

Сякаш Лена вдигаше червено предупредително знаменце. Както когато Линк слушаше „Дет Кенедис“ или Ама кълцаше зеленчуци за пролетни ролца със сатъра си.

Дръж се, Лена. Идвам.

Нещо се беше променило и преди да се промени още, грабнах учебниците си и хукнах навън. Излязох от стаята преди следващата въздишка на мистър Лий.

Рийс дори не ме погледна, когато влязох през вратата. Само ми посочи към стълбището. Риан, най-младата братовчедка на Лена, седеше на горното стъпало с Бу и изглеждаше тъжна. Когато разроших косата й, тя постави пръст на устните си.

— Лена получи нервен срив. Трябва да пазим тишина, докато баба и мама се приберат.

„Нервен срив“. Това си беше сериозно подценяване.

Вратата беше открехната и когато я бутнах, за да се отвори по-широко, пантите проскърцаха, сякаш влизах на местопрестъпление. Не че бях далече от истината. Стаята изглеждаше като претършувана от горе до долу. Някои от мебелите лежаха обърнати на земята, други направо бяха изпочупени, трети липсваха. Навсякъде имаше страници от книги, разкъсани и разпилени по пода, висящи по стените и дори залепени по тавана. По лавиците не беше останала нито една книга. Приличаше на взривена библиотека. Някои от обгорените страници все още димяха по пода. Но Лена я нямаше никъде.

Лена? Къде си?

Огледах стаята. Стената над леглото й не беше покрита с останките от книгите, които Лена обичаше. Там имаше нещо друго.

Никой и никой. Единият беше Макон. Мъртвецът.

Кой беше другият? Аз ли? Това ли бях сега, Никой?

Дали всички момчета трябва да полагат такива усилия, за да разбират приятелките си? Да разгадават засукани стихотворения, изписани с маркер по стените на стаите им и по ронещата се мазилка?

Всичко, което остана, са останки…

Докоснах стената, размазвайки думата останки.

Защото не беше останало само това. Трябваше да има повече — повече от Лена и мен, повече от всичко. Не беше само Макон. Майка ми си беше отишла, но през последните няколко месеца разбрах, че част от нея е все още с мен. Мислех за нея все повече и по-често.

Призови се сама. Това беше посланието на майка ми към Лена, предадено чрез номерата на страниците на книги, разпръснати по пода на любимата й стая от къщата ни. Посланието й към мен не беше изписано никъде, нито с букви, нито с числа, нито ми го беше предала в сънищата ми. Подът на Лена приличаше донякъде на пода на кабинета в онзи ден, с разпилените навсякъде книги. Само дето на тези липсваха страниците, което носеше съвсем различно съобщение.

Болка и вина. Втората глава от всяка книга, която леля Каролин ми беше давала за петте — или колкото там бяха според различните автори — етапи на мъката. Лена беше преминала през шока и отрицанието, първите два, така че трябваше да се сетя, че и тези наближават.

За нея явно това означаваше да се откаже от нещата, които обичаше най-много. Книгите.

Поне се надявах, че означава това. Пристъпих внимателно сред празните обгорени корици. Чух глухото ридание, преди да я видя.

Отворих вратата на гардероба. Лена се криеше в мрака, свита, притиснала колене до гърдите си.

Всичко е наред.

Тя ме погледна, но не бях сигурен, че ме вижда.

Всичките ми книги звучаха като него. Не успях да ги накарам да спрат.

Няма значение. Вече всичко е наред.

Знаех, че нещата няма да останат така дълго. Нищо не беше наред. Някъде по пътя между гнева, страха и нещастието тя беше завила зад ъгъла. От личен опит знаех, че няма връщане назад.

Баба й най-накрая се намеси. Лена се връщаше на училище от следващата седмица, независимо дали и харесваше или не. Изборът й беше между училището или другото място, за което никой не говореше на глас. „Сини хоризонти“, или какъвто там му беше чародейският еквивалент. Дотогава можех да я виждам само когато се отбивах да й оставям домашните задачи. Затова сега се мъкнех по пътя до тях с торба от „Стоп енд Шоп“, пълна с безсмислени тестове и въпроси за най-различни есета.

Защо наказва и мен? Какво съм направил?

Предполагам, че не е подходящо да бъда край хора, които ме превъзбуждат. Така каза Рийс.

И какво, аз те превъзбуждам?

Можех да усетя как нещо като усмивка се отразява някъде в задната част на главата ми.

Разбира се. Само че не по начина, за който те мислят.

Когато вратата на спалнята й най-накрая се отвори, пуснах торбата на земята и я взех в прегръдките си. Не я бях виждал само от няколко дни, но ужасно ми липсваше ароматът на косата й, на лимони и розмарин. Познатите неща. Днес обаче не го усещах. Отпуснах глава на рамото й.

И ти ми липсваше.

Лена ме погледна. Носеше черна тениска и черен клин, нарязан по всевъзможни начини по целите й крака. Косата й беше съвсем хлабаво захваната на гърба с някаква шнола и се виеше около нея. Герданът висеше на гърдите и с усукана верижка. Около очите й имаше тъмни кръгове, които определено не бяха грим. Притесних се. А когато погледнах зад нея към вътрешността на стаята й, притеснението ми нарасна още повече.

Баба й се беше заела с нещата по своя начин. В стаята нямаше изгорели книги, нищо разхвърляно и не на мястото си. Това беше проблемът.

Нямаше нито една драсканица с маркер, нито ред от стихотворение, нито една висяща отнякъде откъсната страница. Вместо това стените бяха покрити със странни фигури и образи, подредени в правилни редици като някакъв вид ограждение, което я държеше вътре.

Свят. Вечен сън. Обичана. Дъщеря.

Това бяха снимки на надгробни плочи, но направени толкова отблизо, че се виждаше само грапавата повърхност на самия камък зад изсечените в него думи и самите думи.

Баща. Радост. Отчаяние. Вечен покой.

— Не знаех, че си падаш по фотографията.

Чудех се какво още не зная.

— Всъщност не си падам.

Лена изглеждаше засрамена.

— Страхотни са.

— Предполага се да ми въздействат добре. Трябва да докажа на всички, че знам, че той си е отишъл завинаги.

— Аха. Татко сега трябва да си води дневник на чувствата.

В мига, в който го казах, ми се искаше да си прехапя езика. Сравняването на Лена с баща ми не можеше да бъде объркано за комплимент, но тя явно не забеляза. Запитах се колко ли време се беше разхождала с фотоапарата си из „Градината на вечния покой“ и как го бях пропуснал.

Войник. Спящ. Смътно като през огледало8.

Стигнах до последната снимка, единствената, която се отличаваше от останалите. Беше мотор, „Харли Дейвидсън“, облегнат до надгробна плоча. Лъскавата му хромирана повърхност изглеждаше напълно не на място до ронещите се стари камъни. Сърцето ми започна да бие по-силно, докато я гледах.

— А тази каква е?

Лена махна пренебрежително с ръка.

— Сигурно някой е бил на гробищата. Моторът просто… беше там. Канех се да я сваля, светлината е ужасна.

Протегна се край мен и започна да маха кабарчетата, с които снимката беше закачена. Когато махна и последното, снимката изчезна, оставяйки само следи от малки дупчици в черната стена.

Като се изключат снимките, стаята беше абсолютно празна, сякаш обитателката й си беше опаковала багажа и щеше да заминава за колежа например. Леглото го нямаше. Рафтовете с книги и самите книги ги нямаше. Старият полилей, на който се бяхме провесвали и люлели толкова много пъти, че се страхувах да не падне от тавана, беше изчезнал. На пода, в центъра на стаята, беше проснат матрак. Точно до него имаше някакво украшение — малко сребърно врабче. Щом го видях, спомените от погребението нахлуха в главата ми — магнолиите, изтръгвани от пръстта, същото сребристо врабче в калната длан на Лена.

— Всичко изглежда толкова различно.

Опитвах се да не мисля за врабчето и за причината да се намира до леглото й. Причина, която можеше да няма нищо общо с Макон.

— Нали знаеш, пролетно почистване. Май доста бях опустошила това място.

Няколко опърпани книги лежаха върху матрака. Започнах да прелиствам една, без въобще да се замисля, и изведнъж осъзнах, че съм извършил най-ужасното престъпление. Макар че отвън имаше корица на старо издание на „Д-р Джекил и мистър Хайд“, вътре изобщо нямаше книга, а един от дневниците със спирала на Лена. Аз го бях отворил пред нея. Сякаш беше нищо или пък беше мой и имах правото да си го чета.

Осъзнах и нещо друго. Повечето от страниците бяха празни.

Шокът беше почти толкова голям, колкото когато открих безсмислените драсканици на баща ми, който се преструваше, че пише роман. Лена носеше дневника си навсякъде. Щом беше спряла да пише вътре, нещата наистина бяха по-зле, отколкото си мислех.

Тя беше по-зле, отколкото си мислех.

— Итън! Какво правиш?

Отдръпнах бързо ръката си и Лена сграбчи „книгата“.

— Съжалявам.

Тя беше бясна.

— Мислех, че е просто книга. Не смятах, че ще оставиш дневника си да лежи ей така, където всеки може да го прочете.

Лена не ме поглеждаше, само стискаше дневника до гърдите си.

— Защо вече не пишеш? Мисля, че ти харесваше.

Тя вдигна поглед към мен и отвори тетрадката, за да ми покаже.

— Пиша.

Разгърна празните страници и сега те бяха покрити с дребни думи, задрасквани, преписвани отново и отново, хиляди пъти.

— Сложила си заклинание върху тях?

— Преместих думите от света на смъртните. Освен ако аз не пожелая да ги покажа на някого, само чародеец може да ги прочете.

— Това е гениално. Особено като се има предвид, че единственият човек — Рийс, който вероятно ще се опита да ти надзърне в дневника, е именно чародеец. — Рийс беше колкото властна и досадна, толкова и любопитна.

— Няма нужда да го прави. Може да прочете всичко по лицето ми.

Така си беше. Като Сибила Рийс имаше силата да разгадава мислите и тайните на хората, дори най-дребните неща, които обмисляха да направят, само като ги погледнеше в очите. Поради тази причина обикновено я избягвах.

— Е, защо е цялата тази секретност?

Отпуснах се на матрака на Лена. Тя седна до мен с кръстосани крака. Ситуацията беше доста по-неудобна, отколкото се преструвах, че е.

— Не знам. Аз си мисля, че пиша през цялото време. Може би просто се чувствам по-малко разбрана, или поне по-малко, отколкото трябва.

Стиснах зъби.

— От мен.

— Не исках да кажа това.

— Кои други смъртни могат да попаднат на дневника ти и да го прочетат?

— Не разбираш.

— Мисля, че разбирам.

— Някои неща, да, но…

— Мога да разбера всичко, ако ми позволиш и споделиш с мен.

— Няма какво да споделя, Итън. Не мога да ти го обясня.

— Нека да видя. — Протегнах ръка към дневника й.

Тя повдигна вежди, но ми го подаде.

— Няма да можеш да го разчетеш.

Отворих го и погледнах вътре. Не знаех дали го правеше Лена или самият дневник, но буквите започнаха бавно, една по една, да се появяват на страницата пред мен. Не беше някое от стихотворенията й, нито пък приличаше на текст на песен. Думите не бяха много, просто странни драсканици, фигури и заврънтулки, които се виеха по цялата страница като колекция от непознати индиански знаци.

Най-отдолу имаше списък.

Лена грабна дневника от ръката ми. На страницата имаше и други думи, но не успях да ги прочета.

— Спри!

Погледнах я.

— Какво беше това?

— Нищо, лично е. Не би трябвало да можеш да го видиш.

— Тогава защо го видях?

— Сигурно съм направила заклинанието Verbum celatum погрешно. „Скритата дума“. — Погледна ме притеснено, очите й бяха тъжни. — Няма значение. Опитвах се да си спомня тази нощ. Нощта, в която Макон… изчезна.

— Умря, Лена. Нощта, в която Макон умря.

— Знам, че умря. Разбира се, че е умрял. Просто не мога да говоря за това.

— Сигурно си депресирана. Нормално е.

— Какво?

— Това е следващата фаза.

Очите й блеснаха.

— Знам, че майка ти е умряла и че чичо ми умря. Но аз си имам свои собствени етапи на скръбта. Това не е моят дневник на чувствата. Аз не съм баща ти и не съм ти, Итън. Не си приличаме толкова, колкото си мислиш.

Гледахме се така, както не се бяхме гледали от много дълго време, може би даже никога. Беше отвратително. Осъзнах, че откакто бях дошъл, си говорехме само на глас, без да използваме Келтската нишка. Отдавна не ми се беше случвало да не знам какво си мисли Лена и беше пределно ясно, че и тя не знае как се чувствам аз в този момент.

Но после разбра. И тогава протегна ръцете си и ме придърпа към себе си, защото за пръв път аз бях този, който плачеше.

Когато пристигнах у дома, всички лампи вътре светеха, но не влязох веднага.

Седнах на верандата и се загледах в блещукащите в мрака светулки. Не исках да виждам никого. Исках да бъда сам и имах чувството, че този път Лена нямаше да се вслушва в мислите ми. Има нещо в това да седиш сам в тъмното, което ти напомня колко голям е всъщност светът и колко сме отделени един от друг всички ние. Звездите изглеждат толкова близки, сякаш можеш да се протегнеш и да ги докоснеш с ръка. Но не можеш. Понякога нещата изглеждат по-близо, отколкото са в действителност.

Взирах се дълго в мрака и в един момент ми се стори, че видях нещо да се движи край стария дъб в предния ни двор. За секунда пулсът ми се ускори. Повечето хора в Гатлин дори не заключваха вратите си, но аз знаех, че наоколо имаше множество създания, които биха могли да минат и покрай най-сложната ключалка. Видях въздуха да се раздвижва отново, почти недоловимо, като от прекалената жега. Осъзнах, че не беше нещо, което се опитваше да влезе в моя дом. Беше нещо, избягало от един друг дом.

Лусил, котката на Сестрите. Виждах как сините й очи сияят в мрака, докато се промъкваше на верандата.

— Казвах им аз, че рано или късно ще намериш пътя към вкъщи. Само малко си объркала коя точно е твоята къща. — Лусил наклони глава на една страна. — Да знаеш, Сестрите вече никога няма да те пуснат от онази каишка на простора.

Котката ме погледна отново, сякаш ме беше разбрала напълно. Сякаш е била напълно наясно какви ще са последствията от действията й, но каквато и да беше причината, пак би го направила. Една светулка примигна пред нас и Лусил скочи от стъпалото. Светулката отлетя по-нависоко, но тази тъпа котка продължаваше да се опитва да я хване. Явно не разбираше колко далече е всъщност. Като звездите.

Като много други неща.