Прелестен мрак

20.VI Свързващата нишка

Почти не бях спал. Рамото на Линк беше подуто и синьо. Никой от нас не беше в подходяща форма, за да тръгнем на поход през калната гора, но нямахме избор.

— Добре ли сте? Трябва да вървим.

Линк докосна рамото си и се сгърчи от болка.

— Чувствам се по-добре. Като във всеки друг ден от живота си.

Върху раната на лицето на Лив вече беше почнала да се образува коричка.

— И по-зле е било, но това е дълга история, която включва стадион „Уембли“, ужасно пътуване в метрото и прекалено много дюнери.

Вдигнах раницата си — беше ужасно мръсна, цялата в кал.

— Къде е Лусил?

Линк се огледа наоколо.

— Кой знае? Тази котка винаги изчезва някъде. Сега разбирам защо лелите ти я държаха вързана на простора.

Изсвирих към дърветата, но никъде не се виждаше и следа от нея.

— Лусил! Беше тук, когато станахме.

— Не се тревожи, човече. Тя ще ни намери. Котките имат шесто чувство, нали знаеш?

— Сигурно се е уморила да се мъкне подир нас — каза Ридли. — Тази котка е много по-умна от всички ни, взети заедно.

След това изгубих нишката на разговора им. Не спирах да мисля за Лена и какво беше направила за мен. Защо ми беше отнело толкова много време да видя това, което е било точно пред очите ми?

Знаех, че Лена се самонаказва през всички тези месеци. Изолацията, отвратителните снимки на надгробните камъни по стените на стаята й, тъмните чародейски символи в дневника и по тялото й, обличането на дрехите на мъртвия й чичо, дори мотаенето с Ридли и Джон — никога не е било заради мен. А заради Макон.

Но не си бях давал сметка, че аз съм съучастник. Някой постоянно напомняше на Лена за престъплението, заради което се измъчваше, отново и отново. Някой постоянно й напомняше за това, което беше загубила.

Аз.

Тя трябваше да ме гледа всеки ден, да държи ръката ми, да ме целува. Нищо чудно, че беше едновременно толкова гореща и студена, че в един миг ме целуваше, а в другия бягаше от мен. Сетих се за думите от песента, изписани из цялата й стая.

Бяга, за да остане.

Тя не можеше да си тръгне, а и аз нямаше да я пусна. В последния си сън й казах, че знам за сделката. Чудех се дали и тя го беше сънувала, дали знаеше, че мога да споделя тайния й товар. Че не трябва да го носи повече сама.

Толкова съжалявам, Лена.

Ослушах се за гласа й в най-дълбоките пластове на съзнанието си, търсех и най-малкия знак, че тя е някъде там. Не чух звук, но видях мимолетни образи с периферното си зрение. Светкавични кадри, които прелитаха покрай мен като коли в бързата лента на магистралата… Тичах, скачах, движех се с такава скорост, че не можех да се фокусирам.

После зрението ми се адаптира, както беше ставало вече два пъти досега, и можех да различа формите на дърветата, листата и клоните, покрай които минавах. Отначало чувах само пукота на сухите листа под краката си, звука на въздуха, през който се движех. После чух и гласовете.

— Трябва да се връщаме.

Беше Лена. Последвах звука сред дърветата.

— Не можем. Знаеш го.

Слънчевата светлина преминаваше с лекота между листата. Виждах само ботуши — старите протрити ботуши на Лена и тежките черни на Джон. Стояха на няколко метра встрани.

После видях и лицата им. Изражението на Лена беше упорито, инатливо. Познавах този поглед.

— Сарафина ги е намерила. Може да умрат!

Джон приближи към нея и тялото му трепна по същия начин, както когато ги видях в спалнята й. Беше нещо като неволен рефлекс, реакция на болка. Погледна я в златните й очи.

— Имаш предвид, че Итън може да е мъртъв.

Тя отвърна очи.

— Имам предвид всички. Не си ли поне малко загрижен за Ридли? Тя изчезна. Не мислиш, че тези две неща са просто съвпадение, нали?

— Кои две неща?

Тялото на Лена се стегна.

— Изчезването на братовчедка ми и внезапната поява на Сарафина.

Той се протегна и докосна ръката й, сплитайки пръстите си с нейните така, както аз правех преди.

— Тя винаги е била някъде тук, Лена. Майка ти е вероятно най-могъщият тъмен чародеец в света. Защо ще иска да нарани Ридли, една от своите?

— Не знам — поклати глава Лена, решителността й отслабна. — Просто…

— Какво?

— Макар да не сме заедно, не искам той да пострада. Итън се опитва да ме защити.

— От какво?

От мен самата.

Чух думите, въпреки че тя не ги каза на глас.

— От много неща. Преди беше различно.

— Ти се преструваше, че си такава, каквато не беше. Опитваше се да направиш всички щастливи. Мислила ли си, че той не те защитава, а ти пречи да продължиш напред?

Усещах как сърцето ми бие все по-ускорено, мускулите ми се напрегнаха.

Аз му пречех да продължи напред.

— Знаеш ли, някога имах смъртна приятелка.

Лена го изгледа шокирано.

— Така ли?

Джон кимна.

— Да. Тя беше много сладка и аз я обичах.

— Какво стана? — наблегна Лена на всяка дума.

— Беше прекалено трудно. Тя не разбираше какъв е животът ми. Че невинаги правя това, което искам…

Звучеше искрено.

— Защо невинаги си правел това, което си искал?

— Може да се каже, че детството ми беше доста… дисциплинирано. Все едно бях с усмирителна риза. Дори правилата си имаха правила.

Лена изглеждаше объркана.

— Правила за срещи със смъртни ли?

Джон трепна отново, този път като че ли се сви от страх.

— Не, не беше така. Възпитаваха ме по особен начин, защото бях различен. Мъжът, който ме отгледа, е единственият баща, когото някога съм познавал, и той не искаше да нараня някого.

— Аз също не искам да нараня никого.

— Ти си различна. Искам да кажа, и двамата сме такива.

Джон сграбчи Лена за ръката и я дръпна към себе си.

— Не се тревожи. Ще намерим братовчедка ти. Сигурно е избягала с онзи ужасен барабанист от клуб „Страдание“.

Беше прав за барабаниста, само че не беше точно този, на когото залагаше. „Страдание“? Лена обикаляше с него из места, наречени „Изгнание“ и „Страдание“. Смяташе, че заслужава само това.

Тя не каза нищо повече, но не пусна ръката му. Опитах се да се насиля да ги последвам, но не можах. Нямах контрол над случващото се. Това беше ясно дори и от странната ми позиция за наблюдение, която беше толкова близко до земята. Винаги гледах към тях някъде отдолу. Нямаше никакъв смисъл. Но това вече беше без значение, защото сега бягах отново през някакъв тъмен тунел. Или пък беше пещера? Усещах мириса на морето, докато черните стени се разтегляха настрани…

Потърках очите си и с изненада установих, че вървя зад Лив, вместо да лежа на земята. Беше лудост — как можех да наблюдавам Лена на едно място и същевременно да следвам Лив през Тунелите? Как беше възможно? Странните видения с изкривената перспектива и прелитащите край мен образи — какво ставаше? Как успявах да виждам Лена и Джон? Трябваше да разбера това.

Погледнах към ръцете си. Не държах нищо в тях освен Сиянието. Опитах се да си спомня първия път, когато видях Лена по този начин. Беше в банята ми, но тогава Сиянието все още не беше у мен. Единственото нещо, което докоснах тогава, беше мивката. Трябваше да има някаква свързваща нишка, но не я откривах.

Пред нас тунелът се разшири и се озовахме в каменна зала, където се събираха изходите на други четири тунела.

Линк изпъшка.

— А сега по кой път?

Не отговорих. Защото когато погледнах надолу към Сиянието, видях нещо друго точно под него.

Лусил.

Седеше пред срещуположния тунел и ни чакаше. Бръкнах в джоба си и извадих сребристата табелка, която леля Пру ми даде, с гравираното върху нея име на Лусил. Все още чувах гласа й в главата си.

Виждам, че котката още е с теб. Чаках да дойде правилното време, за да я пусна от оназ връв на простора. Тя знае някои нещица. Ще видиш.

В същия миг всичко си дойде на мястото и разбрах.

Била е Лусил.

Образите, препускащи край мен всеки път, когато се озовавах до Лена и Джон. Близката земя — по-близо, отколкото бих могъл да застана. Странната гледна точка, сякаш лежах по корем и гледах нагоре към тях. Сега всичко добиваше смисъл. Произволното й изчезване и появяване. Само дето не е било произволно.

Опитах се да си спомня всичките случаи, когато Лусил беше изчезвала. Първия път, когато видях Лена с Джон и Ридли, се взирах в огледалото в банята си. Не си спомнях Лусил да е изчезвала, но на следващата сутрин седеше на верандата. Което не беше логично, защото никога не я пускахме навън през нощта.

Втория път Лусил изчезна в парка „Форсит“ в Савана и не се появи, докато не напуснахме гробището — след като бях видял Лена и Джон в къщата на леля Каролин. Тогава Линк забеляза, че Лусил е избягала. После слязохме отново в Тунелите и ето я, тя седеше пред нас точно след като бях видял Лена.

Само че не аз я виждах.

А Лусил. Тя следеше Лена така, както ние следвахме картите или появата на луната. Наблюдавах Лена през очите на котката, може би по същия начин, както Макон бе наблюдавал света през очите на Бу. Как беше възможно? Лусил не беше чародейска котка. Не повече, отколкото аз бях чародеец.

Нали?

— Какво си ти, Лусил?

Котката ме погледна право в очите и наклони глава на една страна.

— Итън? — изгледа ме изненадано Лив. — Добре ли си?

— Аха.

Хвърлих на Лусил многозначителен поглед. Тя ме пренебрегна напълно и започна да души грациозно върха на опашката си.

— Знаеш, че това е котка, нали? — взря се в мен Лив с любопитство.

— Знам.

— Просто проверявам.

Супер. Сега не само говорех на котка, но говорех за това, че говоря на котка.

— Трябва да тръгваме.

Лив си пое дълбоко дъх.

— Да… Затова. Опасявам се, че не можем.

— Защо?

Лив посочи към картите на леля Пру, които беше разгънала върху земята.

— Виждаш ли този знак тук? Това е най-близкият Вход. Отне ми доста време, но успях да разбера доста неща за тези карти. Леля ти не се шегуваше. Сигурно е картографирала Тунелите години наред.

— Входовете са отбелязани?

— Така поне изглежда на тази карта. Виждаш ли червените В-та с малките кръгчета около тях? — Бяха навсякъде. — А тези червени линии? Смятам, че те са по-близо до повърхността. Схванах системата. Изглежда, че колкото по-тъмен става цветът, толкова по-дълбоко под земята е мястото.

Посочих към решетка от пресичащи се черни линии.

— Според теб тук е най-дълбокото място, така ли?

Лив кимна.

— Вероятно и най-мрачното. Концепцията за територии на Мрак и Светлина в подземния свят е доста противоречива. Поне не е широко позната.

— И какъв е проблемът?

— Това — посочи тя към дума, изписана върху най-южния край на най-големия лист. LOCA SILENTIA.

Помнех тази дума. Лена я беше казала, когато ме заплашваше да използва заклинание за мълчание върху мен, за да не издам на семейството й, че се готви да избяга.

— Искаш да кажеш, че картата е прекалено тиха!

Лив поклати глава.

— Опасявам се, че това е мястото, където картата потъва в мълчание. Защото сме на края. Стигнахме най-южния бряг, което означава, че сме извън картата. Terra incognita — сви рамене тя. — Нали знаеш какво казват. Hie dracones sunt.

— Да, постоянно го чувам.

Нямах представа за какво говори.

— „Тук са драконите“. Преди петстотин години моряците са писали това на картите, когато картата е свършвала, а океанът продължавал.

— Предпочитам да срещна дракони, а не Сарафина.

Погледнах към мястото, където Лив беше забила пръст на картата.

Мрежата от Тунели, през които бяхме дошли, беше сложна като пътна магистрала.

— И сега какво?

— Изчерпах идеите си. Откакто леля ти ни даде картите, само ги разглеждам и изучавам и все още не знам как да стигнем до Голямата бариера. И дори не знам дали вярвам, че тя съществува. — Загледахме се отново в листовете пред нас. — Съжалявам. Знам, че те разочаровах, че разочаровах всички ви.

Проследих с пръст очертанията на крайбрежието, докато стигнах до Савана — мястото, където Сиянието спря да работи. Червеният знак за Входа на Савана се намираше точно под буквата LOCA SILENTIA. Докато се взирах в буквите и червените знаци около тях, нещо ми хрумна. Това тук приличаше на Бермудския триъгълник, някакъв вид пустота, където цялата магия изчезваше.

— Loca silentia не означава „където картата потъва в мълчание“.

— Така ли?

— Мисля, че означава по-скоро нещо като радиомълчание, само че за чародейци. Помисли. Къде Сиянието спря да работи за пръв път?

Лив се замисли.

— В Савана. Точно след като ние… — погледна ме и цялата поруменя — открихме онези неща на тавана.

— Правилно. Щом навлязохме в територията, обозначена като Loca silentia, Сиянието спря да ни води. Мисля, че сме попаднали в нещо като свръхестествена зона, забранена за полети — също като Бермудския триъгълник.

Погледът на Лив се премести бавно от картата към мен, мозъкът й обработваше информацията. Когато най-накрая проговори, не можеше да скрие вълнението в гласа си.

— Шевът. Ние сме на мястото на шева. Това е Голямата бариера.

— Шевът на какво?

— Мястото, където двете вселени се събират. — Лив погледна уреда на китката си. — Сиянието сигурно е било в състояние на някакво магическо пренатоварване през цялото това време.

Сетих се за появата на леля Пру — и точно къде се беше появила.

— Обзалагам се, че леля Пру е знаела, че ще имаме нужда от картите. Тъкмо бяхме влезли в зоната на Loca silentia, когато тя ни ги даде.

— Но картите свършиха и Голямата бариера не е на тях. Така че как е възможно някой да я намери? — въздъхна Лив.

— Майка ми е могла. Тя е разбрала как да я намери и без звездата.

Искаше ми се да е тук в този момент, дори само призрачната й версия от дим, гробна пръст и пилешки кости.

— В документите й ли го прочете?

— Не. Нещо, което Джон каза на Лена. — Не исках да мисля за това, макар че информацията беше полезна. — Я ми покажи отново къде сме според картата?

Тя посочи.

— Точно тук.

Бяхме стигнали дългата извита линия, която следваше очертанията на морските заливчета по южния бряг. Чародейските връзки изплитаха пътя си заедно, после се разделяха и в крайна сметка се събираха при срещата с морската ивица като нервни окончания.

— Какви са тези малки неща тук? Острови? — дъвчеше Лив края на молива си.

— Това са Морските острови26.

Тя се наведе над мен.

— Защо ми изглеждат толкова познати?

— И аз се чудех същото. Мислех, че е от прекаленото взиране в картата.

Вярно беше. Познавах тези форми, извиващи се навътре и навън като група от несиметрични облаци. Къде ги бях виждал преди?

Извадих разпилените листа от раницата си — документите на майка ми. Ето го, пъхнат между страниците. Листът от прозрачна оризова хартия със странни чародейски рисунки, които приличаха на облаци.

Тя е разбрала как да я намери и без звездата.

— Почакай малко. — Разпънах прозрачния лист върху картата. Беше като паус, тънка хартия като обелка от лук върху дъската за рязане на Ама. — Чудя се…

Наместих листа на майка ми и очертанията на формите върху него паснаха идеално с тези на картата отдолу. С изключение на една, която изпъкна като призрачен силует точно там, където контурите на решетката върху картата се срещаха с контурите на оризовата хартия. Поотделно линиите на всеки от листовете изглеждаха напълно безсмислени. Но когато се наложеха един върху друг, всичко си идваше на мястото и островът се виждаше съвсем ясно.

Като двете половини на магически ключ, като две вселени, събиращи се заедно в името на една обща цел.

Голямата бариера беше скрита в средата на веригата от смъртни острови. Разбира се, че щеше да бъде така.

Взирах се в мастилото върху листа и в това под него.

Ето го. Мястото с най-могъща сила в чародейския свят се появи с помощта на молив и хартия, като по чудодеен знак.

Скрито точно пред очите ни.