Прелестен мрак

22.VI Нова кръв

Поне веднъж не сънувах. Съскането на Лусил ме събуди. Завъртях се, Лена се обърна на другата страна и се сгуши в мен. Все още ми беше трудно да повярвам, че е тук и е в безопасност. Бях го искал повече от всичко на света и сега го имах. Колко често се случва такова нещо? Бледата луна отвън светеше все още толкова ярко, че виждах как миглите й докосват бузите й, докато спеше. Лусил скочи от леглото на пода и нещо мръдна в сенките.

Силует.

Някой стоеше пред прозореца ми. Можеше да бъде само един човек, който де факто не беше човек. Надигнах се рязко. Макон беше в стаята, а Лена спеше под завивката на леглото ми. Макар все още да не беше възстановил напълно силите си, пак щеше да ме убие.

— Итън?

Разпознах гласа в секундата, в която го чух, въпреки че той се опитваше да говори тихо. Не беше Макон. А Линк.

— Какво, по дяволите, правиш в стаята ми посред нощ? — изсъсках аз, като се стараех да не събудя Лена.

— Имам проблем, човече. Трябва да ми помогнеш. — После забеляза свитата на кълбо Лена. — О, мамка му. Аз не знаех, че вие… нали знаеш.

— Какво? Спим ли?

— Поне някой може да спи.

Закрачи нервно из стаята, кипящ от енергия, която явно беше прекалена даже за него. Дори на мъждивата светлина, влизаща през прозореца, можех да видя, че лицето му беше потно и бледо. Изглеждаше болен, а може би имаше и нещо по-лошо от това.

— Какво става, човече? Как влезе тук?

Линк седна на стария стол до бюрото ми, после се изправи отново. На тениската му имаше рисунка на хотдог и надпис „Ухапи ме“28.

Беше си я купил още в осми клас.

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

Прозорецът зад него беше отворен, завесите бяха вкарани в стаята, сякаш вятърът беше духал навътре. Познатият възел стегна отново стомаха ми.

— Пробвай ме.

Линк пак закрачи напред-назад.

— Помниш ли как вампирчето ме сграбчи в онази адска нощ?

Говореше за нощта на Седемнайсетата луна, която за него винаги щеше да си остане „адската нощ“. Това беше и името на един филм на ужасите, който го уплаши до смърт, когато беше на десет години.

— Да?

— Знаеш, че щеше да ме убие, нали?

Не бях сигурен, че ще ми хареса това, което щях да чуя.

— Но той не го направи и вероятно е мъртъв като Ларкин.

Джон изчезна в онази нощ, но никой не знаеше какво точно беше станало с него.

— Е, дори и да е мъртъв, ми е оставил чудесен подарък. Всъщност два — наведе се Линк над леглото ми. Инстинктивно се отдръпнах назад и се бутнах в Лена.

— Какво става? — попита в просъница тя.

— Спокойно, човече — мина Линк покрай мен и включи нощната лампа до леглото ми. — Това на какво ти прилича?

Очите ми привикнаха към мъждивата светлина и видях две малки ранички на врата му, които нямаше как да сбъркаш — бяха оставени от кучешки зъби.

— Той те е ухапал?

Отдръпнах се от него, бутнах Лена от леглото към стената и я закрих с тялото си.

— Значи съм прав? Мамка му, мамка му… — седна Линк на леглото ми и се хвана за главата. Изглеждаше ужасно нещастен. — Значи ще се превърна в един от онези кръвопийци?

Погледна към Лена, очаквайки тя да потвърди това, което той вече знаеше.

— Технически погледнато, да. Вероятно вече преживяваш Трансформацията си, но това не означава, че задължително ще станеш кървав инкубус. Можеш да се пребориш с това, също като чичо Макон, и да се храниш със сънищата и спомените на хората вместо с кръвта им. — Тя ме избута встрани. — Спокойно, Итън. Той няма да ни нападне, както правят вампирите в нелепите ви филми, в които всички вещици носят черни шапки.

— Поне изглеждам добре с шапка — въздъхна Линк. — И в черно.

Лена седна на леглото до него.

— Той все още си е Линк.

— Сигурна ли си?

Колкото повече го оглеждах, толкова по-зле ми изглеждаше.

— Да, наясно съм с тези неща.

Линк тръсна отчаяно глава. Очевидно се беше надявал Лена да му каже, че има някакво друго обяснение.

— По дяволите, майка ми ще ме изхвърли от вкъщи, когато разбере. Ще трябва да живея в Бричката.

— Всичко е наред, човече.

Лъжех, но какво друго можех да кажа? Лена беше права. Линк все още беше най-добрият ми приятел. Беше ме последвал в Тунелите и точно това бе причината сега да стои тук с две дупки във врата си. Той прокара нервно пръсти през косата си.

— Пич, майка ми е баптистка. Мислиш ли, че ще ми разреши да остана вкъщи, когато разбере, че съм демон? Тя и методистите не харесва, да не говорим за новия ми… род.

— Може би няма да забележи?

Знаех, че говоря глупости, но трябваше да опитам.

— Да бе. Може би няма да забележи, че вече не излизам през деня, защото започвам да се пържа — потърка Линк несъзнателно бледите си ръце, сякаш вече чувстваше, че кожата му се бели.

— Не е задължително. — Лена обмисляше нещо. — Джон не беше обикновен инкубус, а хибрид. Чичо Макон все още се опитва да разбере какво е искал да прави с него Ейбрахам.

Спомних си какво каза Макон за хибридите, когато спореше с Ейбрахам на Голямата бариера — струваше ми се, че е било преди цял един живот. Не исках обаче изобщо да мисля за Джон Брийд. Не можех да забравя как ръцете му обгръщаха Лена.

Но тя не забеляза.

— Майка му е била Ево. Те могат да променят формата и същността си — да мутират във всякакви видове, дори и в смъртни. Затова Джон можеше да се показва през деня, докато другите инкубуси трябва да избягват слънчевата светлина.

— Така ли? Значи аз съм какво… само четвърт кръвопиец?

Лена кимна.

— Вероятно. Все още не мога да го твърдя със сигурност.

Линк поклати глава.

— Затова и аз не бях сигурен отначало какво става. Бях навън цял ден и нищо не се случи. Исках да разбера сам.

— Защо не каза нищо веднага?

Поредният глупав въпрос. Защо ще казваш на приятелите си, че се превръщаш в някакъв вид демон?

— В началото не бях осъзнал, че ме е ухапал. Просто си мислех, че съм изтощен от боя, но после започнах да се чувствам все по-зле и видях белезите.

— Трябва да внимаваш, човече. Не познаваме добре Джон Брийд. Ако е някакъв хибрид, кой знае на какво може да е способен?

Лена се закашля леко.

— Всъщност аз го познавам достатъчно добре.

Двамата с Линк се обърнахме едновременно към нея. Тя въртеше нервно гердана си.

— Искам да кажа, не чак толкова добре. Но бяхме дълго време заедно в Тунелите.

— И? — Усещах как кръвта пулсира в ушите ми.

— Личеше, че наистина е много силен, притежаваше и особен магнетизъм, който привличаше момичетата навсякъде, където отиде.

— Момичетата като теб? — не успях да се въздържа.

— Млъкни — сръга ме Лена с рамо.

— Тази работа започва да ми звучи все по-добре — усмихна се Линк против волята си.

Лена преглеждаше наум качествата на Джон, а аз се надявах списъкът да не е много дълъг.

— Можеше да чува, да вижда и да надушва неща, които аз не можех.

Линк вдиша дълбоко и после се закашля престорено.

— Пич, наистина трябва да се изкъпеш.

— Вече притежаваш суперсили и това е най-доброто, което успя да измислиш? — мушнах го на шега в ребрата. Той ме бутна на свой ред и аз паднах от леглото на пода.

— Какво, по дяво…

Бях свикнал аз да съм този, който го събаря на земята. Линк погледна ръцете си и кимна със задоволство.

— Точно така, железни юмруци, както винаги съм казвал.

Лена вдигна на ръце Лусил, която се беше свряла в ъгъла на стаята.

— И трябва да можеш да Пътуваш. Нали знаеш, да се материализираш където си поискаш. Няма да е нужно да използваш прозореца, но чичо Макон казва, че така е по-цивилизовано.

— Мога да минавам през стените? Като супергерой?

Настроението на Линк вече значително се беше подобрило.

— Общо взето, ще си прекарваш добре… освен… — Лена си пое дъх и се опита да го каже съвсем небрежно, сякаш не е нищо особено: — няма да можеш вече да ядеш. И като имаме предвид, че възнамеряваш да бъдеш повече като чичо Макон, отколкото като Хънтинг, ще трябва да се храниш със сънищата и спомените на хората, за да се поддържаш жив. Чичо Макон го нарича „подслушване“. И ще разполагаш с много време, за да правиш каквото си поискаш, защото вече никога няма да спиш.

— Няма да мога да ям? И какво да кажа на майка си?

Лена сви рамене.

— Кажи й, че си станал вегетарианец.

— Вегетарианец? Да не се побърка? Това за нея ще е по-лошо, отколкото да съм четвърт демон! — Линк спря да крачи. — Чу ли това?

— Кое?

Той отиде до отворения прозорец и се наведе през него.

— Сериозно?

Последваха няколко силни удара и тропот отвън и после Линк повдигна Ридли и я вкара през прозореца в стаята. Извърнах очи, защото бельото й се показа, докато се прекатурваше. Не беше най-елегантното влизане, което бяхме виждали.

Очевидно Ридли се беше опитала да изглежда отново като Сирена, независимо дали беше такава или не. Тя придърпа късата си пола надолу и тръсна коса.

— Нека да изясним всичко още сега. Тук се вихри купон, а се предполага аз да си стоя в килията с онова тъпо куче?

Лена въздъхна.

— Искаш да кажеш, в спалнята ми.

— Все тая. Не искам вие тримцата да се мотаете заедно и да говорите за мен зад гърба ми. И без това си имам достатъчно проблеми. Чичо Макон и майка ми решиха, че трябва да тръгна на училище, след като очевидно вече не представлявам опасност за никого — всеки момент щеше да избухне в плач Ридли.

— Но ти наистина не си опасна — издърпа Линк стола от бюрото ми за нея.

— Мога да бъда — бутна стола тя и се тръсна на леглото ми. — Ще видиш. — Линк се ухили. Явно се надяваше точно на това. — Те не могат да ме принудят да се върна в тази дупка, която наричате „училище“.

— Изобщо не говорехме за теб, Ридли — приседна Лена на леглото до нея.

Линк отново започна да обикаля стаята.

— Говорехме за мен.

— Че какво има да си говорите за теб?

Той извърна глава, но Ридли явно беше забелязала нещо, защото стана и за секунда пресече стаята. Хвана лицето му с двете си ръце.

— Погледни ме.

— Защо?

Тя се втренчи в него като Сибила.

— Погледни ме.

Линк се обърна и бледата му погна кожа улови слабата светлина, която луната хвърляше в стаята. Беше достатъчно, за да се видят ясно следите от ухапването.

Ридли продължаваше да държи лицето му, но ръцете й трепереха.

Линк хвана китките й.

— Рид…

— Той ли го направи?

Очите й се присвиха. Въпреки че сега бяха сини, а не златни, и тя не можеше да убеди никого да скочи от някоя скала, изглеждаше така, сякаш щеше лично да метне виновника оттам. Беше ми съвсем лесно да си представя как е защитавала Лена в училище, когато са били малки.

Линк свали ръцете й, притегли я към себе си и нежно я прегърна.

— Няма страшно. Може би след като вече няма да имам нужда от сън, ще взема да си напиша някое домашно — усмихна се той, но Ридли не се поддаде.

— Това не е шега. Джон сигурно е най-могъщият инкубус в чародейския свят след Ейбрахам. Щом Ейбрахам го търси, значи има сериозна причина.

Виждах как хапе устните си и се взира към дърветата зад прозореца.

— Прекалено се тревожиш, бейби.

Ридли се измъкна от прегръдката му.

— Не ме наричай „бейби“.

Облегнах се на рамката на леглото си и ги погледнах. След като Ридли вече беше смъртна, а Линк беше инкубус, тя пак щеше да бъде момичето, което той не можеше да има — и вероятно единственото, което щеше да иска. Тази година щеше да бъде доста интересна.

Инкубус в гимназия „Джаксън“.

Линк, най-силното момче в училище, което щеше да побърква Савана Сноу всеки път щом влезеше в класната стая, дори без някоя от близалките на Ридли. И Ридли, бивша Сирена, която със сигурност щеше да започне да създава проблеми съвсем скоро, със или без близалки. До септември оставаха два месеца и за пръв път в живота си нямах търпение да дойде първият учебен ден.

Не само Линк нямаше да може да заспи тази нощ.