Прелестен мрак

20.VI Армия от един

Макон беше настоятелен. Не беше в състояние да върви, но знаеше, че не разполагаме с много време и бе решен да тръгне с нас. Не спорих, защото дори един слаб Макон щеше да бъде много по-полезен от четирима смъртни без каквито и да било сили.

Поне така се надявах.

Знаех накъде трябваше да поемем. Лунната светлина все още се лееше през тавана на крайбрежната пещера в далечината пред нас. Докато с Лив помагахме на Макон да върви по брега към осветената пещера, стъпка по стъпка, той вече беше приключил с въпросите към мен и беше мой ред.

— Защо Сарафина иска да призове Седемнайсетата луна сега?

— Колкото по-скоро Лена се Призове, толкова по-скоро тъмните чародейци ще подсигурят съдбата си. Лена става все по-силна с всеки ден. Знаят, че ако изчакат още малко, тя ще може сама да вземе решение. Ако обстоятелствата около моята гибел са им известни, предполагам, ще искат да се възползват от факта, че в момента е уязвима.

Спомних си как Хънтинг ми каза, че Лена е убила Макон.

— Известни са им.

— Итън, изключително важно е да ми кажеш всичко, което знаеш.

Ридли крачеше от другата страна на Макон.

— Още от рождения ден на Лена Сарафина трупа сили от Огъня на мрака, за да стане достатъчно могъща и да успее да пробуди Седемнайсетата луна.

— Говориш за оня откачен огън, който беше наклала там в гората?

Начинът, по който Линк го каза, ме наведе на мисълта, че той си представя ламаринени кофи за боклук, горящи нощем край езерото. Ридли поклати глава.

— Това не беше Огънят на мрака. Това беше нейна проява, на Сарафина. Тя го създаде.

Лив кимна.

— Ридли е права. Огънят на мрака е източникът на цялата магическа сила. Ако чародейците насочат колективната си енергия обратно към източника, той ще стане многократно по-могъщ. Нещо като свръхестествена атомна бомба.

— Искаш да кажеш, че ще избухне?

Линк вече не изглеждаше толкова убеден в решението си да преследва Сарафина.

Ридли му се усмихна презрително.

— Няма да избухне, гений. Но Огънят на мрака може да причини някои сериозни проблеми.

Вдигна глава към пълната луна и към лъча светлина, който създаваше пряка пътека към пещерата. Значи не луната подхранваше огъня. Силата на тъмния огън се вливаше в нея. Така Сарафина бе призовала луната и беше променила естествения й цикъл.

Макон погледна Ридли внимателно.

— Защо Лена се съгласи да тръгне с теб?

— Успяхме да я убедим, аз и Джон.

— Кой е този Джон и каква е ролята му в нашата история?

Ридли гризеше лилавите си нокти.

— Той е инкубус. Или поне някакъв хибрид. Отчасти инкубус, отчасти чародеец и притежава наистина огромни сили. Обсебен е от Голямата бариера и вярва, че когато стигнем там, ще открием един идеален свят.

— Това момче знае ли, че Сарафина ще бъде там?

— Не, той е истински вярващ. Смята, че Голямата бариера ще реши всичките ни проблеми като някаква чародейска утопия — въздъхна Ридли с презрение.

Виждах ясно гнева в очите на Макон. Зеленото отразяваше емоциите му така, както черното преди не успяваше.

— Как е възможно ти и някакво момче, което дори не е чистокръвен инкубус, да убедите Лена в нещо толкова абсурдно?

Ридли извърна очи встрани.

— Не беше трудно. Лена не беше на себе си. Мислеше, че вече няма къде другаде да отиде.

Взирах се в сините й очи и не можех да не се зачудя какво ли изпитваше към тъмния чародеец, какъвто тя самата беше само преди няколко дни.

— Дори да се е чувствала виновна за смъртта ми, защо би решила, че мястото й е при вас, при един тъмен чародеец и един демон?

Макон не го каза с презрение, но видях, че думите му засегнаха Ридли.

— Лена се мразеше и мислеше, че ще стане Мрак. — Погледна към мен. — Искаше да отиде на място, където няма да нарани никого. Джон й обеща, че ще бъде до нея, когато всички други я изоставят.

— Аз щях да бъда до нея — отекна гласът ми в каменните стени край нас.

Очите на Ридли направо ме пронизваха.

— Дори ако станеше Мрак?

Звучеше напълно логично. Лена беше разкъсвана от вина и се измъчваше, а Джон разполагаше с всички отговори, за разлика от мен. Замислих се за това колко отдавна двамата бяха заедно, само той и Лена — колко нощи, из колко мрачни Тунели…

Джон не беше смъртен. Докосването й нямаше да го убие. Джон и Лена можеха да правят всичко, което пожелаеха, всички неща, които бяха забранени за нас с нея. Една картина се заби в съзнанието ми — те двамата, сгушени един в друг, преплетените им тела в мрака… Така, както се бяхме прегърнали с Лив в Савана.

— Има и още нещо. — Трябваше да му кажа. — Сарафина не е сама. Ейбрахам й помага.

Нещо премина по лицето на Макон, но не можех да определя какво.

— Ейбрахам. Не съм изненадан.

— И виденията се промениха. Когато бях там, имах чувството, че той може да ме види.

Макон изгуби равновесие и за малко да падне върху мен.

— Сигурен ли си?

Кимнах.

— Каза името ми.

Макон ме погледна по същия начин, както в нощта на Зимния бал, на който Лена танцува за пръв път в живота си. Сякаш му беше жал за мен — заради нещата, които трябваше да направя, заради отговорностите, които поемах. Така и не разбра, че това е без значение за мен.

Продължи да говори, а аз се опитах да се съсредоточа:

— Нямах представа, че нещата са се развили толкова бързо. Трябва да бъдеш изключително предпазлив, Итън. Ако Ейбрахам е установил връзка с теб, тогава той може да те вижда така ясно, както и ти него.

— Искаш да кажеш и извън виденията?

Мисълта за Ейбрахам, който наблюдава всяко мое движение, не беше най-успокояващата.

— За момента нямам отговор на този въпрос. Но докато разбера какво става, трябва да бъдеш много внимателен.

— Ще се справя с това. След като се преборим с армията от инкубуси, за да спасим Лена.

Колкото повече говорехме за това, толкова по-невъзможно ми се струваше.

Макон се извърна и отново погледна Ридли.

— Това момче свързано ли е по някакъв начин с Ейбрахам?

— Не знам. Той убеди Сарафина, че тя може да призове преждевременно Седемнайсетата луна.

Ридли изглеждаше нещастна, изтощена и окаяна.

— Дете, искам да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Не съм толкова високо в хранителната верига, чичо Макон. Никога не съм го срещала. Всичко, което знам, ми е казала Сарафина.

Беше ми трудно да повярвам, че това е същото момиче, което почти убеди баща ми да скочи от балкона на Историческото общество. Беше толкова тъжна и съкрушена.

— Сър? — обади се колебливо Лив. — Нещо ме тормози, откакто срещнахме Джон Брийд. Имаме хиляди семейни дървета на инкубуси и на чародейци в „Lunae libri“, стотици години история. Как така този човек изведнъж се появява отникъде и няма никакви сведения за него? Джон Брийд, имам предвид.

— Аз самият се питах абсолютно същото. — Макон отново тръгна напред, приведен леко на една страна. — Но той не е инкубус.

— Не изцяло — отвърна Лив.

— Но е силен като такъв — ритнах камъните под краката си.

— Все тая. Мога да го разбия — сви рамене Линк.

Ридли спря на място.

— Той не се храни, чичо Макон. Никога не съм виждала да го прави.

— Интересно.

Лив кимна.

— Наистина.

— Оливия, ако нямаш нищо против… — Макон протегна ръката си, за да се хване за нея. — Знаеш ли за случаи на хибриди от вашата страна на Атлантика?

Лив се приближи до него, за да се облегне на рамото й и да ми даде възможност да си почина.

— Хибриди? Надявам се, че не…

Лив и Макон продължиха напред по камъните, а аз изостанах назад. Извадих гердана на Лена от джоба си. Докоснах талисманите й внимателно, но те бяха безсмислени без нея. Герданът беше по-тежък, отколкото предполагах. А може би това беше просто тежестта на съвестта ми.

Стояхме на скалата над входа на пещерата и наблюдавахме сцената. Морската пещера беше огромна, изградена от абсолютно черни вулканични скали. Луната беше толкова ниско, че изглеждаше, сякаш всеки момент ще падне от небето. Глутницата инкубуси пазеха отвора на пещерата, а вълните се разбиваха в черните скали пред тях и пръските вода падаха върху ботушите им.

Не само лунната светлина беше привлечена към пещерата. Множество Бесове, виещи се черни сенки, излизаха от водата и се спускаха от небето. Те кръжаха над входа и над отвора в тавана, създавайки някаква свръхестествена вихрушка. Гледах как един Бяс се надига от водната повърхност, неговата неспираща да се върти сянка се отразяваше идеално точно в морето отдолу.

Макон посочи към призрачните им форми.

— Сарафина ги използва, за да подхранва Огъня на мрака.

Истинска армия. Какъв шанс имахме? Беше по-лошо, отколкото предполагах, и възможността да спася Лена все повече ми се струваше чиста фантазия. Поне имахме Макон.

— Какво ще правим?

— Ще се опитам да ви помогна да влезете вътре, но после ти сам ще трябва да намериш Лена. Все пак ти си Водачът, нали?

Ще ни помогне да влезем вътре? Майтап ли си правеше?

— Звучи така, сякаш ти няма да влезеш с нас?

Макон се отпусна на скалата и седна на самия й ръб.

— Предположението ти е правилно.

Не се опитах да прикрия гнева си.

— Шегуваш ли се? Сам го каза — мислиш ли, че можем сами да спасим Лена: Сирена, загубила силите си, смъртен, който никога не е имал такива, библиотекарка и аз? Срещу глутница инкубуси и Бесове, достатъчно на брой, за да свалят целия въздушен флот на Щатите? Сериозно ли говориш? Кажи ми, че имаш някакъв план.

Макон вдигна поглед към луната.

— Ще ви помогна, но оттук. Довери ми се, мистър Уейт. Така трябва да бъде.

Стоях там, взирайки се в него. Беше напълно сериозен. Щеше да ни изпрати там сами.

— И се предполага това да ни успокои.

— Там долу ви очаква само една битка и тя не е нито моя, нито на приятелите ти. Тя е лично твоя, синко. Ти си Водач, смъртен с велика мисия. Ти се бориш сам, откакто те познавам — с услужливите дами от ДАР, с Дисциплинарния комитет, с Шестнайсетата луна, дори с приятелите си. Не се съмнявам, че ще откриеш своя път и начин да се справиш с това, което ти предстои.

Да, бях се борил цяла година, но това не ме успокояваше. Мисис Линкълн приличаше на човек, който ще ти изсмуче живота, но всъщност не можеше да го направи. Това, което ни очакваше под нас обаче, беше съвсем различна история.

Макон извади нещо от джоба си и го притисна в ръката ми.

— Ето. Само това имам, тъй като скорошното ми пътуване беше по-скоро неочаквано и нямах време да се подготвя.

Погледнах към малкия златен предмет. Беше във формата на миниатюрна книжка, затворена с изящна закопчалка. Натиснах я и тя се отвори. Вътре имаше снимка на майка ми, момичето от виденията ми. Неговата Лила Джейн.

Той извърна очи встрани.

— Така се случи, че се оказа в джоба ми след цялото това време. Можеш ли да си представиш?

Но книжката изглеждаше захабена и издраскана и бях убеден, че не се е озовала в джоба му, а си е била там във всеки ден от живота му през всички тези години.

— Вярвам, че ще ти даде много сила, Итън. На мен поне винаги ми е давала. Да не забравяме, че нашата Лила Джейн беше силна жена. Тя ме спаси дори от гроба.

Разпознах изражението, което имаше майка ми на снимката. Винаги бях мислел, че то е запазено специално за мен. Погледна ме така, когато за първи път прочетох табела край пътя през прозореца на колата ни, а тя още не подозираше, че мога да чета. Погледна ме така, когато изядох съвсем сам целия маслен пай на Ама и заспах в леглото и с ужасно силни стомашни болки. Гледаше ме така и в първия ми учебен ден, на първия ми баскетболен мач, на първия ми купон.

И сега отново гледаше към мен със същото изражение в очите от вътрешността на малката златна книжка.

Тя нямаше да ме изостави. Нито пък Макон. Може би все пак имаше някакъв план. Той беше измамил смъртта. Прибрах книжката в джоба си до гердана на Лена.

— Почакай малко — пристъпи Линк към мен. — Радвам се, че имаш такъв талисман, но сам каза, че цялата Кървава глутница ще бъде там плюс вампирчето, майката на Лена и Императора, или както там си го наричат онзи Ейбрахам. А последния път, когато проверих, Хан Соло не се мотаеше наоколо. Не мислиш ли, че ще ти трябва нещо повече от една малка книжка?

Ридли кимна с глава зад него.

— Линк е прав. Може и да успееш да спасиш Лена, но затова трябва първо да стигнеш до нея.

Линк приклекна до Макон.

— Мистър Рейвънуд, не можете ли да дойдете с нас и да ни отървете от двама-трима от ония момчета?

Макон повдигна вежди. Това беше първият му истински разговор с Линк.

— За съжаление, синко, престоят ми в затвора доста изтощи силите ми.

— Той е в преходна фаза, все още се променя, Линк. Не може да слезе там долу. Прекалено е уязвим.

Лив все още подкрепяше Макон, коленичила на земята до него.

— Оливия е права. Инкубусите са невероятно силни и бързи. В сегашното си състояние не мога да се изправя на пътя им.

— Значи съм голяма късметлийка — разнесе се гласът внезапно от нищото и тя изникна от мрака дори още по-бързо. Носеше дълго черно палто с висока яка и протрити черни ботуши. Черната й коса се развяваше от вятъра.

Веднага я разпознах — сукубата от погребението. Беше Леа Рейвънуд, сестрата на Макон. Той беше също толкова изненадан да я види като нас.

— Леа? Ще ми отнеме известно време да свикна.

Тя отпусна глава на рамото му, както Лена често правеше.

— Как ни намери?

Леа се засмя.

— Ти си голяма новина из Тунелите. По улиците се носи мълва, че големият ми брат ще се изправи срещу Ейбрахам. Чух, че той не е особено доволен от теб.

Тя плъзна ръката си по гърба му, подкрепяйки го, и се взря в очите му.

— Зелени, а?

Сестрата на Макон — онази, която Арелия беше взела със себе си в Ню Орлиънс, когато го бе оставила при баща му. Сестрите също я бяха споменавали. „Те бяха като Мрака и Светлината.“

Линк улови погледа ми зад тях и знаех какъв е въпросът му. Чакаше да му дам сигнал. Бой или отбой. Не беше съвсем ясно какво искаше Леа Рейвънуд от нас и защо беше тук. Но ако беше като Хънтинг и се хранеше с кръв вместо със сънища, трябваше да реагираме бързо. Погледнах към Лив. Тя поклати глава почти незабележимо. Също се колебаеше. Макон възнагради сестра си с една от редките си усмивки.

— Е, какво ще правим сега, скъпа моя?

— Тук съм, за да изравня силите. Знаеш, че си падам по добрите семейни кавги — усмихна се също Леа. Завъртя рязко китката си и в ръката й изневиделица се появи дълъг жезъл, направен от полирано дърво. — И си нося една голяма пръчка.

Макон не каза нищо. Не можех да реша дали изглеждаше облекчен или притеснен. И в двата случая определено беше слисан.

— Защо сега? Обикновено не се месиш в делата на чародейците.

Леа бръкна в джоба си и извади ластик, с който пристегна косата си на конска опашка.

— Това не е просто поредната чародейска битка, вече не. Ако Редът бъде унищожен, ние също можем да изчезнем с него.

Макон я погледна многозначително. Разпознах изражението „не говори така пред децата“.

— Общият ред съществува от самото начало на времето. Ще е нужен много повече от един Катаклист, за да го унищожи.

Тя се усмихна и размаха жезъла си.

— Освен това е време някой да научи Хънтинг на добри маниери. Мотивите ми са абсолютно чисти, както може да бъде чисто само сърцето на една сукуба.

Макон се засмя при мисълта за това. Но от мястото, където стоях аз, нещата не ми звучаха особено забавни.

Мрак или Светлина — Леа Рейвънуд можеше да тръгне и по двата пътя, но на мен не ми пукаше.

— Трябва да намерим Лена.

Леа вдигна жезъла си.

— Чаках да го кажеш.

Линк се закашля леко, за да привлече вниманието ни.

— Не искам да съм груб, госпожо. Но Итън всъщност иска да каже, че Хънтинг е долу с Кървавата си глутница. Не ме разбирайте погрешно, изглеждате ми доста лоша и всичко както си трябва, но все пак сте само едно момиче с пръчка в ръка.

— Това — за частица от секундата Леа протегна ръката си право напред, на сантиметри от носа на Линк — е жезъл, не пръчка. И аз не съм момиче. А сукуба. Когато става дума за нашия вид, женските имат някои предимства. Ние сме по-бързи, по-силни и по-умни от мъжките ни сродници. Мисли за мен като за богомолката на свръхестествения свят.

— Това онези буболечки, които изяждаха главите на мъжките ли бяха? — Линк изглеждаше леко скептичен.

— Да. Изяждат ги.

Каквито и опасения да имаше Макон относно Леа, все пак изглеждаше облекчен, че тя ще бъде с нас. Даде й някои последни съвети:

— Ларкин е пораснал от последния път, когато си го виждала, Леа. Сега е доста могъщ Илюзионист. Внимавай. А според Оливия нашият брат води със себе си безмозъчната си свита, Кървавата глутница.

— Не се притеснявай, големи братко. И аз си имам домашен любимец — погледна Леа към издатината над нас. Нещо като планински лъв с огромни размери се беше излегнал на скалите с провиснала от урвата опашка. — Бейд! — Животното се изправи на крака и отвори челюсти, разкривайки остри като бръснач зъби, а после скочи до нея. — Сигурна съм, че Бейд няма търпение да си поиграе с паленцата на Хънтинг. Нали знаеш какво казват за кучетата и котките.

Ридли прошепна на Лив:

— Кръстен е на Бейд, вуду бога на вятъра и бурите. Никой не иска да си има проблеми с него.

Сетих се за Лена и се почувствах малко по-добре, независимо че една седемдесеткилограмова котка се взираше към мен.

— Дебненето и засадите са нейната специалност — погали Леа любимката си зад ушите.

При вида на дивата кожа Лусил изтича до нея и я перна игриво с лапичка. Бейд я побутна с муцуната си. Леа се наведе и я вдигна на ръце.

— Лусил, как си момичето ми?

— Откъде познаваш котката на пралеля ми?!

— Присъствах на раждането й. Беше на майка ми. Тя я даде на леля ти Пру, за да може да намира пътя си в Тунелите.

Лусил се сви на кълбо между лапите на Бейд.

Не бях сигурен все още за Леа, но Лусил никога не би ме предала. Тя можеше добре да преценява характера на човек, въпреки че беше котка. Чародейска котка. Трябваше да се сетя по-рано за това.

Леа затъкна жезъла в колана си и разбрах, че е време да тръгваме.

— Готови ли сте?

Макон ми протегна ръка и аз я поех. За секунда усетих силата на хватката му, сякаш проведохме някакъв чародейски разговор, който не проумявах напълно. После ме пусна и аз се обърнах към пещерата. Чудех се дали някога щях да го видя отново.

Тръгнах напред, а приятелите ми бяха точно зад мен. Приятелите ми, една сукуба и планински лъв, кръстен на името на избухлив вуду бог. Надявах се това да е достатъчно.