Прелестен мрак

12.VI Момичето на мечтите ми

Мрак.

Не виждах нищо, но усещах как въздухът беше изсмукван от дробовете ми. Не можех да дишам. Навсякъде имаше само дим, давех се от него и кашлях.

Итън!

Чувах гласа й, но от доста далече, някак смътно.

Въздухът около мен беше горещ. Миришеше на пепел и смърт.

Итън, не!

Видях острие на нож над главата си и чух зловещ смях. Сарафина. Само че не можех да видя лицето й.

Докато ножът се забиваше в стомаха ми, се досетих къде се намирам. Бях в „Грийнбриър“, на покрива на криптата, и щях да умра.

Опитах се да изкрещя, но не се чу никакъв звук. Сарафина отметна глава назад и се засмя, ръцете й стискаха подаващия се от стомаха ми нож, а тя се кикотеше. Кръвта се стичаше навсякъде около мен, нахлуваше в ушите ми, в ноздрите ми, в устата ми. Имаше странен вкус, на мед или сол.

Струваше ми се, че дробовете ми са като чували с цимент. Когато кръвта в ушите ми заглуши гласа й, ме обзе познатото чувство на загуба. Зелено и златно. Лимони и розмарин. Усещах аромата въпреки кръвта, дима и пепелта. Лена.

Винаги съм мислел, че не бих могъл да живея без нея. Сега това нямаше да ми се наложи.

— Итън Уейт! Защо не чувам душа в банята?

Изправих се рязко на леглото, целият потънал в пот. Пъхнах ръка под тениската си, докоснах кожата си. Нямаше кръв, но усещах следа на мястото, където ножът ме беше пробол в съня ми. Дръпнах тениската си нагоре и погледнах към назъбената розова линия. В долната част на корема ми минаваше белег като от порезна рана. Беше се появил отникъде, рана от съня ми.

Само дето беше истински и болеше. Не бях имал такива сънища от рождения ден на Лена и не знаех защо отново се връщаха. Бях свикнал да се будя с кал в леглото си или с дим в дробовете, но за пръв път се събуждах от болка. Опитах се да се отърся от това, като си казах, че не се е случило наистина. Но стомахът ми пулсираше. Погледнах към отворения прозорец и си пожелах Макон да беше тук и да бе откраднал края на този сън, както правеше преди. Искаше ми се да беше тук по много причини.

Затворих очи и се опитах да се концентрирам, за да проверя дали Лена беше наоколо. Но вече знаех, че едва ли ще бъде. Можех да усетя, когато се оттегляше надалече, което напоследък ставаше все по-често.

Ама се провикна отново от стълбището:

— Ако закъснееш и за последния си изпит, ще те оставя на диета само на овесени питки до края на лятото и няма да те пусна да излезеш от стаята! Обещавам ти го.

Лусил ме гледаше от пода пред леглото ми, така както вече правеше в повечето сутрини. След като се появи на верандата ни, я отнесох обратно при леля Мърси, но на следващия ден тя отново беше на нашето стълбище. След това леля Пру убеди сестрите си, че Лусил е дезертьорка, и котката официално се премести у нас. Бях доста изненадан, когато Ама отвори вратата и я пусна вътре, но тя имаше достоверно обяснение. „Няма нищо лошо в това да имаш котка в къщата си. Те могат да видят неща, които повечето хора не могат — като разни типове от Другия свят, когато решат да преминат тук — и добрите, и лошите. И ще ни отърве от мишките.“ Май можеше да се каже, че Лусил е животинската версия на Ама.

Щом влязох под душа, топлата вода се изля върху мен и отми всичко. Всичко, освен белега. Пуснах още по-гореща вода, но не можех да се фокусирам върху къпането си. Умът ми беше затормозен от толкова много неща. Сънят, ножът, смехът…

Последният ми изпит по английски език.

По дяволите.

Бях заспал, преди да преговоря материала. Щях да се проваля на теста, щях да се проваля по английски, независимо дали ще седна от „добрата“ или от „лошата страна“ на окото. Оценките ми и без това не бяха страхотни този срок и като казвам това, имам предвид, че се бях изравнил с Линк. И това не беше обичайното неучене и минаване по допирателната, благодарение на старите ми знания. Вече имаше вероятност да ме скъсат по история, защото с Лена не бяхме участвали във възстановката на битката при Хъни Хил в деня на рождения й ден. Ако се провалях и по английски, щях да прекарам цялото лято в училището, а сградата му беше толкова стара, че даже нямаше климатици. Можеше дори да повторя и годината. А точно днес не бях в добра форма за тестове. Бях прецакан.

Това беше петият поред ден на свръхголемите закуски. Цяла седмица имахме изпити, а Ама вярваше, че има пряка връзка между количеството храна, която изяждах, и как се справях в училище. От понеделник насам на закуска, общо взето, поглъщах теглото си в яйца и бекон. Нищо чудно, че стомахът направо ме убиваше и имах кошмари. Или поне така се опитвах да се убедя сам.

Ровех умислено с вилицата в яйцата си.

— Още яйца? — Ама гледаше към мен подозрително. — Не знам какво кроиш, но не съм в настроение. — Сложи поредното яйце в чинията ми. — Днес не е подходящо да си играеш с търпението ми, Итън Уейт.

Не исках да се карам с нея. Имах си достатъчно собствени проблеми.

Баща ми бродеше из кухнята и отваряше шкаф след шкаф в безуспешно търсене на своята любима юфка.

— Не се шегувай с Ама. Знаеш, че това не й допада. — Погледна я, поклащайки лъжицата си. — Моето момче е доста инатесто и…

Ама му хвърли гневен поглед, докато затваряше вратичките на шкафовете след него.

— Мичъл Уейт, предупреждавам те, ще си имаш сериозни проблеми с мен, ако продължиш да ровиш из шкафовете ми.

Той се засмя и миг по-късно можех да се закълна, че видях Ама да се усмихва. Моят луд баща беше успял отново да я превърне в предишната, истинската Ама. Моментът изчезна, спука се като сапунен мехур, но знаех какво бях видял. У дома всичко вече беше различно.

Все още не бях свикнал да виждам татко да се разхожда из къщи през деня, да си бърка зърнената каша и да води остроумни и безсмислени разговори. Направо ми се струваше невероятно, че едва преди четири месеца леля ми го беше закарала в „Сини хоризонти“. Въпреки че не беше напълно нов човек, трябваше да призная, че ми беше трудно да го позная. Още не ми правеше сандвичи с пилешка салата, но през тези дни все по-често излизаше от кабинета си, а понякога дори и от къщата. Мариан беше успяла да му извоюва назначение като гостуващ лектор в университета в Чарлстън, във факултета по английски. Трябваше да пътува с автобус и така пътят отнемаше два часа, а не четирийсет и пет минути, но засега нямаше начин да му разрешат да кара кола. Той изглеждаше почти щастлив. Искам да кажа, колкото беше възможно да е щастлив човек, който допреди няколко месеца не излизаше от една стая и драскаше като луд по бели листове. Летвата не беше много висока.

Ако нещата можеха да се променят толкова много за баща ми, ако Ама можеше да се усмихва отново, може би и Лена щеше да се промени.

Нали?

Но моментът си беше отишъл. Ама пак пое по пътя на войната. Виждах го по лицето й. Баща ми седна до мен и заля ядките си с мляко. Ама избърса ръцете си в любимата си престилка с много джобове.

— Мичъл, по-добре хапни от тези яйца. Ядките не са истинска закуска.

— Добро утро и на теб, Ама — усмихна й се татко така, както сигурно го беше правил като дете.

Тя присви очи и тръсна чаша с шоколадово мляко до чинията ми, макар че не можех да поема и глътка повече.

— На мен не ми изглежда много добро — изсумтя Ама и започна да сипва гигантско количество бекон в чинията ми. За нея винаги щях да си остана на шест години. — Приличаш на мъртвец. Имаш нужда от храна за мозъка, за да си вземеш изпитите.

— Да, госпожо.

Изгълтах чашата с вода, която беше оставила за баща ми. Тя вдигна прочутата си дървена лъжица с дупка в средата, „Еднооката заплаха“ — така я наричах. Когато бях малък, ме гонеше с нея из къщата, ако я ядосвах, но никога не ме беше удряла истински. Наведох се, за да я избегна отново.

— И по-добре изяж всичко. Не искам да се размотаваш цяло лято в училище като децата на Пити. Ще си намериш работа, както ми обеща — изсумтя, размахвайки лъжицата. — Свободното време означава много проблеми, а ти вече си имаш достатъчно от тях.

Татко се усмихна, но потисна смеха си. Обзалагам се, че Ама му е казвала същото нещо, когато е бил ученик.

— Да, госпожо.

Чух клаксона, прекалено познатия басов сигнал на Бричката, и грабнах раницата си. С периферното си зрение видях как лъжицата се размахва зад гърба ми.

Вмъкнах се в колата и свалих прозореца до долу. Баба й беше постигнала своето и Лена се беше върнала в училище преди седмица, тъкмо за края на учебната година. Първия ден бях карал по целия път до „Рейвънуд“, дори спрях в „Стоп енд Шоп“ и взех от прочутите им кифли със стафиди, но когато стигнах в имението, тя вече беше тръгнала. Оттогава всеки ден ходеше сама на училище, затова ние с Линк пътувахме заедно с Бричката.

Линк намали музиката, която гърмеше през прозорците и огласяше квартала.

— Не ме карай да се срамувам заради теб, Итън Уейт. И спри тази музика, Уесли Джеферсън Линкълн! Ще ми съсипеш лехата с жълти репи с ужасната си гюрултия. — Той натисна клаксона като поздрав към нея. Ама удари с лъжицата си по пощенската кутия и постави заплашително ръце на кръста си. После обаче омекна. — Справи се добре на изпитите и ще ти изпека пай.

— Нали няма да е с праскови, госпожо?

Ама изсумтя и кимна.

— Ще видим.

Тя никога не би го признала, но най-накрая, след всички тези години, сърцето й се беше смилило спрямо Линк. Той смяташе, че Ама изпитва съжаление към него заради майка му, която беше обсебена известно време от съвършеното зло, иначе казано, Сарафина, но не беше така. Тя се чувстваше зле заради него. „Ужасно е. Не мога да повярвам, че горкото момче трябва да живее в една къща с тази жена. По-добре да беше отгледан от вълци.“ Така ми каза миналата седмица, докато опаковаше ореховия пай, който му беше изпекла.

Линк ми се ухили.

— Най-хубавото нещо, което ми се е случвало в живота, беше, че майката на Лена се забърка с моята. Никога не съм ял толкова много от пайовете на Ама.

Май това беше най-дългият коментар, който беше правил изобщо за кошмара от рождения ден на Лена. Подкара Бричката по пътя без повече бавене. Не беше нужно да се обясняваме, че закъсняваме. Както обикновено.

— Учи ли по английски?

Това не беше истински въпрос. Знаех, че Линк не е отварял учебник от седми клас.

— Не. Ще препиша от някого.

— От кого?

— Какво ти пука? От някой по-умен от теб.

— Така ли? Миналия път преписа от Джини Мастерсън и двамата се провалихте.

— Не ми стигна времето. Трябваше да напиша една песен. Може да свирим скоро на окръжния панаир. Чуй това — започна да пее Линк заедно с песента, което звучеше странно, защото припяваше на собствения си записан глас. — „Момиче с близалка, отиде си без думи, викам името ти, но ти не ме чуваш…“

Супер. Още една песен, посветена на Ридли. Всъщност не би трябвало да се изненадвам, защото от четири месеца не беше писал песни за нищо друго освен за нея. Бях започнал да си мисля, че завинаги ще си остане обсебен от братовчедката на Лена, която изобщо не приличаше на нея. Ридли беше Сирена и злоупотребяваше със силата си да убеждава, за да получава това, което иска. И го правеше просто като ближеше своята близалка. Страхотна картинка, нали? За известно време тя искаше Линк. Въпреки че го беше използвала и после изчезна, той не я беше забравил. Не можех да го виня. Сигурно беше адски трудно да си влюбен в тъмен чародеец. На мен понякога ми беше трудно и със светъл.

Все още мислех за Лена, въпреки оглушителния шум в ушите ми, когато изведнъж гласът на Линк затихна и чух „Седемнайсет луни“. Само че този път текстът беше различен.

Времето напредва? Какво означаваше това? До рождения ден на Лена оставаха още осем месеца. Защо дните летяха? Коя беше Тя и защо Луната гореше?

Усетих как Линк ме шляпва леко и песента изчезна. Надвикваше се със собствения си глас от демокасетата.

— Ако оправя малко ритъма, парчето ще стане трепач. — Погледнах го и той ме тупна отново по рамото. — Отпусни се бе, човек. Това е просто един изпит. Приличаш на смахнат, като мис Лъни, готвачката в стола.

Като се замисля, май не беше далеч от истината.

Когато Бричката паркира пред гимназията, все още нямах чувството, че е настъпил последният училищен ден. Всъщност за най-големите той наистина не беше такъв. Утре им предстоеше дипломирането, а купонът след него щеше да трае цяла нощ. Обикновено завършваше с поне дузина младежи с алкохолно натравяне. Но нас, второкурсниците и първокурсниците, ни чакаше само още един изпит днес и щяхме да бъдем свободни.

Савана и Емили минаха покрай мен и Линк, без да ни обърнат внимание. Късите им полички бяха по-къси от обикновено, а под тесните им блузки без ръкави се виждаха връзките на банските им. Розово каре и ярки напръскани шарки.

— Скивай. Сезонът на банските — ухили се Линк.

Почти бях забравил. Бяхме само на един изпит разстояние от следобеда на езерото. Всеки, който беше някой, днес носеше бански костюм под дрехите си, тъй като лятото не се смяташе за официално започнало, преди да покажеш банския си на брега на езерото Моултри. Хлапетата от „Джаксън“ имаха свое място, където се мотаеха — покрай Монкс Корнър, там, където езерото се разливаше свободно и беше доста дълбоко; за нас беше почти като океан, когато плувахме в него. Като се изключеха езерните риби и блатните водорасли, усещането беше, все едно че наистина си в море. По това време миналата година стигнах до езерото в ремаркето на камиона на брата на Емъри заедно с Емили, Савана, Линк и половината баскетболен отбор. Но това беше миналата година.

— Ще дойдеш ли?

— Не.

— Имам още един бански в колата, но не е толкова готин като този с кутренцата — повдигна Линк тениската си, за да видя яркооранжевия му бански на жълти карета. Почти толкова откачен като самия него.

— Ще пропусна.

Той знаеше защо няма да дойда, но нямаше да го кажа на глас. Държах се така, сякаш всичко беше наред.

Сякаш всичко между нас с Лена беше наред.

Линк обаче не се отказваше.

— Сигурен съм, че Емили ще ти запази половината от хавлията си.

Шегуваше се, защото и двамата знаехме, че няма да го направи. Кампанията на съжалението беше отминала, също както се случи с омразата. Предполагам, че бяхме станали толкова лесни мишени, та вече не бяхме интересни за никого — все едно да стреляш по риба във варел.

— Можеш да я вземеш за себе си.

Линк се обърна към мен и протегна ръка, за да ме спре. Отместих ръката му, преди да проговори. Знаех какво иска да ми каже и що се отнасяше до мен, разговорът беше приключил много отдавна. „Хайде. Знам, че чичо й почина. Спрете да се държите, сякаш още сте на погребение. Ясно, обичаш я, но…“ Веднъж беше започнал, но се отказа, макар и двамата да си го мислехме. Не повдигна повече темата, защото това беше Линк, който седеше на обяд на моята маса, когато никой друг не смееше.

— Всичко е наред.

Трябваше да бъде. Не знам как, но щях да го постигна. Не можех да си представя да живея без нея.

— Просто ми е трудно да те гледам така, човече. Тя се отнася с теб както…

— Как?

Предизвиквах го. Ръцете ми се бяха свили в юмруци. Търсех някаква причина, каквато и да е причина. Имах чувството, че ще избухна, толкова много ми се искаше да ударя някого.

— Както обикновено момичетата се отнасят с мен.

Мисля, че той чакаше да го ударя. Може би дори щеше да го поиска, ако смяташе, че ще помогне. Сви рамене.

Отпуснах юмруците си. Линк си беше Линк, независимо че понякога ми се искаше да го сритам по задника.

— Съжалявам, човече.

Той се изсмя и тръгна по коридора малко по-бързо от нормално.

— Няма проблем, психарче.

Докато поемах по пътя към неизбежната си гибел, изпитах познатия пристъп на самота. Може би Линк беше прав. Не знаех колко още могат да продължават така нещата с Лена. Нищо вече не беше както преди. Щом и той го виждаше, може би трябваше да се изправя лице в лице с истината.

Стомахът ме присви и го притиснах силно с ръка, сякаш така можех да изкарам цялата болка.

Лена, къде си?

Седнах на чина си точно когато звънецът би. Лена седеше на мястото до мен, от страната на „доброто око“, както винаги. Но не приличаше на себе си.

Носеше една от онези бели тениски с остро деколте, прекалено голяма, и черна пола, доста по-къса от полите, които би облякла допреди три месеца. Почти не се виждаше под тениската, която беше на Макон. На врата си беше закачила и неговия пръстен, онзи, който той имаше обичая да върти на пръста си, когато мислеше за нещо. Висеше на нова верижка, точно до пръстена на майка ми. Старата се беше скъсала в нощта на рождения й ден и се загуби някъде в пепелта. Бях й дал пръстена на мама в знак на любов, въпреки че не бях сигурен дали в момента изпитвах точно това към нея. Каквато и да беше причината, Лена вярно носеше нашите призраци със себе си, нейните и моите, и не желаеше да свали нито един от тях. Моята загубена майка и нейният загубен чичо, уловени в кръг от злато, платина и други скъпоценни метали, висящи над гердана и с талисмани, скрити под пластовете памук, които не бяха нейни.

Мисис Инглиш вече раздаваше тестовете и изглежда не беше доволна, че половината клас носеше бански костюм или плажни хавлии. Емили беше и с двете.

— Пет кратки отговора, всеки по десет точки, свободен отговор за двайсет и пет точки и есе, също двайсет и пет. Съжалявам, няма Бу Радли. Темата е „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Лятото все още не е дошло, дами и господа.

През есента изучавахме „Да убиеш присмехулник“. Спомних си първия път, когато Лена влезе в часа, носейки със себе си собственото си оръфано копие на книгата.

— Бу Радли е мъртъв, мисис Инглиш. Забучиха му кол в сърцето.

Не разбрах кой го каза, някое от момичетата от задните чинове, което седеше с Емили, но всички знаехме, че говори за Макон. Коментарът беше предназначен за Лена, точно както преди. Целият настръхнах, докато смехът в стаята утихваше. Очаквах прозорците да се строшат или нещо друго да стане, но не се чу и пукване. Лена не реагира. Може би не слушаше или вече не се интересуваше какво ще кажат те.

— Обзалагам се, че старият Рейвънуд дори не е в градското гробище. Сигурно ковчегът му е празен. Ако въобще има такъв.

Това беше казано достатъчно високо, за да го чуе мисис Инглиш, която насочи окото си към задната част на стаята.

— Млъкни, Емили! — изсъсках аз.

Този път Лена се обърна и погледна право към Емили.

Само това беше необходимо — един поглед. Емили отвори рязко теста си, сякаш имаше представа за какво става дума в „Д-р Джекил и мистър Хайд“. Никой не желаеше да се разправя с Лена. Те просто искаха да дрънкат за нея. Тя беше новият Бу Радли. Запитах се какво ли би казал Макон за това. Все още се чудех, когато чух писък зад гърба си.

— Огън! Някой да направи нещо!

Емили държеше теста си в ръце и той гореше. Тя го пусна на линолеума на пода и продължи да пищи. Мисис Инглиш грабна жилетката си от гърба на стола си, изтича до задната част на стаята и се изви така, че да използва „доброто си око“. Три силни удара и огънят беше загасен, оставяйки обгорения тест сред черно и димящо петно на пода.

— Кълна се, запали се от само себе си. Просто започна да гори, докато пишех.

Мисис Инглиш вдигна една черна и лъскава запалка от чина на Емили.

— Нима? Събери си нещата. Ще обясниш какво се случи на директор Харпър.

Емили се запъти към вратата, а мисис Инглиш се върна отново на мястото си. Докато старата ни учителка минаваше покрай мен, забелязах, че на запалката имаше рисунка на сребърен полумесец.

Лена се вглъби в теста си и започна да пише. Косата й беше вдигната, пристегната в странен кок, още една приумица, която не искаше да ми обясни. Побутнах я с молива си. Тя спря да пише и ме погледна, извивайки устни в някаква полуусмивка — през последните дни това беше най-доброто, което успяваше да докара на лицето си. Усмихнах й се в отговор, но тя се загледа отново в теста си, сякаш предпочиташе да се тормози с въпроси за символиката и метафорите в изреченията пред себе си, отколкото да ме погледне. Като че ли от това щеше да я заболи или нещо по-лошо — просто не искаше да го прави.

Когато звънецът би, гимназия „Джаксън“ се превърна в Марди Гра9.

Момичетата махнаха и без това оскъдните си блузки и се впуснаха към паркинга само по горнищата на банските си. Шкафчетата бяха изпразнени, тетрадките — захвърлени в боклука. Разговорите се превърнаха във викове и писъци, докато второкурсниците ставаха „зайци“, а „зайците“ се превръщаха в „големите“. Всички най-накрая имаха това, за което бяха чакали цяла година — свобода, едно ново, свежо начало.

Всички, освен мен.

С Лена вървяхме към паркинга. Чантата й се полюшваше, докато ходеше, и при едно по-рязко движение телата ни се докоснаха. Почувствах удара от протичащия ток, както преди месеци, но все още беше студен. Тя отстъпи встрани, за да ме избегне.

— Е, как е? — опитах се да започна разговор, сякаш бяхме напълно непознати.

— Какво?

— Изпитът. Как се справи?

— Сигурно съм се провалила. Не прочетох книгата.

Беше ми трудно да си представя Лена да не си прочете текстовете за часа, като се имаше предвид, че през месеците, в които обсъждахме „Да убиеш присмехулник“, тя отговаряше на всички въпроси.

— Така ли? Бия те. Откраднах копие на теста от бюрото на мисис Инглиш миналата седмица. — Пълна лъжа. По-скоро ще се издъня с гръм и трясък, отколкото да измамя — гневът на Ама е по-страшен от всяко друго наказание. Но Лена така или иначе не ме слушаше. Размахах ръка пред лицето й. — Лена? Слушаш ли ме въобще?

Исках да поговоря с нея за съня си, но първо трябваше да я накарам да ме забележи.

— Съжалявам. Замислих се за нещо. — Извърна поглед встрани. Не беше много, но все пак бе повече, отколкото бях получавал от нея от седмици.

— За какво например?

Тя се поколеба.

— Нищо.

Нищо хубаво? Или нищо, за което можем да говорим тук?

Лена спря и обърна лице към мен. За пореден път отказваше да ме пусне в съзнанието си.

— Напускаме Гатлин. Всички.

— Какво?!

Не очаквах подобно нещо. А може би тя беше искала точно това. Отблъскваше ме, за да не вляза в главата й, където щях да видя какво се случваше, където криеше чувствата, които не искаше да сподели.

Продължавах да си мисля, че просто има нужда от още време. Не осъзнавах, че е искала време далече от мен.

— Не исках да ти казвам. Само за няколко месеца е.

— Това има ли нещо общо с… — появи се като гигантски камък в стомаха ми познатата паника.

— Няма нищо общо с нея — сведе поглед Лена. — Баба и леля Дел смятат, че ако се отдалеча от „Рейвънуд“, ще мисля по-малко за станалото. По-малко за него.

Ако се отдалеча от теб. Това чух всъщност аз.

— Лена, не става така.

— Какво?

— Няма да забравиш Макон, като избягаш надалече.

Тя се напрегна при споменаването на името му.

— Нима? В твоите книги ли го пише? Къде съм? На пета-шеста фаза?

— Сериозно ли говориш?

— Ето ти още една фаза. Остави всичко зад себе си и се разкарай, докато все още можеш.

Застинах на място и я погледнах.

— Това ли искаш?

Тя извиваше дългата сребърна верижка на гердана си, докосваше нервно малките частици от нас, нещата, които бяхме правили и виждали заедно. Извиваше я толкова силно, че за момент си помислих, че ще я скъса.

— Не знам. Част от мен иска да си тръгне и никога да не се върне, а друга част не може да го понесе, защото той обичаше „Рейвънуд“ и го остави на мен.

Това ли е единствената причина?

Изчаках я да довърши изречението — да каже, че не иска да изостави и мен.

Но тя не го направи.

Смених темата.

— Може би затова сънувахме този кошмар миналата нощ.

— За какво говориш?

Успях да привлека вниманието й.

— За съня за твоя рожден ден. Искам да кажа, че приличаше на рождения ти ден, с изключение на онази част, когато Сарафина ме уби. Изглеждаше толкова истинско. Дори се събудих с това. — Повдигнах тениската си, за да й покажа белега.

Лена погледна грапавия розов белег в долната част на корема ми. Изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент. Лицето й побледня, обзе я паника. За пръв път от седмици виждах някаква емоция в очите й.

— Не знам за какво говориш. Не съм сънувала нищо тази нощ.

Имаше нещо в начина, по който го каза, нещо в изражението й.

Беше много сериозна.

— Това е странно. Обикновено сънуваме едни и същи неща.

Опитах се да звуча спокойно, но чувах как сърцето ми започва да бие по-силно.

Сънувахме еднакви сънища още преди да се срещнем. Те бяха причината за нощните посещения на Макон в моята стая — той крадеше части от кошмарите ми, защото не искаше Лена да ги вижда. Макон беше казал, че връзката ни е толкова силна, че Лена сънува моите сънища. Какво ли би казал сега за връзката ни, след като тя вече не ги споделяше?

— Беше нощта на рождения ти ден и чух как ме викаш. Но когато отидох на върха на криптата, Сарафина беше там и имаше нож.

На Лена сякаш й прилоша. Сигурно трябваше да спра, но не можех. Трябваше да продължа да я притискам, макар да не знаех защо.

— Лена, какво се случи в онази нощ? Ти така и не ми каза. Може би затова го сънувам сега.

Итън, не мога. Не ме принуждавай.

Не можех да повярвам. Тя отново беше в главата ми. Отново използвахме нишката. Опитах се да открехна още малко вратата и да се промъкна вътре.

Можем да говорим за това. Трябва да говориш с мен.

Каквото и да изпитваше Лена, тя се отърси от него. Усетих как вратата между умовете ни се затръшва рязко.

— Знаеш какво се случи. Ти падна, докато се опитваше да се покатериш върху криптата, и изгуби съзнание.

— А какво стана със Сарафина?

Тя подръпваше нервно дръжката на чантата си.

— Не знам. Навсякъде имаше огън, помниш ли?

— И тя просто ей така изчезна?

— Не знам. Не виждах нищо, а когато огънят угасна напълно, нея вече я нямаше — каза някак отбранително, все едно я бях обвинил в нещо. — Защо вдигаш толкова шум за това? Сънувал си нещо, аз не. И какво? Този сън не е като другите. Не означава нищо.

Продължи да върви, но аз й препречих пътя и повдигнах отново тениската си.

— Тогава как ще обясниш това?

Неравната линия на белега все още беше розова и като че ли прясно излекувана. Очите на Лена се разшириха, улавяйки слънчевата светлина на първия ден от лятото. На слънцето лешниковите й очи изглеждаха изпълнени със злато. Не каза нито дума.

— И песента — променя се. Знам, че и ти я чуваш. „Времето напредва?“ Няма ли да поговорим за това? — Тя се обърна и се отдалечи от мен. Предполагам, че това беше отговорът й. Но не ми пукаше и нямаше никакво значение, защото вече не можех да се спра. — Нещо става, нали?

Лена разтърси глава.

— Лена? Какво има?

Преди да кажа още нещо, Линк ни настигна и ме шляпна по гърба с хавлията си.

— Явно днес никой няма да ходи на езерото освен вас двамата.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж гумите на колите, о, заблудени! Всички са разрязани, на всяка кола, пич, дори и на Бричката.

— На всяка кола?

Дебелака, училищният полицай, който винаги кръшкаше от работа, щеше да побеснее. Преброих колите на паркинга. Доста бяха, така че положението излизаше извън контрол. Не беше от компетенциите на Дебелака, дори и на полицията в Съмървил. Може би щяха да се обадят на самия шериф.

— Всички коли, освен тази на Лена — посочи Линк към фастбека на паркинга. Все още ми беше трудно да приема идеята, че това е колата на Лена. На паркинга цареше пълен хаос. Савана говореше по телефона си. Емили крещеше на Еден Уестърли. Баскетболният отбор беше изчезнал някъде.

Линк метна ръка през рамото на Лена.

— Не ти се сърдя за останалите, но трябваше ли да се разправиш и с Бричката? Малко съм позакъсал с парите, а новите гуми са скъпички.

Погледнах я. Тя изглеждаше объркана.

Лена, ти ли беше?

— Не бях аз.

Нещо не беше наред. Старата Лена щеше да ни фрасне по главата, дори само защото сме попитали.

— Мислиш ли, че е била Ридли или… — Не исках да казвам името на Сарафина.

Тя поклати глава.

— Не е била Ридли. — Не звучеше като себе си, нито много убедена в думите си. — Тя не е единствената, която мрази смъртните, дори да не ти се вярва.

Погледнах я, но Линк пръв попита това, за което и двамата си мислехме.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Над хаоса из паркинга изведнъж се разнесе шум от двигател на мотор. Момче с черна тениска потегли между паркираните коли, ауспухът на мотора му изхвърляше черни газове в лицата на гневните мажоретки. После изчезна по пътя. Носеше каска, така че не можах да видя лицето му. Забелязах само, че е с „Харли Дейвидсън“.

Стомахът ми се сви на топка, защото моторът ми беше познат. Къде го бях виждал? Никой в гимназията нямаше такъв. Най-близкото до него беше жалкият мотопед на Ханк Портър, който не беше в движение, откакто се беше преобърнал с него след последния купон на Савана. Или поне така бях чул, защото вече не бях в почетния списък с гостите.

Лена се взираше след моториста, сякаш беше видяла призрак.

— Да се махаме оттук.

Запъти се към колата си, като направо тичаше по стъпалата.

— Къде отиваме?

Опитах се да я настигна, а Линк беше точно зад мен.

— Където и да е, стига да не е тук.