Прелестен мрак

19.VI Последствия

Опитвахме се да вървим заедно с Ридли, която крачеше бързо и ту влизаше сред дърветата, ту излизаше от тях. Лив беше зад нея и постоянно проверяваше селенометъра си или картата на леля Пру. Тя не се доверяваше на Рид, също като нас двамата.

Имаше нещо, което ме притесняваше. Част от мен й вярваше. Може би наистина го правеше заради Лена. Беше малко вероятно, но ако имаше поне минимален шанс Ридли да казва истината, трябваше да я последвам. Имах дълг към Лена, който не знаех дали някога ще мога да изплатя.

Не знаех дали двамата имаме бъдеще. Дали Лена отново щеше да бъде момичето, в което се влюбих. Но това нямаше значение.

Сиянието се затопли в джоба ми. Извадих го, очаквайки да видя искрящите му цветове, но то беше матовочерно. Сега виждах отражението си в повърхността му. Изглеждаше абсолютно повредено. Беше напълно безполезно.

Очите на Ридли се разшириха от изненада, когато го видя. Спря на място за пръв път, откакто бяхме тръгнали.

— Откъде взе това, любовнико?

— Мариан ми го даде.

Не исках тя да знае, че е било на майка ми или кой й го беше дал.

— Е, това може малко да повиши шансовете ви. Не мисля, че ще уловиш чичо Хънтинг вътре, но може и да успееш с някой от глутницата му.

— Не съм много сигурен как да го използвам.

Не й казах всичко, но това си беше донякъде вярно.

Ридли повдигна подигравателно вежди.

— Малката мис Всичко знам не можа ли да ти каже? — Бузите на Лив поруменяха. Ридли извади поредната дъвка от джоба си, махна опаковката й и я пъхна в устата си. — Трябва да го докоснеш с топката. — Пристъпи към мен. — Което означава, че ще се наложи да се доближиш до него.

— Все тая. — Линк мина покрай нея. — Ние сме двама. Можем да си я подмятаме.

Лив пъхна молива зад ухото си. Досега беше записвала нещо в дневника си.

— Линк може и да е прав. Не ми се иска да доближавам някого от тях. Но ако нямаме друг избор, си струва да опитаме.

— После трябва да направиш заклинанието. Нали знаеш, да изпееш думите и всичко както си трябва.

Ридли се беше облегнала на едно дърво със самодоволна усмивка. Тя знаеше, че няма откъде да сме научили заклинанието. Лусил беше приседнала в краката й, вперила очи в нея, и я изучаваше.

— Предполагам, че няма да ни кажеш какво е то.

— Че аз откъде да го знам? Не е като да е изписано навсякъде.

Лив разгъна картата в скута си и я приглади внимателно с ръка.

— Вървим в правилната посока. Ако продължим на изток, пътят трябва да ни отведе до брега — посочи тя към гъстата дъбрава пред нас.

— Накъде? Трябва да влезем в тази гора? — погледна Линк натам със съмнение.

— Не се страхувай, захарчето ми. Аз ще взема Хензел, ти вземи Гретел — намигна му Ридли, сякаш все още го държеше под свой контрол. Което беше вярно, но не заради дарбата й на Сирена.

— Благодаря, но аз съм си добре и така. Защо не си вземеш още една дъвка? — подмина я Линк и продължи.

Вероятно Ридли беше като варицелата; човек може да се зарази с нея само веднъж.

— Колко време му е нужно да се изпикае? — нервно запрати Ридли камък сред храстите пред нас, нетърпелива да тръгнем отново.

— Чувам ви! — провикна се Линк оттам.

— Добре е да знаем, че поне някои от телесните ти функции още са в ред.

Лив погледна към мен и изпуфтя с досада. Колкото повече вървяхме, толкова по-досадни ставаха Линк и Ридли.

— Не ме улесняваш, като ми говориш.

— Искаш ли да дойда там и да ти помогна?

— Само обещаваш, Рид — обади се Линк от храстите. Тя се надигна и Лив я погледна шокирано. Ридли се усмихна доволно и отново седна до нас на земята.

Разглеждах сферата в ръцете си, тъй като цветът й беше започнал да се променя от черно към искрящо зелено. Не виждах никаква полза от това, само цветове, които непрекъснато се редуваха. Може би Линк беше прав. Може би я бях счупил.

Ридли изглеждаше объркана или пък заинтригувана. Беше ми трудно да определя кое от двете.

— Каква е тази светлина?

— Действа като компас. Започва да свети, когато сме на правилния път.

Поне така беше преди.

— Хъм… Не знаех, че го правят.

Отново сложи на лицето си изражението на досада.

— Сигурна съм, че има много неща, които не знаеш — усмихна й се Лив невинно.

— Внимавай, че мога да те накарам да поплуваш малко в реката.

Гледах Сиянието. Сега имаше нещо различно в него. Светлината пулсираше така ярко и често, както не се беше случвало, откакто напуснахме гробището на Савана. Обърнах се, за да я покажа на Лив.

— Виж това — казах и отметнах косата й, за да погледне по-добре.

В същия миг усетих изгарящия ме поглед на Ридли и замръзнах на място. Бях й отметнал косата — както правех с къдриците на Лена. Имаше само едно момиче, което докосвах така. Лив не забеляза, че се беше случило нещо особено, но Ридли не откъсваше очи от мен. Започна да ближе близалката си. Гледаше право към мен и усещах как волята ми отслабва. Изпуснах Сиянието и то се търкулна по покритата с мъх горска почва. Лив се наведе да го вземе, подви крака под себе си и се отпусна на земята.

— Странно е. Защо отново започна да свети в зелено? Да не би да ни очаква още едно посещение от Ама, Арелия и Туайла?

— Сигурно е бомба — чух гласа на Линк, но самият аз не можех да издам и една дума. Приседнах на земята до краката на Ридли. Беше минало известно време, откакто тя не беше упражнявала силите си на Сирена върху мен. Докато забивах лице в калта, през главата ми мина странна мисъл. Или Линк беше прав и беше имунизиран срещу нея, или тя се въздържаше да прилага силите си върху него. Ако второто беше вярно, това беше нещо напълно ново за Ридли.

— Ако нараниш братовчедка ми… ако дори само си помислиш да я нараниш, ще прекараш останалата част от жалкия си живот като мой роб. Разбираш ли ме, приятелче?

Главата ми се надигна против волята ми и се извъртя така рязко, та ми се стори, че вратът ми ще се счупи. Очите ми се отвориха насила и се вгледах в искрящите жълти очи на Сирената. Светеха толкова ярко, че главата ми се замая.

— Спри! — чух гласа на Лив и усетих как тялото ми се стоварва върху земята с цялата си тежест, преди да поема отново контрола върху него.

— За бога, Ридли, не се дръж като идиотка!

Лив и Ридли стояха една срещу друга, лице в лице. Ръцете на Лив бяха скръстени на гърдите й. Ридли държеше близалката пред себе си.

— Спокойно, Мери Попинз. С Итън сме приятелчета.

— На мен не ми изглежда така. — Гласът на Лив беше остър. — Не забравяй, че рискуваме живота си, за да спасим Лена.

Лицата и на двете бяха осветени от пламъци цветна светлина. Сиянието беше полудяло, цветовете пулсираха през дърветата във всички посоки.

— Недей да кършиш чак толкова пръсти, умнице.

Очите на Ридли бяха студени и неподвижни. Лив се ядоса.

— Държиш се като пълна глупачка. Ако на Итън не му пукаше за Лена, какво правим тогава в центъра на тази пустош?

— Добър въпрос, Пазителко. Аз знам какво правя тук. Но ако на теб не ти пука за гърчещия се в краката ми сладур, какво е твоето извинение?

Ридли стоеше на сантиметри от Лив, но тя не отстъпи назад.

— Какво правя тук ли? Южната звезда изчезна, Катаклист призовава луната преждевременно на митичната Голяма бариера, а ти ме питаш какво правя тук? Сериозно ли говориш?

— Значи това няма нищо общо с гаджето на братовчедка ми, така ли?

— Итън, който — ако трябва да сме точни — в момента не е ничие гадже, не знае нищо за чародейския свят — не се предаваше лесно Лив. — Това е свръхсилите му, макар да не го признава. Има нужда от Пазител.

— Всъщност ти все още само се обучаваш за Пазител. Да те помоли човек за помощ е все едно да помолиш медицинска сестра да извърши сложна сърдечна операция. А и според длъжностната ти характеристика май не ти е разрешено да се намесваш, нали? Така че, както ги виждам аз нещата, ти не си особено добър Пазител.

Ридли беше права. Имаше правила и Лив ги бе нарушила.

— Може и да е вярно, но аз съм чудесен астроном. И без моите данни няма да можете да използвате тези карти, нито да откриете Голямата бариера, или пък Лена.

Сиянието в ръката ми стана отново студено. След малко потъмня напълно.

— Изпуснах ли нещо? — Линк излезе иззад храстите, вдигайки ципа на панталоните си. Момичетата впериха поглед в него, докато аз се надигах от калта. — Май е ставало нещо интересно. Винаги изпускам готините моменти.

— Какво… — потупа Лив селенометъра си. — Нещо не е наред. Стрелките полудяха.

Сред дърветата, от дълбините на гората, отекна силен грохот. Хънтинг явно ни беше надушил. После ми хрумна нещо друго, нещо, което не ме накара да се почувствам по-добре. Може би беше друг, някой, на когото не му допадаше, че го преследваме. Че я преследваме. Някой, който можеше да контролира природните сили.

— Бягайте!

Грохотът ставаше все по-силен. Без предупреждение дърветата и от двете ни страни започнаха да се сгромолясват пред нас. Отстъпих назад. Последния път, когато пред мен падаха дървета, не беше случайно.

Лена! Ти ли си?

Няколко големи, покрити с мъх дъбове и борове изведнъж сякаш изскочиха сами от калта заедно с корените и се разбиха на земята.

Лена, не го прави!

Линк се запрепъва към Ридли.

— Действай с близалката, бейби.

— Казах ти да не ме наричаш „бейби“.

За пръв път от часове виждах небето. Само че сега то беше тъмно. Черните облаци на чародейската магия се събираха над главите ни. После почувствах нещо от много, много далече.

По-скоро, чух нещо.

Лена.

Итън, бягай!

Беше нейният глас. Гласът й, който не бях чувал от толкова отдавна.

Но ако Лена ми казваше да бягам, кой тогава изтръгваше дърветата от земята?

Лена, какво става?

Не можах да чуя отговора й. Наоколо цареше тъмнина, тези черни чародейски облаци се спускаха над нас, сякаш ни преследваха. И тогава видях какво бяха всъщност те.

— Виж! — дръпнах Лив назад и бутнах Линк към Ридли точно навреме.

Стоварихме се сред храстите в мига, в който от небето се изсипа дъжд от борови клони. Те се натрупаха на купчина на мястото, където бяхме стояли допреди секунда. Очите ми се замъглиха от прахта и вече не виждах нищо. Прашинките заседнаха на гърлото ми и се задавих в кашлица.

Гласът на Лена беше изчезнал, но чувах нещо друго. Бръмчащ звук като от пет хиляди пчели, готови да убиват в името на своята царица.

Въздухът беше толкова плътно изпълнен с прах, че почти не различавах фигурите край мен. Лив лежеше от едната ми страна, имаше кръв над окото си. Ридли скимтеше и се суетеше около Линк, който беше затиснат под голям клон.

— Събуди се! Събуди се!

Докато пълзях към тях, тя се изправи рязко и се вцепени. Изражението на лицето й беше на чист ужас. Само че не гледаше към мен. А към нещо зад мен.

Бръмчащият звук се усилваше. Усещах изгарящия студ на чародейския мрак с гърба си. Когато се обърнах, видях, че огромната купчина от клони, която за малко да ни погребе под себе си, беше образувала нещо като клада. Пирамидата от боровите клони приличаше на кладите, на които са горели вещиците — гигантска горяща платформа, сочеща към черните облаци. Но пламъците не бяха червени, нито горещи. Бяха жълти като очите на Ридли и излъчваха само студ, тъга и страх.

Ридли се затресе по-силно.

— Тя е тук.

Сред съскащите жълти пламъци на огъня изведнъж се появи каменна плоча. Върху нея лежеше жена. Изглеждаше спокойна, умиротворена като мъртва светица, която щяха да понесат на поклонение по улиците на града. Но тя не беше светица.

Сарафина.

Очите й трепнаха и се отвориха, а устните й се извиха в студена усмивка. Протегна се като котка, събуждаща се от следобедната си дрямка, и после се изправи. От мястото, където стояхме, ми се струваше поне петнайсет метра висока.

— Да не очакваше някого другиго, Итън? Разбирам объркването ти. Знаеш какво казват. Каквато майката, такава и дъщерята. В нашия случай с всеки следващ ден това е все по-вярно.

Сърцето ми биеше до пръсване. Виждах червените устни на Сарафина, дългата й черна коса. Извърнах се настрани. Не исках да гледам лицето й, лицето, което приличаше толкова много на лицето на Лена.

— Разкарай се от мен, вещице.

Ридли още плачеше, свита край Линк, поклащайки се напред и назад, сякаш бе полудяла.

Лена? Чуваш ли ме?

Мощният глас на Сарафина се извиси над пламъците, тя вече стоеше на върха на огъня:

— Не съм дошла заради теб, Итън. Ще те оставя на любимата си дъщеря. Тя израсна толкова много през тази година, нали? Нищо не може да се сравни с това да гледаш как детето ти развива пълния си потенциал. Наистина направи майка си много горда.

Гледах как пламъците се вият в краката й.

— Грешиш. Лена не е като теб.

— Мисля, че съм чувала това и преди — на рождения й ден, може би. Само че тогава го вярваше, а сега лъжеш. Знаеш, че я загуби. Тя не може да промени това, което й предопределено.

Пламъците стигаха до кръста й. Имаше съвършените черти на жена от рода Дюшан, но върху нейното лице бяха някак изкривени.

— Лена може и да не успее да го промени, но аз мога. Ще направя всичко, за да я защитя.

Сарафина се усмихна и аз се сепнах. Усмивката й толкова приличаше на усмивката на Лена, поне на тази, с която се усмихваше напоследък. После пламъците пропълзяха до гърдите й и тя изчезна.

— Толкова силна и толкова приличаща на майка ти. Последните й думи бяха нещо такова. Или пък не? — чух шепот в ухото си. — Виждаш ли, забравила съм, защото е без значение.

Застинах на място. Сега Сарафина стоеше до мен, все още обвита в пламъци. Знаех, че това е нейният огън, защото колкото по-близко идваше, толкова по-студено ставаше около мен.

— Майката беше без значение. Смъртта й не беше нито благородна, нито важна. Беше просто нещо, което реших, че трябва да направя. Не означаваше нищо. — Пламъците се издигнаха до врата й и плъзнаха още по-нагоре, поглъщайки цялото й тяло. — Също като теб.

Протегнах се, за да я стисна за гърлото. Исках да й изтръгна гръкляна. Но ръцете ми минаха през нея като през въздух. Там нямаше нищо. Тя се разтваряше в пространството.

Сарафина се разсмя.

— Смяташ, че ще си губя времето да идвам тук в материална форма, жалко човече? — Обърна се към племенницата си, която все още беше свита на кълбо на земята и затискаше устата си с ръце, за да не вика. — Забавно, не мислиш ли, Ридли?

Повдигна ръка и разтвори пръстите си.

Ридли се изправи на крака, ръцете й се повдигнаха към гърлото й. Гледах как сандалите й се отлепят от земята, а лицето й става все по-лилаво и тя започва да се дави. Русата й коса увисна назад като на безжизнена кукла. Призрачната форма на Сарафина се вля в тялото й. Новата Ридли засия цялата с жълта светлина — кожата й, косата, очите… Светлината беше толкова ярка, че изобщо не се виждаха зениците й. Дори сред мрака на гората трябваше да закрия лицето си, за да не ослепея. Ръката й се вдигна нагоре като на марионетка и тя проговори:

— Силата ми расте и скоро Седемнайсетата луна ще бъде над нас, преди да й е дошло времето. Само една майка може да направи това. Аз решавам кога ще изгрее слънцето. Аз преместих звездите заради детето си и то ще се Призове и ще дойде при мен. Само дъщеря ми можеше да спре Шестнайсетата луна и само аз мога да извикам Седемнайсетата. Няма други като нас в нито един от световете. Ние сме началото и краят.

Тялото на Ридли се строполи отново върху земята като изпразнена торба.

Сиянието ме изгаряше в джоба ми. Надявах се Сарафина да не го усети. Спомних си блещукането му — то се беше опитало да ме предупреди. Трябваше да му обърна повече внимание.

— Ти ме предаде, Ридли. Ти си предателка. Бащата не е толкова всеопрощаващ като мен.

Бащата. Сарафина можеше да говори само за един човек — за бащата на линията на кървавите инкубуси в рода Рейвънуд, бащата, започнал всичко това. Ейбрахам.

Гласът на Сарафина се разнесе над грохота на пламъците:

— Ще бъдеш съдена, но няма да му отнема това удоволствие. Ти беше моя отговорност, а сега си моят срам. Мисля, че заслужаваш един прощален подарък. — Вдигна ръце високо над главата си. — Тъй като толкова упорито се опитваш да помогнеш на тези смъртни, от този момент нататък ще живееш като смъртна и ще умреш като такава. Силите ти ще бъдат върнати на Огъня на мрака, откъдето са били родени.

Ридли скочи и изпищя, болката й отекна из гората. И после всичко изчезна — падналите дървета, огънят, Сарафина — всичко. Гората беше същата като преди минути. Зелена и мрачна, пълна с борове, дъбове и черна кал. Всяко дърво, всеки клон, всичко беше отново на мястото си, сякаш нищо не се беше случвало.

Лив изливаше вода от пластмасово шише върху устните на Радли. Самата тя беше цялата покрита с кал и кървеше леко, но изглеждаше добре. Ридли, от друга страна, беше пребледняла като призрак.

— Това беше невероятно силна магия. Дух, способен да овладее тялото на тъмен чародеец — поклати глава Лив. Докоснах кръвта над окото й и тя мигна от болка. — И същевременно мощно заклинание, ако това, което каза за силите на Ридли, е вярно.

Погледнах със съмнение към Сирената. Беше ми трудно да си я представя без силата й да убеждава.

— Във всеки случай Ридли няма да се чувства добре, поне известно време. — Лив изля малко вода върху тениската си и овлажни лицето й. — Не бях осъзнала напълно риска, който е поела, когато е дошла при нас. Сигурно наистина я е грижа за всички вас.

— Не за всички — казах аз, като се опитвах да помогна на Лив да изправи Ридли на крака. Тя се закашля и прокара ръка по устните си, размазвайки розовото си червило. Приличаше на мажоретка, която се е натискала с прекалено много момчета на училищния бал. Опита се да каже нещо…

— Линк. Той…

Коленичих до него. Клона, който беше паднал отгоре му, вече го нямаше, но Линк все още стенеше от болка. Изглеждаше почти невъзможно да е наранен, защото наоколо нямаше и следа от случилото се. Нямаше паднали дървета, нито едно клонче не беше на мястото си. Но ръката му беше лилава и поне два пъти по-голяма от обикновено, а панталоните му бяха разкъсани.

— Ридли? — отвори очи той.

— Тя е добре. Всички сме добре.

Разкъсах още повече крачола на панталона му. Коляното му кървеше.

Той се опита да се засмее.

— Какво си зяпнал така?

— Грозното ти лице.

Наведох се над него, за да видя дали погледът му е нормален, на фокус. Щеше да се оправи.

— Няма да ме целунеш, нали?

Точно в този миг бях толкова щастлив и облекчен, че за малко да го направя.

— Мечтай си!