Прелестен мрак

15.VI Да побеснееш

Не е каквото си мислиш.

Какво си мисля?

Тя отблъсна Джон, докато аз пресичах дансинга. Той се обърна към мен, очите му бяха искрящо черни и заплашителни. После ми се усмихна, за да ми покаже, че не ме смята за съперник. Знаеше, че физически не мога да се конкурирам с него, а след като ги бях видял да танцуват с Лена, обзалагам се, че вече не мислеше за мен и като за друг вид съперник. Какво си въобразявах наистина?

Знаех го в момента преди да се случи — беше като онези неща, които променят живота ти завинаги. Времето беше спряло, макар че всичко около мен продължаваше да се движи. Това, от което се бях страхувал от месеци, се случваше в действителност. Лена се изплъзваше между пръстите ми. И не заради рождения си ден, нито заради майка си и Хънтинг или заради някакво проклятие или нападение.

А заради друго момче.

Итън! Върви си.

Няма да ходя никъде.

Ридли пристъпи към мен, все още леко поклащайки се в ритъма на танца.

— По-леко, любовнико. Знам, че си куражлия, но това е лудост.

Странно, звучеше загрижена, сякаш наистина й пукаше какво ще стане с мен. Беше лъжа, разбира се, както всичко, свързано с нея.

— Разкарай се от пътя ми, Ридли.

— Ще си изпатиш.

— Съжалявам, близалките ти не ми действат, както и другите магии, които използвате с Джон, за да контролирате Лена.

Тя сграбчи ръката ми, ледените й пръсти се забиха в кожата ми. Бях забравил колко е силна и колко е студена. Гласът й се снижи:

— Не се дръж като глупак. Това е много над твоите възможности, дори не можеш да разбереш за какво става дума.

— Да, ти сигурно си напълно в час.

Хватката й около ръката ми се стегна още повече.

— Не ти трябва да се забъркваш. Махни се оттук. Прибери се у дома, преди…

— Преди какво? Преди да си причинила повече проблеми от обикновено?

Линк застана до мен. Очите им се срещнаха. За секунда ми се стори, че зърнах някакво трепване, почти незабележима искра в погледа й, сякаш той беше успял да събуди в нея нещо почти човешко. Нещо, което разкриваше, че и тя може да бъде уязвима като него. Но каквото и да беше, изчезна мигновено, все едно просто ми се беше привидяло.

Ридли беше ядосана и започваше да се паникьосва. Личеше си по начина, по който късаше опаковката на близалката си, преди да проговори:

— А ти какво правиш тук, по дяволите? Върви си и вземи и приятелчето си със себе си. — Закачливият тон в гласа й беше изчезнал. — Махайте се!

Бутна и двама ни с цялата си сила.

Бях решил да не отстъпвам.

— Няма да си тръгна, докато не говоря с Лена.

— Тя иска да си вървиш.

Кажи ми го сама, Лена.

Лена си проправяше път през тълпата. Джон Брийд остана на мястото си, но очите му не се откъсваха от нас. Не исках да мисля за това, което му беше казала, за да го задържи там. Че тя сама ще се погрижи за всичко? Че съм никой, просто един тип, който не може да я забрави? Някакъв отчаян смъртен, който не може да съперничи на всичко, което тя има сега?

Като него.

Тя имаше Джон, а той имаше единственото нещо, с което можеше да ме победи. Беше част от нейния свят.

Няма да си тръгна, докато не ми го кажеш сама.

Ридли се обади отново; май беше сериозна, както никога досега:

— Нямаме време и не можем да ти позволим да се размотаваш наоколо. Сигурна съм, че си бесен, но ти не разбираш. Той ще те убие, а ако си късметлия, приятелчетата му няма да се присъединят към забавлението.

— Кой, вампирчето ли? Можем да се справим с него.

Линк лъжеше, но нямаше начин да покаже, че се страхува — нито пред мен, нито пред нея. Ридли поклати глава и го отблъсна ядосано с ръка.

— Нищо не можеш да направиш, идиот такъв. Това не е място за двама бойскаути. Разкарайте се оттук.

Протегна се към лицето му, но той хвана ръката й, преди тя да го докосне. Ридли беше като красива змия — не можеш да й позволиш да те приближи много, без да рискуваш да те ухапе.

Лена беше само на няколко метра от нас.

Ако не ме искаш тук, кажи ми го ти, не някой друг.

Част от мен вярваше, че ако сме достатъчно близко един до друг, мога да разруша заклинанието или каквото и да беше онова, с което я контролираха Джон и Ридли.

Лена спря зад Ридли. Не можех да разгадая изражението на лицето й, но виждах сребристата ивица от засъхналата сълза.

Кажи го, Лена. Кажи го или ела с мен.

Очите й проблеснаха, после погледът й се премести встрани от мен, където в края на дансинга стоеше Лив.

— Лена, не трябва да си тук. Не знам какво ти правят Ридли и Джон…

— Никой не прави нищо с мен и не аз съм в опасност на това място. Аз не съм смъртна.

Погледна отново Лив.

Като нея.

Лицето й помръкна, а краищата на косата й се заизвиваха нагоре.

— И ти не си като тях, Лена.

Светлините на бара трепнаха и крушките се счупиха с трясък. Парченца стъкло и искри се пръснаха по пода около нас и тълпата — дори тази тълпа — започна да се отдалечава от мястото, където бяхме.

— Грешиш. Аз съм като тях. Мястото ми е тук.

— Лена, можем да се справим с това.

— Не, не можем, Итън. Не и този път.

— Не успяхме ли да минем през всичко досега заедно?

— Не. Не заедно. Вече не знаеш нищо за мен.

За секунда нещо премина по лицето й. Тъга, може би? Съжаление?

Иска ми се нещата да бяха други, но това не е възможно.

Сведе глава, обърна се и си тръгна.

Не мога да дойда там, където отиваш, Лена.

Знам.

Ще бъдеш сама.

Тя не ме погледна.

Вече съм сама, Итън.

Тогава ми кажи да си вървя. Ако наистина го искаш.

Тя спря, обърна се бавно към мен и вдигна глава към лицето ми.

— Не искам да си тук, Итън.

Лена изчезна сред тълпата от танцуващи призраци и инкубуси, далече от мен. Преди да направя и стъпка напред, чух познатото разкъсване на въздуха и…

Джон Брийд се материализира пред мен в целия си блясък, с черното кожено яке и всичко останало.

— Нито пък аз.

Бяхме само на няколко метра един от друг.

— Отивам си, но не заради теб.

Той се усмихна и зелените му очи светнаха още по-ярко. Обърнах му гръб и започнах да се придвижвам сред тълпата. Не ми пукаше дали ще блъсна и ще ядосам някого, който може да изпие кръвта ми или да ме накара да скоча от скала. Продължавах да вървя, защото повече от всичко друго на света исках да се махна оттук. Тежката дървена врата се затръшна зад мен и всичко изчезна за миг, музиката, светлините и проклетите чародейци.

Но не и това, което се надявах да изчезне най-много. Образът на ръцете му върху бедрата й, телата им, извиващи се в ритъма на музиката, черните къдрици, полюляващи се на гърба й. Лена в прегръдката на друго момче.

Почти не забелязах как улицата беше преминала отново от модерния асфалт към стария паваж. Откога ли продължаваше това, какво всъщност ставаше между тях двамата? Чародейците и смъртните не могат да бъдат заедно. Това ми показваха виденията, сякаш чародейският свят смяташе, че досега не съм успял да схвана тази подробност.

Чух стъпки, отекващи по паветата зад гърба ми.

— Итън, добре ли си?

Лив постави ръка на рамото ми. Не си давах сметка, че ме е следвала. Обърнах се към нея, но не знаех какво да кажа. Стоях на улица от миналото, в подземен чародейски тунел, мислейки за Лена в ръцете на някакъв тип, който беше моята пълна противоположност. Някой, който можеше да има всичко, което аз имах някога, когато си пожелае. Тази нощ го беше доказал.

— Не знам какво да правя. Това не е Лена. Ридли и Джон са я променили по някакъв начин, контролират я с нещо.

Лив прехапа нервно долната си устна.

— Знам, че не искаш да чуеш това, но Лена взема решенията си сама.

Лив не разбираше. Тя не беше виждала онази Лена, която познавах аз — Лена отпреди погребението на Макон, от времето преди Джон Брийд да се появи.

— Не можеш да си сигурна в това. Чу какво каза леля Мариан. Не знаем какви сили притежава Джон.

— Мога да си представя колко ти е трудно.

Лив говореше с готови фрази, с абсолютни, черно-бели понятия. Но нямаше нищо абсолютно, нищо ясно в това, което се случваше с Лена и мен.

— Ти не я познаваш…

Лив ме прекъсна, гласът й беше по-скоро шепот:

— Итън, очите й бяха златисти.

Думите й отекнаха в главата ми, сякаш се намирах под вода. Чувствата ми потънаха като камък, докато логиката и разумът се опитваха да открият пътя си към повърхността.

Очите й бяха златисти.

Беше толкова малка подробност, но тя обясняваше всичко. Никой не можеше да я принуди да стане Мрак, нито да превърне очите й в злато. Лена не беше контролирана. Никой не използваше силата на убеждението, за да я накара да се качи на мотора на Джон. Никой не я принуждаваше да бъде с него. Тя сама вземаше решенията си и беше направила своя избор. Джон. Не искам да си тук, Итън. Чувах думите й отново и отново. И това не беше най-лошото. А фактът, че наистина го мислеше.

Изведнъж всичко започна да ми се струва някак мъгливо, забавено, сякаш нищо от случилото се не би могло да е реално.

Лив ме гледаше загрижено със сините си очи. Имаше нещо успокояващо в техния цвят — не беше зеленото на светлите чародейци, нито черното на инкубусите, нито златното на тъмните деца на мрака. Тя се различаваше от Лена по най-важния признак. Беше смъртна. Нямаше да премине към Мрака или Светлината, нямаше да избяга с момче със свръхестествени сили, което може да изпие кръвта ти или да открадне сънищата ти, докато спиш. Лив се обучаваше за Пазител, но дори и като такава, щеше да остане само наблюдател. Като мен тя никога нямаше истински да бъде част от света на чародейците. А точно сега нямаше друго, което да исках повече от това да се махна възможно най-далече от този свят.

— Итън?

Не й отговорих. Махнах нежно кичурите руса коса от лицето й и се наведох към нея, лицата ни бяха почти едно до друго. Дишането й се учести, устните ни бяха толкова близко, че усещах дъха й и аромата на кожата й, силен като горски билки през пролетта. Ухаеше на сладък чай и стари книги, сякаш винаги е била тук, част от целия този странен свят.

Прокарах пръсти през косата и и задържах ръката си на шията й. Кожата й беше мека и топла, като на смъртно момиче. Не ме прониза ток, нямаше никакво напрежение. Можехме да се целуваме цяла вечност, ако искахме. Ако се скарахме, нямаше да има наводнение, ураган, нито дори обикновена гръмотевична буря. Нямаше да я открия на тавана на стаята й. Нямаше да има счупени прозорци. Тестовете нямаше да пламват от само себе си.

Лив повдигна лицето си, за да я целуна.

Тя ме искаше. Без лимони и розмарин, без зелени очи и черни къдрици. Сини очи и руса коса…

Не бях осъзнал, че внезапно мислите ми бяха поели по Келтската нишка, търсейки някого, който не беше там. Отблъснах Лив толкова бързо, че тя не успя да реагира.

— Съжалявам. Не трябваше да правя това.

Гласът й трепереше, докато поставяше ръка на врата си, там, където допреди секунда беше моята ръка.

— Всичко е наред.

Не беше. Емоциите, които изпитваше, бяха изписани на лицето й — разочарование, притеснение, съжаление.

— Нищо особено не е станало. — Лъжеше. На бузите й се бяха появили познатите румени петна и беше забила поглед в земята. — Разтревожен си заради Лена. Разбирам.

— Лив, аз…

Гласът на Линк прекъсна неумелия ми опит за извинение:

— Ей, човече, браво на теб. Благодаря ти, че се изниза и ме заряза там. — Преструваше се, че се шегува, но си личеше, че е нервен. — Поне котката ти ме изчака.

Лусил се примъкваше спокойно зад него.

— Как е дошла тук?

Коленичих, за да я погаля зад ушите, и тя измърка от удоволствие. Лив отбягваше да гледа към нас.

— Кой знае? Тази котка е чалната като лелите ти. Сигурно те е проследила.

Тръгнахме отново и дори Линк можеше да усети тежестта на мълчанието.

— Е, какво стана там? Лена с вампирчето ли е?

Не ми се мислеше за това, но виждах, че и той имаше своята болна тема, от която се опитваше да избяга. Ридли отдавна беше влязла под кожата му. А сега отново се бе показала на повърхността и се беше обвила около него.

Лив вървеше на около метър пред нас, но слушаше внимателно разговора ни.

— Не знам. Май така изглежда.

Нямаше смисъл да го отричам вече.

— Изходът трябва да е точно пред нас.

Лив вдигна глава и за малко да се препъне. Мислех за това колко неловко щяхме да се чувстваме отсега нататък двамата един с друг. Колко неща може да прецака едно момче за един ден? Сигурно бях поставил някакъв особен рекорд в това отношение.

Линк сложи ръка на рамото ми.

— Съжалявам, човече. Това наистина е… — Лив беше спряла толкова рязко, че не я бяхме забелязали, докато Линк не се блъсна в нея. — Ей, какво става? — побутна я той игриво с лакът.

Но тя не помръдна, нито издаде някакъв звук. Лусил замръзна на място, опашката й се изви нагоре, очите й се фиксираха в нещо пред нея. Проследих погледа й, за да видя в какво се взира, но не разбирах какво беше. От другата страна на улицата имаше някаква сянка, спотаена точно под каменната арка. Беше безформена, по-скоро плътна мъгла, с постоянно променящи се очертания и обвита с някакъв странен материал като плащ или мантия. Нямаше очи, но можех да се закълна, че ни гледаше.

Линк отстъпи назад.

— Какво, по дяволите…

— Шшш… — изсъска Лив. — Не привличай внимание.

Беше пребледняла.

— Мисля, че е прекалено късно за това — прошепнах аз. Нещото, каквото и да беше то, се размърда бавно, придвижвайки се по-близо към улицата и към нас.

Хванах ръката й, без да се замислям. Тя жужеше странно, но се усетих, че звукът не идваше от нея, а от устройството на китката й, всички циферблати се въртяха лудо. Лив свали пластмасовата каишка на селенометъра си, за да погледне по-отблизо.

— Получавам странни данни — каза тихо тя.

— Мислех, че ти си направила тази машинария.

— Така е — прошепна тя отново.

— Тогава какво? Какво означават?

— Нямам никаква представа.

Лив не сваляше очи от устройството си, но черната сянка се приближаваше все повече към нас.

— Не ми е приятно, че те притеснявам, когато се забавляваш с часовничето си, но какво е това? Блудник?

Тя вдигна очи от въртящите се циферблати, ръката й трепереше в моята.

— Искаше ми се. Това е Бяс. Само съм чела за тях. Досега не бях виждала такъв и се надявах да не ми се налага.

— Очарователно. Защо не си побъбрим за това малко по-късно?

Изходът се виждаше пред нас, но Линк вече се беше обърнал назад — явно беше решил да се пробва с тъмните чародейци и създанията в клуб „Изгнание“.

— Не бягай. — Лив сложи ръка на рамото му. — Те могат да Пътуват, да изчезват и да се появяват навсякъде, преди дори да мигнеш.

— Като инкубусите.

Тя кимна.

— Това може да обясни защо видяхме толкова много Блудници в „Изгнание“. Възможно е да са реагирали на някакъв вид нарушение на естествения порядък. Най-вероятно появата на Беса.

— Говори на английски, истински английски, моля — вече се беше паникьосал Линк.

— Бесовете са част от света на демоните, Подземния свят. Те са най-близкото нещо до чистото зло — и в чародейския, и в смъртния свят.

Гласът на Лив потреперваше.

Бесът продължаваше да се придвижва бавно, сякаш беше носен от вятъра. Но не идваше по-наблизо. Все едно чакаше нещо.

— Те не са Блудници, или призраци, както ги наричаш. Бесовете нямат физическа форма, освен ако не обладаят живи същества. Сигурно са били извикани от Подземния свят от някой много могъщ чародеец за най-тъмни цели.

— Ехо. Ние вече сме под земята.

Линк не откъсваше очи от създанието.

— Нямам предвид това подземие.

— Какво ли иска от нас?

Линк хвърли бърз поглед надолу по улицата, мислено пресмятайки разстоянието до клуба.

Бесът започна да се движи, разтваряйки се отново в мъглата и в сенките.

— Мисля, че скоро ще разберем.

Стиснах ръката на Лив и усетих, че вече и аз треперя.

Черната мъгла, самият Бяс, се хвърли напред като яростно отворена челюст. От вътрешността му се разнесе звук, силен и оглушителен. Беше невъзможно да се опише — тътнещ и заплашителен като рев, но ужасяващ като писък. Лусил изсъска, ушите й бяха плътно прилепнали към главата. Звукът се усили и Бесът се извиси отново, издигна се над нас, сякаш смяташе да ни нападне. Бутнах Лив на земята и се опитах да я защитя с тялото си. Покрих главата си с ръце, като че ли се страхувах, че ще бъда изяден от мечка гризли, а не от демон, крадящ тела.

Сетих се за майка си. Така ли се беше чувствала, когато е разбрала, че ще умре?

Сетих се за Лена.

Писъкът се извиси до кресчендо, но внезапно чух друг звук да се издига над него, глас. Познат глас. Но не беше нито майка ми, нито Лена.

— Тъмен демон, дете на дявола, подчини се на волята ни и напусни това място!

Вдигнах глава и ги видях да стоят над нас под светлината на уличната лампа. Тя държеше пред себе си наниз от мъниста и кости, все едно беше разпятие, а те се носеха във въздуха около нея, блещукащи и сияйни, с изпълнени с решителност очи.

Ама и Великите.

Не мога да обясня какво беше чувството да видя Ама и четири поколения духове на предците й, носещи се над нея като лица от черно-белите снимки. Разпознах Айви от виденията, с блестящата й тъмна кожа, облечена в блуза с висока яка и басмена пола. Но изглеждаше по-страховита, отколкото във виденията, и единствената личност, която имаше по-страшен вид, стоеше вдясно от нея, положила ръка на рамото й. Имаше пръстени на всеки пръст и носеше дълга черна рокля, направена като че ли от множество копринени шалове, а на раменете й бяха избродирани птици. Пред мен беше Сула Пророчицата и в сравнение с нея Ама приличаше на безобидна учителка в неделно училище. Имаше и две други жени, най-вероятно леля Дилайла и сестра й, и един възрастен мъж с обгоряло от слънцето лице, който стоеше по-назад. Имаше толкова дълга брада, че би засрамил и самия Мойсей. Чичо Абнър. Искаше ми се да имах бутилка уиски „Уайлд Търки“ под ръка — знаех, че му е любимото.

Великите стесниха кръга си около Ама, напявайки този стих отново и отново на гула, оригиналния език на семейството им. Ама повтаряше думите на английски, разтърсвайки мънистата и костите, а гласът й се издигаше към небесата.

— Отърви се от отмъщението и гнева, обвържи осъдения, ускори пътя му.

Бесът се надигна още по-високо, мъглата и сянката се заизвиваха в кръг около Ама и Великите. Писъкът му беше оглушителен, но тя дори не трепна. Затвори очи и повиши глас, за да се срещне с демонския вик.

— Отърви се от отмъщението и гнева, обвържи осъдения, ускори пътя му.

Сула повдигна накичената си с гривни ръка и размаха дълга пръчка, от която висяха дузина талисмани. Премести другата си ръка от рамото на Айви върху рамото на Ама. Блестящата й полупрозрачна кожа искреше в мрака. В мига, в който тя докосна моята икономка, Бесът нададе за последно ужасяващ писък и беше погълнат от пустотата на нощното небе.

Ама се обърна към Великите:

— Задължена съм ви.

Духовете на предците й изчезнаха толкова бързо, та беше трудно да повярваш, че наистина са били тук.

Вероятно щеше да бъде по-добре, ако и аз бях изчезнал заедно с тях, защото един поглед към лицето на Ама ми бе достатъчен, за да разбера, че тя ни беше спасила само за да има възможността да ни убие лично. Щяхме да имаме повече шансове срещу Беса.

Ама кипеше вътрешно, очите й бяха присвити и фокусирани върху главните й цели, Линк и мен.

— БЯС.

Сграбчи ни и двамата едновременно за яките, все едно възнамеряваше да ни захвърли към изхода зад гърба си с едно-единствено движение.

— Като проблем. Тревога. Обезумяване. Безпокойство. Да продължавам ли?

Поклатихме безмълвно глави.

— Итън Лоусън Уейт. Уесли Джеферсън Линкълн. Не знам каква работа сте си мислели, че имате тук долу, в Тунелите — беше насочила обвинително един от пръстите си към нас, докато ни говореше. — Нямате грам мозък в главите си, но смятате, че сте готови да се изправите срещу силите на Мрака.

Линк се опита да й обясни. Голяма грешка.

— Ама, нямахме намерение да се бием с никакви тъмни сили. Честно. Ние просто…

Тя пристъпи напред, пръстът й почти се заби в очите на Линк.

— Не смей да си отваряш устата. Когато свърша с теб, ще ти се иска да бях казала на майка ти какви ги вършеше в мазето ни, когато беше на девет години. — Приближи още повече, а Линк отстъпваше назад, докато накрая гърбът му се опря до стената зад него, близо до изхода, и повече нямаше накъде да бяга. Ама продължаваше да набива като с чук заплахите си. — Ще съжаляваш за всеки миг, в който не си обмислил какви могат да са последствията от действията ти. — После се обърна към Лив. — А ти се обучаваш за Пазител. Но нямаш капчица здрав разум, не повече от тях. Знаела си какво правиш и въпреки това си оставила тези момчета да те въвлекат в тази история. Ще си имаш големи проблеми с Мариан.

Лив се сви, сякаш не просто й говореше, а я беше зашлевила.

Ама им обърна гръб, за да се заеме с мен.

— А ти! — Беше толкова бясна, че макар да говореше, челюстта й продължаваше да бъде стегната. — Мислиш, че не знам какви ги вършиш? И понеже съм една стара жена, можеш да ме разиграваш и да ме правиш на глупачка? Ще трябва да изживееш поне още три живота, преди да успееш да ми продадеш сал, който не може да плува. Намерих ви веднага след като Мариан ми каза, че сте тук долу.

Не я попитах как точно ни е открила. Дали с пилешките кости, с картите таро или с помощта на Великите, тя си имаше своите начини. Ама беше най-близкото нещо до свръхестественото, което някога бях виждал, без да е истинска чародейка.

Не можех да я погледна в очите. Сякаш подсъзнателно избягвах нападението на куче. Не прави контакт с очи. Сведи главата си надолу и не се обаждай. Вместо това продължавах да вървя, Линк ме следваше, като през няколко секунди поглеждаше към Ама. Лив се мъкнеше зад нас, напълно объркана. Знаех, че не беше предвидила сблъсъка ни с Беса, но появата на Ама й дойде наистина в повече.

Ама влачеше шумно крака зад нас, като мърмореше нещо на себе си или на Великите. Кой можеше да знае? „Смятате, че сте единствените, които могат да открият нещо? Не е нужно да си чародеец, за да разбереш какво сте намислили.“ Чувах как костите на наниза й се удряха в мънистата. „Защо според вас хората ме наричат «гадателка»? Защото мога да видя кашата, която забърквате, в мига, в който се пльоснете в нея.“

Все още поклащаше глава, докато потъваше в Изхода, без следа от кал по ръкавите на роклята. Отворът, който на идване приличаше на заешка дупка, сега представляваше просторно стълбище, появило се като че ли от уважение към самата мис Ама.

— Да се разправям с Бяс, сякаш туй дете не е достатъчно голям проблем…

Сумтеше и пъхтеше на всяко стъпало, докато се изкачваше. Така беше и по целия път обратно. Оставихме Лив в Тунелите, но с Линк продължихме. Не искахме отново да бъдем прекалено близо до този пръст или тези мъниста.