Прелестен мрак

17.VI Наследството

Не припарих повече до „Рейвънуд“, както бях обещал. На сутринта не знаех къде е Лена или къде отива. Чудех се дали Джон и Ридли бяха с нея.

Знаех само, че тя беше чакала цял живот да поеме съдбата си в свои ръце — да открие начин да се Призове сама, независимо от проклятието. Нямаше да бъда човекът, който щеше да застане на пътя й. А и както ми беше казала, тя нямаше да ми го позволи. Така че бях оставен на собствената си съдба, което означаваше, че можех да си лежа в леглото цял ден и да се самосъжалявам. И да прочета някои стари комикси, може би дори всичките, с изключение на „Аквамен“.

Гатлин обаче имаше други планове за мен.

Денят на окръжния панаир означаваше множество конкурси с красавици и печени пайове и — ако имаш късмет — малко или повечко натискане с някоя мацка. Денят на душите означаваше нещо съвсем друго. Беше традиция в Гатлин. Вместо да го прекараме по шорти и джапанки в размотаване на панаира, през този ден всички в града се обличахме в най-хубавите си дрехи за църква и отивахме на гробището, за да отдадем почит на починалите си близки и всички други мъртъвци. Забравете факта, че Денят на всички души е католически празник, който се чества през ноември. В Гатлин правим нещата по свой начин. Ние го превръщаме в ден за спомени, чувство на вина и общо взето, в състезание кой ще натрупа най-много изкуствени цветя и ангели върху гробовете на починалите си предци.

Всички почитаха Деня на душите: баптистите, методистите, дори евангелистите и петдесятниците. Преди като че ли само двама души в града не се появяваха на гробището: Ама, която прекарваше деня в семейния си парцел в Уейдърс Крийк, и Макон Рейвънуд. Дали тези двамата не бяха прекарвали Деня на душите заедно някога, в блатата при Великите? Не, съмнявах се. Не можех да си представя Макон или Великите да оценят по достойнство изкуствените цветя.

Може би чародейците имаха собствен вариант на този празник, може би Лена сега се чувстваше по същия начин като мен някъде там. Може би искаше да се свие в леглото си и да не излиза изпод завивките, докато този ден не свърши. Миналата година не отидох на гробището. Беше прекалено скоро. В предишните години прекарвах деня край гробовете на починалите от рода Уейт, които не познавах или почти не си спомнях.

Но днес щях да застана на гроба на някого, за когото мислех всеки ден. Майка ми.

Ама беше в кухнята, облечена с хубавата си синя блуза, онази с дантелената яка, и с дълга синя пола. Стискаше в ръка една от онези малки стари дамски чанти.

— По-добре побързай за лелите си. — Оправи вратовръзката ми. — Знаеш как се изнервят, когато закъсняваш.

— Да, госпожо.

Взех ключовете от колата на татко от плота. Бях го оставил пред портите на „Градината на вечния покой“ преди час. Той искаше да прекара малко време насаме с мама.

— Почакай малко.

Замръзнах на място. Не исках Ама да ме поглежда в очите. В момента не ми се говореше за Лена и не желаех тя да ме тормози с въпроси. Ама зарови в чантата си и извади оттам нещо, което не можах да видя. Разтвори дланта ми и пусна някаква верижка в нея. Беше тънка и златна, а по средата й висеше малка птичка. Беше много по-малка от онези, които видях на погребението на Макон, но я разпознах веднага.

— Това е врабче за майка ти. — Очите на Ама искряха като шосе след дъжд. — За чародейците врабчетата са символ на свобода, а за гадателите означават безопасно пътуване. Врабчетата са умни. Те могат да пътуват надалече, но винаги намират пътя към дома.

Огромна буца заседна на гърлото ми.

— Не мисля, че мама ще пътува отново някога.

Ама изтри очите си и затвори рязко чантата си.

— Е, ти си сигурен във всичко, нали, Итън Уейт?

Когато паркирах на чакълестата алея пред къщата на Сестрите, Лусил седна на седалката до мен, вместо да скочи навън. Знаеше къде бяхме и че е била прогонена оттук. Опитах се да я примамя навън, но след като излезе от колата, тя се настани на тротоара, точно на границата между асфалта и тревата.

Телма отвори вратата, преди да почукам. Застана със скръстени на гърдите ръце, а погледът й мина покрай мен и се спря право върху Лусил.

— Здравей, Лусил. — Котката облиза лениво лапичката си, после започна усърдно да се души под опашката. Сякаш нарочно не й обръщаше внимание. — Идваш да ми кажеш, че курабийките на Ама са по-добри от моите ли?

Лусил е единствената котка, която съм виждал да яде курабийки вместо котешка храна. Тя измяука, сякаш имаше мнение по въпроса, но се чудеше дали да го сподели с нас.

Телма се обърна към мен.

— Здрасти, захарче. Чух колата ти. — Целуна ме по бузата. От нежностите й винаги ми оставаха яркорозови следи от устни по лицето, които беше ужасно трудно да се почистят. — Добре ли си?

Всички знаеха, че днес няма да ми бъде лесно.

— Да, добре съм. Сестрите готови ли са?

Телма сложи ръце на кръста си.

— Нима тези момичета са били готови навреме за нещо в живота си?

Тя винаги наричаше Сестрите „момичета“, въпреки че беше два, ако не и три пъти по-млада от тях.

От дневната се чу глас:

— Итън? Ти ли си? Ела тук. Трябва да погледнеш нещо за малко.

Никой не ти казваше за какво става дума. Можеше да събират стари вестници, за да правят по-удобни леговищата на миещите се мечки, или да планират четвъртата — или пък петата? — сватба на леля Пру. Разбира се, винаги имаше възможности, за които дори не би ми хрумнало. И които включваха и мен.

— Влез — помаха ми с ръка леля Грейс. — Мърси, дай му от сините лепенки. — Тя си вееше със стара църковна програма, най-вероятно от погребенията на някой от многобройните им съпрузи. Тъй като Сестрите не позволяваха никой да разчисти къщата им, навсякъде имаше купища такива програми и всякакви други брошури. — Бих му дала сама, но трябва да внимавам, нали знайш — заради инцидента имам някои усложнения.

Това беше единственото нещо, за което говореше леля Грейс след панаира. Половината град знаеше, че е припаднала, но ако я чуеше човек, би си помислил, че е била на границата на смъртта и Телма, леля Пру и леля Мърси ще трябва да се грижат за нея и да й съчувстват до края на дните й.

— Не, не, на Итън са червени, нали ти казах. Дай му червените.

Леля Пру дращеше нещо нервно в жълт бележник.

Леля Мърси ми подаде лист с червени кръгли лепенки.

— Сега, Итън, обиколи дневната и сложи лепенка на ’сяко нещо, което искаш да имаш. Започвай. — Погледна ме с очакване, все едно щеше да приеме за лична обида, ако не залепях една от тези червени точки на челото й.

— За какво говориш, лельо Мърси?

Леля Грейс свали от стената снимка в рамка на мъж в униформа на Конфедерацията.

— Това е Робърт Чарлз Тайлър, последният бунтовнически генерал, загинал във Войната между щатите. Дай ми една от тия лепенки. Това все ще струва нещо.

Нямах представа какво правеха и ме беше страх да питам.

— Трябва да тръгваме. Забравихте ли, че е Денят на всички души?

Леля Пру се намръщи.

— Разбира се, че не сме забравили. Затуй искаме да сложим ’сичко в ред.

— Затуй са тия лепенки. Всички си имаме цвят. На Телма са жълти, твоите са червени, а на татко ти — сини.

Леля Мърси млъкна, сякаш си беше забравила мисълта. Леля Пру я погледна сърдито и я накара да млъкне. Тя не обичаше да бъде прекъсвана.

— Слагай лепенките върху нещата, които искаш. Така, когато умрем, Телма шъ знай какво на кого да даде.

— Сетихме се за това заради Деня на всички души — усмихна се гордо леля Грейс.

— Не искам нищо и никоя от вас няма да умира.

Оставих листа с лепенките на масата.

— Итън, Уейд шъ идва тук следващия месец, а той е алчен като лисица в кокошарник. Трябва ти да си избереш пръв.

Уейд беше незаконният син на чичо ми Ландис, още един човек от семейството ми, който нямаше да има място във фамилното дърво на рода Уейт. Нямаше никакъв смисъл да се спори със Сестрите, когато си наумяха нещо. Затова през следващия половин час слагах лепенки върху разнообразните по стил столове от трапезарията и разни други предмети от времето на Гражданската война, но пак ми остана доста време за убиване, докато чаках Сестрите да изберат шапките си за Деня на всички души. Избирането на правилната шапка беше сериозна работа и повечето дами от града още преди седмици бяха ходили до Чарлстън на пазар. Ако човек ги видеше как се изкачват по хълма, понесли на главите си какво ли не — от паунови пера до току-що откъснати рози, щеше да си помисли, че уважаваната част от женското население на Гатлин се събира на градинско парти, а не отива на гробищата.

Мястото беше пълен хаос. Леля Пру сигурно беше накарала Телма да смъкне всяка кутия от тавана, всички вехти дрехи, одеяла и стари албуми. Прелистих най-горния албум. По пожълтелите страници бяха залепени стари снимки: леля Пру и нейните съпрузи, леля Мърси пред старата си къща на улица „Дав“, нашата къща от времето, когато дядо ми е бил дете. Обърнах последната страница и видях една друга позната къща.

Имението „Рейвънуд“.

Но не беше „Рейвънуд“, който познавах. Беше съвършеното южняшко имение, което можеше да влезе в регистрите на Историческото общество. Кипариси растяха от двете страни на алеята, водеща към искрящо бялата веранда. Всяка колона, всеки капак на прозореца беше прясно боядисан. Нямаше следа от избуялата растителност, нито от изтърбушените стъпала на „Рейвънуд“ на Макон. Под снимката имаше надпис, старателно изписан с красив почерк.

Гледах къщата, в която беше живял Ейбрахам.

— Шъ погледнеш ли насам?

Леля Мърси се дотътри до мен с най-голямото и най-розовото фламинго, което някога бях виждал върху шапка. Пред лицето й имаше странна мрежа — като воал, увенчан с много нереалистично пиле, кацнало върху розово гнездо. Когато се мръднеше дори съвсем леко, цялото това нещо започваше да се клати и заплашваше да отлети от главата й. Не, това нямаше да даде повод на Савана и останалите мажоретки за подигравки, ама никак.

Опитах се да не мисля за мърдащото пиле.

— Това е стар албум. Беше в тази кутия — подадох й го.

— Прудънс Джейн, донеси ми очилата!

В хола настана някаква суматоха, а после леля Пру се появи на прага със също толкова голяма и притеснителна шапка. Нейната беше черна, с плътен воал, който я обвиваше така, че приличаше на майка на мафиотски бос на неговото погребение.

— Ако ги носеше на верижка на врата си, както ти казвам…

Леля Мърси или беше изключила слуховия си апарат, или просто не искаше да й обръща внимание.

— Виж какво намери Итън.

Албумът още беше отворен на същата страница. „Рейвънуд“ от миналото гледаше право към нас.

— Боже милостиви, виж ти! Работилницата на дявола, жива да не съм.

Сестрите и повечето от старите хора в Гатлин бяха убедени, че Ейбрахам Рейвънуд е сключил сделка с дявола, за да спаси имението си от пожарите на генерал Шърман през 1865 г., защото само то останало непокътнато от всички къщи по брега на реката. Ако Сестрите знаеха колко близо са до истината…

— Не е единственото зло, извършено от Ейбрахам Рейвънуд.

Леля Пру се отдръпна от албума.

— Какво имаш предвид?

Деветдесет процента от това, което казваха Сестрите, бяха пълни безсмислици, но останалите десет си струваше да се чуят. Именно от тях разбрах за загадъчния ми роднина Итън Картър Уейт, загинал през Гражданската война. Може би знаеха нещо и за Ейбрахам Рейвънуд.

Леля Пру поклати глава.

— Не е на добро да се говори за човек кат’ Ейбрахам Рейвънуд.

Но леля Мърси не можеше да се удържи да не противоречи на по-голямата си сестра.

— Нашият прадядо често казваше, че за Ейбрахам Рейвънуд нямало таквиз неща като добро или зло. Играел си със съдбата. Общувал с дявола, занимавал се с магии, говорел си със зли духове.

— Мърси! Прекрати този разговор!

— И какво толкоз? Казвам истината.

— Не е нужно тази истина да влиза в нашта къща.

Леля Пру се изнерви много.

Леля Мърси ме погледна право в очите.

— Но след като сключили сделката си, дяволът го изиграл и когато приключил с него, Ейбрахам вече не бил човек. Бил нещо друго.

Според Сестрите всяко зло, измама или престъпление беше дело на дявола и нямах намерение да се опитвам да ги убеждавам в друго. Защото след като бях видял какво направи Ейбрахам Рейвънуд, знаех, че той е много повече от зло. Знаех и че това няма нищо общо с дявола.

— Сега вече дрънкаш глупости, Мърси Лин, и спри, преди Господ да те порази точно тук, у дома, в Деня на всички души. Не ща някоя мълния да порази и мен по случайност.

Леля Пру бутна стола на леля Мърси с бастуна си.

— Да не мислиш, че туй момче не е наясно с нещата, които стават в Гатлин?

Леля Грейс се появи на прага със своята кошмарна бледолилава шапка. Сигурно още преди да съм бил роден, някой е направил грешката да й каже, че лилавото е нейният цвят, и оттогава почти всичко, което носеше, беше в тези нюанси и опровергаваше мнението на въпросната личност.

— Няма нужда да се опитваш да слагаш млякото в гърнето, след като се е разляло.

Леля Пру удари с бастуна си по пода. Говореха с гатанки като Ама, което означаваше, че знаят нещо. Може би не знаеха, че има тунели под къщата им, в които се скитаха чародейци, но имаха други тайни.

— Някои каши могат да бъдат оправени по-лесно от други. Не искам да се забърквам в тази. — Леля Пру мина покрай леля Грейс и демонстративно напусна стаята. — Тоз ден не е най-подходящият да се обсъждат мъртъвците.

Леля Грейс се затътри към нас. Хванах я под ръка и й помогнах да стигне до дивана. Леля Мърси изчака тропането на бастуна на леля Пру да отшуми надолу по коридора.

— Отиде ли си? Не ща да си включвам апаратчето.

— Така мисля.

Двете се наклониха към мен, сякаш щяха да ми доверят кодовете за ядрените ракети на страната.

— Ако ти кажем нещо, шъ обещайш ли да не кажеш на татко си? Защото ако се изтървеш, шъ та пратим да работиш цяло лято в Дома.

Имаше предвид местния старчески дом, който според представите на Сестрите беше седмият кръг на ада. Леля Грейс кимна, за да покаже, че и тя е на същото мнение.

— Какво е? Обещавам да не казвам нищо на татко.

— Прудънс Джейн греши — вече шепнеше леля Мърси. — Ейбрахам Рейвънуд е все още тук. Сигурна съм, както съм сигурна, че седя сега пред теб.

Исках да мога да кажа, че са побъркани. Две древни, сенилни стари дами, твърдящи, че виждат мъж — или поне нещо, което повечето хора смятаха за мъж — който е умрял преди стотици години.

— Какво имаш предвид под „все още тук“?

— Видях го с очите си, миналата година. Зад църквата, представяш ли си? — Леля Мърси си вееше с кърпичката си, сякаш можеше да припадне при спомена за случилото се. — След църковната служба във вторник чакахме отпред Телма да ни вземе; тя беше в своята църква, Първа методистка. Както и да е, пуснах Харлон Джеймс от чантата си малко да се поразтъпче навън — знаеш, че Прудънс Джейн ме кара да го нося навсякъде с нас. Но щом го пуснах на земята, той избяга зад църквата.

— Туй куче не знае как да се грижи за себе си — поклати глава леля Грейс.

Леля Мърси хвърли поглед към вратата, преди да продължи:

— Добре де, тръгнах след него, нали знаеш как Прудънс Джейн все пищи за кучето. Затуй минах зад църквата и тъкмо когато завих зад ъгъла и започнах да викам Харлон Джеймс, го видях. Призракът на Ейбрахам Рейвънуд. В гробището зад църквата. Онез прогресивните в Чарлстън, дето направиха кръглата църква, май са били прави.

Хората в Чарлстън казваха, че Кръглата църква е построена така, за да не може дяволът да се крие по ъглите й. Не беше нужно да коментирам, че дяволът май няма проблем с такива неща и минава спокойно по централната пътека в църквата, което ми се струваше очевидно за всеки с наблюдения върху някои от „паствата“ в нашия град.

— И аз го видях — прошепна леля Грейс. — Познах, че е той, щото съм виждала снимката му на стената в Историческото общество, където играех карти с момичетата. Беше точно там, сред снимките на основателите на града, нали Рейвънуд са били сред първите заселили се в Гатлин. Ейбрахам Рейвънуд, цял-целеничък.

Леля Мърси изшътка на сестра си. Леля Пру беше извън стаята, така че беше неин ред да се прави на важна.

— Той беше, верно си е. И то не сам, а заедно с момчето на Силас Рейвънуд. Не Макон, другият, Финеас.

Спомних си името от фамилното дърво на Рейвънуд. Хънтинг Финеас Рейвънуд.

— Говориш за Хънтинг?

— Никой не наричаше туй момче така. Наричаха го Финеас. От Библията. Знаеш ли какво означава? — Направи драматична пауза. — „Змийски език“.

За миг спрях да дишам.

— Тоз призрак не мож’ го сбърка. И Господ Бог ми е свидетел, махнахме се оттам по-бързо от котката, дето пъхнала опашката си в огъня. Е, сега не мога да се движа кат’ в онез дни. Не и след усложненията ми…

Сестрите бяха смахнати и смахнатите истории бяха запазената им марка. Нямаше начин да се разбере коя версия на истината разказваха, но обикновено в думите им имаше голяма част от нея, макар и малко променена. Всеки вариант от тази история обаче беше опасен. Не можех да разбера какво се криеше в нея, но ако бях научил нещо през последната година, то беше, че рано или късно всичко излизаше наяве.

Лусил измяука и задраска по мрежестата врата на кухнята. Предполагам, че и тя беше чула достатъчно. Харлон Джеймс изръмжа под дивана. За пръв път се запитах какво ли бяха видели двамата, след като се бяха размотавали из тази къща толкова дълго време.

Но не всяко куче беше Бу Радли. Понякога едно куче си е просто куче. Понякога котката си е просто котка. Все пак отворих вратата и лепнах червено кръгче върху главата на Лусил.