Прелестен мрак

16.V Призивът

Не казах нищо за това, което написа на водната кула, но не можех да го забравя. А и как да мога, след като през изминалата година бяхме правили само това — да броим дните до неизбежното? Когато най-накрая не издържах и я попитах защо го беше написала и какво отброяваше този път, тя не ми отговори. Имах чувството, че наистина не знае.

Което беше дори още по-лошо.

Бяха изминали две седмици оттогава и доколкото знаех, Лена още не беше записала нищо в дневника си. Носеше маркера на гердана си, но той изглеждаше абсолютно нов, както в деня, в който го купих от магазина. Беше ми странно да не я виждам да пише или да дращи по ръцете си. В последните дни не носеше дори старите си кецове „Конвърс“. Вместо това беше започнала да ходи само с протритите си черни ботуши. Косата й също изглеждаше различно. Почти винаги силно пристегната на конска опашка, сякаш мислеше, че може да издърпа магията от нея.

Седяхме на най-горното стъпало на верандата ми, на същото място, където бяхме, когато Лена за пръв път ми каза, че е чародейка — тайна, която никога преди не беше споделяла със смъртен. Аз се преструвах, че чета „Мистър Джекил и доктор Хайд“. Лена се взираше в празните листове на дневника си, сякаш някъде между тънките сини линии се криеше отговорът на всичките й проблеми.

Когато не гледах към нея, зяпах надолу по нашата улица. Баща ми се прибираше днес у дома. След като леля заведе татко в „Сини хоризонти“, с Ама го посещавахме всяка седмица в Деня на семейството (така в клиниката наричаха деня, в който роднините можеха да виждат своите хаховци). Макар да не се беше върнал към истинското си аз, което най-много ми липсваше, вече приличаше на нормален човек. Но все още се притеснявах.

— Тук са.

Мрежестата врата се тръшна зад гърба ми. Ама стоеше на верандата с престилката си с много джобове, която предпочиташе да носи вместо обикновените кухненски престилки, особено в дни като този. Беше извадила златния си амулет изпод блузата и го потъркваше несъзнателно между пръстите си.

Погледнах към улицата, но видях само Били Уотсън, който караше колелото си. Лена също се наведе напред, за да погледне по-добре.

Не виждам никаква кола.

Нито пък аз, но знаех, че тя ще се появи след пет секунди. Ама беше особено горда, особено щом ставаше дума за гадателските й способности. Нямаше да каже, че идват, освен ако не го знаеше със сигурност.

Ще се появи всеки момент.

В същия миг белият кадилак на леля ми зави по „Котън Бенд“. Леля Каролин беше свалила прозореца от нейната страна до долу — наричаше това „360-процентов климатик“ — и ни махаше с ръка. Изправих се, а Ама ме сръга с лакът, докато слизаше по стъпалата.

— Хайде. Баща ти заслужава подобаващо посрещане.

Това беше нейният код за „Размърдай си задника и слез на бордюра, Итън Уейт!“.

Поех си дълбоко дъх.

Добре ли си? Лешниковите очи на Лена улавяха слънцето.

Аха. Излъгах. Със сигурност и тя го разбра, но не каза нищо.

Хванах я за ръка. Беше студена, както винаги напоследък, и токът, който преминаваше по тялото ми, приличаше по-скоро на жилещата болка от измръзване.

— Мичъл Уейт. Не ми казвай, че си ял друг пай освен моя. Защото изглеждаш така, сякаш си бил хвърлен в купа със сладкиши и не си могъл да намериш обратния път.

Татко погледна Ама с признателност. Тя го беше отгледала и той знаеше, че заяжданията бяха нейният начин да му покаже любовта си, все едно го прегръщаше.

Стоях там, докато Ама се суетеше около него, забравила, че той вече не беше десетгодишен. Говореха си с леля ми — съвсем небрежно, като трима души, които тъкмо се бяха прибрали от пазар. Татко ми се усмихна плахо. Беше същата усмивка, която получавах от него, когато посещавахме „Сини хоризонти“. Тя казваше: „Аз вече не съм луд, само се срамувам от това, което направих“.

Носеше старата си тениска на университета „Дюк“ и дънки и изглеждаше по-млад, отколкото си го спомнях. С изключение на бръчките край очите му, които станаха още по-дълбоки, когато ме привлече към себе си, за да ме прегърне неловко.

— Как си? Как се справяш?

За секунда гласът ми заседна в гърлото и се закашлях леко.

— Добре съм.

Той погледна към Лена.

— Радвам се да те видя отново, Лена. Съжалявам за чичо ти.

Това си бяха добрите стари южняшки маниери. Той трябваше да изкаже съболезнованията си дори в такъв неловък момент като този.

Лена се опита да се усмихне, но не й се получи много успешно, личеше, че й е доста неудобно. Аз се чувствах по същия начин.

— Благодаря ви, сър.

— Итън, ела тук и прегърни любимата си леля.

Леля Каролин разтвори широко ръце. Исках да я прегърна толкова силно, че и на двама ни да не ни остане дъх и да не я пусна.

— Да влезем вътре — махна Ама с ръка към татко от верандата. — Направих торта с кока-кола и пържено пиле. Ако не ги изядем скоро, това пиле може да реши да се прибере у дома.

Леля Каролин хвана баща ми за ръка и го поведе по стълбището. Имаше същата кестенява коса и крехко тяло като мама и за секунда ми се стори, че и двамата ми родители се бяха прибрали у дома и влизаха през старата външна мрежеста врата на къщата, принадлежаща от десетилетия на фамилията Уейт.

— Трябва да се прибирам.

Лена беше притиснала дневника към гърдите си като щит.

— Не е нужно. Ела с нас.

Моля те.

Не й предложих от любезност. Не исках да се прибира там сама. Преди няколко месеца тя щеше да го разбере. Но предполагам, че днес умът й беше някъде другаде, защото не се усети.

— Трябва да прекараш известно време със семейството си.

Надигна се на пръсти и ме целуна, устните й едва докоснаха бузата ми. Измина половината път до колата си, преди да се наканя да протестирам по някакъв начин.

Гледах как фастбекът, старата спортна кола на Ларкин, изчезва по нашата улица. Лена вече не караше катафалката. Доколкото знаех, не я беше поглеждала от погребението на Макон. Чичо Баркли я бе паркирал зад старата плевня в „Рейвънуд“ и я беше покрил с брезент. Сега караше колата на Ларкин, която беше черна и хромирана, с полегат покрив отзад. Линк направо изплези език, когато я видя за пръв път. „Знаеш ли колко мацки мога да забия с това возило?!“

След като братовчед й предаде цялото си семейство, просто не разбирах как Лена може да използва колата му. Когато я попитах, тя сви рамене и каза: „Той вече не се нуждае от нея“. Може би смяташе, че наказва Ларкин, като взема нещо негово. Той също имаше вина за смъртта на Макон и тя никога нямаше да му го прости. Гледах как колата завива зад ъгъла и ми се искаше да изчезна заедно с нея.

Когато влязох в кухнята, кафето от цикория вече кипеше, както и проблемите. Ама крачеше неспокойно край мивката и говореше по телефона, като на всяка минута-две закриваше с ръка слушалката и препредаваше разговора на леля Каролин.

— Не са я виждали от вчера. — Ама постави слушалката отново до ухото си. — Направи сладък пунш на леля Мърси и я сложи в леглото, докато я намерим.

— Кого да намерим? — погледнах към татко, но той сви рамене.

Леля Каролин ме дръпна от кухненската мивка и ми прошепна по начина, по който говорят южняшките дами, когато нещо е прекалено ужасно, за да го кажат на висок глас:

— Лусил. Изчезнала е.

Лусил беше сиамската котка на леля Мърси, която прекарваше по-голямата част от времето си, тичайки из предния двор на пралелите ми, вързана на каишка за простора — занимание, което Сестрите наричаха „упражнение“.

— Какво имаш предвид?

Ама прикри отново слушалката с ръка, присви очи и стисна устни. Погледът.

— Изглежда някой е втълпил на леля ти идеята, че котките не трябва да бъдат връзвани, защото имат инстинкт и винаги се прибират вкъщи. Ти не знаеш нищо за това, нали?

Всъщност не беше въпрос. И двамата знаехме, че повтарях това от години.

— Ама котките не се държат на каишка… — опитах се да се защитя, но беше прекалено късно.

Ама ме изгледа студено и се обърна към леля Каролин.

— Изглежда леля Мърси седи и чака на верандата, без да откъсва поглед от каишката, която все още виси на простора за пране. — Свали ръката си от слушалката. — Трябва да я приберете вътре и да поставите краката й нависоко. Ако е замаяна, сварете й чай от глухарчета.

Изнизах се от кухнята, преди да получа още от ледените погледи на Ама. Супер. Котката на моята стогодишна леля беше изчезнала, и то по моя вина. Трябваше да се обадя на Линк и да видя дали няма да се навие да пообиколим с колата му из града, за да потърсим Лусил. Може би демозаписите на Линк щяха да я подплашат и тя щеше да излезе от скривалището си.

— Итън? — Татко стоеше в коридора, точно пред вратата на кухнята. — Може ли да поговорим за секунда?

От това се ужасявах, частта, в която той ми се извинява за всичко и се опитва да ми обясни защо ме е пренебрегвал цяла година.

— Да, естествено.

Но не бях сигурен, че искам да го чуя. Вече дори не бях ядосан. Когато почти загубих Лена, една част от мен разбра защо татко се беше смахнал. Не можех да си представя живота си без Лена, а той беше обичал майка ми повече от осемнайсет години.

Жал ми беше за него, но все още ме болеше.

— Исках да ти кажа колко съжалявам. — Спря и заби поглед в краката си. — Не знам какво стана. Един ден бях тук и пишех, а на следващия можех само да мисля за майка ти — да седя в нейния стол, да вдъхвам миризмата на книгите й, да си представям как наднича през рамото ми и чете какво пиша. — Загледа се в ръцете си, сякаш говореше на себе си, а не на мен. Може би това беше номер, на който го бяха научили в „Сини хоризонти“. — Само там се чувствах близо до нея. Не можех да я оставя да си отиде.

Вдигна глава към стария таван, една сълза избяга от ъгълчето на окото му, спусна се бавно по лицето му… Баща ми беше загубил любовта на живота си и душата му се беше разнищила като стар пуловер. Гледах го, но не направих нищо. Може би не трябваше да обвинявам само него. Знаех, че се очаква да се усмихна, но не се чувствах готов за това.

— Разбрах, татко. Но ми се искаше да беше казал нещо. Тя липсва и на мен. Знаеш го, нали?

Когато най-накрая проговори, гласът му беше много тих:

— Не знаех какво да кажа.

— Всичко е наред.

Не бях сигурен, че наистина вярвам в това, но видях как по лицето му се изписа истинско облекчение. Той се протегна и ме прегърна, усетих как свитите му в юмруци ръце притиснаха силно гърба ми.

— Сега съм тук. Искаш ли да поговорим?

— За какво?

— За това, което трябва да знаеш, когато си имаш приятелка.

Нямаше нищо на света, за което да ми се говори по-малко.

— Татко, не е необходимо…

— Имам доста опит, да знаеш. Майка ти ме научи на някои неща за жените през годините…

Започнах да обмислям плана си за бягство.

— Ако някога искаш да поговорим за… знаеш…

Можех да се метна през прозореца на кабинета и да се промуша между живия плет и къщата.

— Чувствата.

За малко да се изсмея в лицето му.

— Какво?

— Ама каза, че Лена преживява труден период след смъртта на чичо си. Променила се е.

Да, например лежи на тавана. Отказва да ходи на училище. Не споделя с мен. Катери се по водни кули.

— Не, добре си е.

— Ами жените са различен вид.

Кимнах, като се опитвах да не го гледам в очите. И идея си нямаше колко е прав.

— Колкото и да обичах майка ти, през половината време не можех да кажа какво минава през главата й. Отношенията са сложно нещо. Знаеш, че можеш да ме питаш за всичко.

Какво можех да го попитам? Какво да правиш, когато сърцето ти почти спира всеки път, когато се целувате? Има ли случаи, в които трябва или не трябва да четеш мислите на другия? Какви са първите предупредителни знаци, че приятелката ти е Призована за вечни времена от доброто или злото?

Татко ме стисна за рамото за последен път. Опитвах се да формулирам някакво изречение, когато той си тръгна. Запъти се надолу по коридора, към кабинета.

Портретът на Итън Картър Уейт висеше на стената в коридора. Все още ми беше странно да го виждам там, въпреки че аз го закачих в деня след погребението на Макон. През целия ми живот беше стоял скрит под един чаршаф, което ми се струваше погрешно. Итън Картър Уейт беше отказал да участва във война, в която не вярваше, и беше умрял, защитавайки чародейката, която обичаше.

Затова намерих пирон и закачих картината. Смятах, че така е правилно.

След това отидох в кабинета на татко и събрах листовете, разпилени из цялата стая. Погледнах към драсканиците и кръгчетата за последен път, доказателството колко дълбоко може да влезе любовта в съзнанието ти и колко дълго може да живее в теб загубата. После почистих и изхвърлих всичко. И това ми се струваше правилно.

Татко мина покрай картината и се спря за миг, като я изучаваше така, сякаш я виждаше за пръв път.

— От дълго време не съм виждал този приятел.

Бях толкова облекчен, че смени темата. Думите направо заваляха от устата ми.

— Аз го закачих. Надявам се, че нямаш нищо против. Струваше ми се, че мястото му е тук, а не под някакви стари чаршафи.

Около минута татко разглеждаше портрета на момчето в униформа на войник от Конфедерацията, което изглеждаше не по-голямо от мен.

— Тази картина винаги беше покрита с чаршаф, когато бях малък. Баба ми и дядо ми никога не са ми разказвали за него, но беше ясно, че не желаят да закачат дезертьор на стената. След като наследих къщата, я открих покрита на тавана и я донесох в кабинета.

— А защо не я закачи?

Никога не си бях представял, че баща ми се е взирал в скритите очертания като дете.

— Не знам. Майка ти искаше да го направя. Тя обичаше тази история — как е напуснал войната, макар това да му е струвало живота. Исках да я закача. Но просто бях свикнал да я виждам покрита. Преди да свикна с мисълта за нещо ново, майка ти почина. — Прокара ръката си по долната част на гравираната рамка. — Ти си кръстен на него, знаеш ли?

— Знам.

Татко ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път от много време.

— Беше луда по тази картина. Радвам се, че си я закачил. Мястото й е тук.

Не успях да избегна нито пърженото пиле, нито вината, която ми вмени Ама. Затова след вечеря подкарахме с Линк старата Бричка из квартала на Сестрите в търсене на Лусил. Линк викаше името й между две хапки от пилешкото бутче, което му бях донесъл, увито в мазна хартия. Всеки път, когато прокарваше ръка през искрящата си руса коса, блясъкът й ставаше още по-силен от цялата тази мазнина.

— Трябваше да донесеш повече пиле, човече. Котките надушват пилето. Когато са навън, ядат птици.

Линк караше по-бавно от обикновено, за да мога да хвърлям по едно око из уличките и дворовете, докато той припяваше „Любовна бисквитка“, ужасната нова песен на неговата група.

— И какво? Щеше да караш наоколо, докато аз размахвам пилешко бутче от прозореца на колата? — Линк беше толкова прозрачен. — Просто искаш от пилето на Ама.

— Добре де, хвана ме. Искам. И от тортата й с кока-кола — Подаде костта от бутчето през прозореца. — Насам, писи, писи…

Оглеждах тротоара за сиамска котка, но нещо друго привлече окото ми лунният сърп. Беше върху регистрационния номер на една кола, между стикер на „Звезди и ивици“, знамето на Конфедерацията, и друг, рекламиращ „Камионите на Буба“. Същите стари номера на Южна Каролина с щатския символ, които бях виждал хиляди пъти, но никога не се бях замислял за символиката им. Синя палма и изгряваща луна, може би чародейска луна. Чародейците наистина бяха тук от дълго време.

— Котараците са по-тъпи, отколкото си мислех. Щом този не се появява при миризмата на пилето на Ама.

— Тя. Лусил е момиче.

— Котарак, котка, все тая.

Линк сви и отбихме по главната улица. Бу Радли седеше на бордюра и наблюдаваше как Бричката минава покрай него. Тупна с опашката си веднъж, самотен знак, че ни е разпознал, докато изчезвахме надолу по улицата. Най-самотното куче в града.

Щом видя Бу, Линк си прочисти неловко гърлото.

— Като говорим за момичета, как са нещата с Лена?

Не я беше виждал от доста отдавна, макар че се срещаше с нея по-често, отколкото всеки друг в града. Лена прекарваше времето си основно в „Рейвънуд“ под грижливия поглед на баба си и на леля Дел или криейки се от въпросния поглед, в зависимост от деня и настроението си.

— Справя се.

Не беше съвсем лъжа, нали?

— Така ли? Искам да кажа, изглежда ми различна. Дори и за Лена.

Линк беше един от малкото хора в града, които знаеха нейната тайна.

— Чичо й умря. Такива неща те променят.

Той би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг. Беше до мен през цялото време, когато се опитвах да открия някакъв смисъл в света след смъртта на майка ми, в света, в който нея я нямаше. Знаеше, че това е невъзможно.

— Да, ама тя вече почти не говори и носи неговите дрехи. Не смяташ ли, че е малко странно?

— Добре е.

— Щом казваш…

— Просто карай. Трябва да намерим Лусил. — Загледах се през прозореца към пустата улица. — Тъпа котка.

Линк сви рамене и усили звука. Музиката на „Холи Ролерс“, неговата група, гръмна от колонките в колата. „Момичето си отиде“. Зарязването беше темата на всяка песен, която Линк пишеше. Това беше неговият начин за справяне с проблемите. Аз все още не бях открил какъв е моят.

Не намерихме Лусил и така и не успях да избия от главата си разговора с Линк, нито онзи с татко. Къщата ни беше много спокойна и тиха, което не е точно това, което искаш от една къща, когато се опитваш да избягаш от мислите си. Прозорецът в стаята ми беше отворен, но въздухът беше горещ и застоял като всичко друго днес.

Линк беше прав. Лена се държеше странно. Но все пак бяха минали само няколко месеца. Тя щеше да се оправи и всичко щеше да си бъде както преди.

Почнах да ровя из купчината книги, струпани на бюрото ми. Търсех „Пътеводител на галактическия стопаджия“, книгата, която винаги ми оправя настроението и отвлича мислите ми от проблемите. Под стари комикси на „Пясъчният човек“ обаче намерих нещо друго. Пакет, увит в кафява хартия — запазената марка на Мариан — и завързан с тънко въже. Но не носеше печата на Гатлинската окръжна библиотека.

Мариан беше най-старата и най-добра приятелка на майка ми и главна библиотекарка на местната библиотека. Освен това беше и Пазител на чародейския свят — смъртен, който пази тайните и историята на чародейците, а в случая на Мариан — пазител и на „Lunae libri“, библиотеката на чародейците, пълна със собствени тайни. Беше ми дала този пакет след смъртта на Макон, но напълно го бях забравил. Това беше неговият дневник и Мариан мислеше, че Лена би искала да го има. Но грешеше. Лена не искаше нито да го вижда, нито да го докосва. Дори не желаеше да го държи в „Рейвънуд“. „Ти го пази — каза тя. — Не мисля, че мога да понеса да видя почерка му.“ Оттогава пакетът събираше прах на бюрото ми.

Завъртях го в ръце. Беше тежък, направо странно тежък за книга. Чудех се как изглежда. Сигурно беше стара, с кожена подвързия. Развързах въженцето и започнах да махам хартията. Не исках да я чета, просто да я погледна. Но когато развих хартията напълно, видях, че не беше книга. Беше черна дървена кутия, гравирана със символи, които без никакво съмнение бяха чародейски. Явно дневникът беше вътре.

Прокарах ръката си отгоре й, чудейки се за какво беше писал Макон. Не можех да си го представя да се занимава с поезия като Лена. Сигурно страниците бяха пълни с градинарски бележки. Отворих внимателно капака. Исках да видя това, което беше докосвал всеки ден, това, което е било важно за него. Подплатата на кутията беше от черен сатен, а листовете вътре бяха пожълтели и отделни, неподвързани, изписани с финия, изящно наклонен почерк на Макон. Докоснах една страница леко, само с пръст. Въздухът се завъртя около мен и ме запокити напред. Подът се устреми да ме посрещне, но докато падах на земята, усетих, че преминавам през нея, и се озовах сред облаци от дим…

Огньовете горяха по течението на реката, единствените следи от плантациите, които само допреди няколко часа се намираха там. „Грийнбриър“ вече беше погълнат от пламъците, а „Рейвънуд“ беше следващото имение, което щеше да загине. Войниците на Съюза явно си бяха взели малко почивка, опиянени от победата си и от плячкосания от най-богатите домове на Гатлин ликьор.

Ейбрахам нямаше много време. Войниците идваха и той трябваше да ги убие. Това беше единственият начин да спаси „Рейвънуд“. Смъртните нямаха шанс срещу него, дори и войниците. Изобщо не можеха да си съперничат с един инкубус. А ако брат му Джонас се върнеше от Тунелите, войниците щяха да си имат работа с двама от тях. Единствено пушките го притесняваха. Въпреки че оръжията на смъртните не можеха да убиват създанията от неговия вид, куршумите можеха да го изтощят, което щеше да им даде достатъчно време, за да подпалят „Рейвънуд“.

Ейбрахам трябваше да се нахрани и дори през гъстия дим можеше да усети отчаянието и страха на един смъртен някъде наблизо. Страхът му щеше да го направи по-силен. Той осигуряваше повече сила и издръжливост от спомените или сънищата. Ейбрахам Отпътува към миризмата. Но когато се материализира сред дърветата пред „Грийнбриър“, вече знаеше, че е прекалено късно. Миризмата беше отслабнала. На известно разстояние пред себе си видя Женевиев Дюшан, надвесила се над нечие тяло в калта. Айви, готвачката на „Грийнбриър“, стоеше зад нея и притискаше нещо към гърдите си. Старата жена видя Ейбрахам и се впусна към него.

— Мистър Рейвънуд, слава на Бога! — После заговори съвсем тихо. — Трябва да вземете това. Сложете го на сигурно място, докато успея да се върна за него. — Извади тежка черна книга от гънките на престилката си и я пъхна в ръцете на Ейбрахам. Щом я докосна, той веднага усети силата й. Книгата беше жива, чуваше я как му шепне, приканвайки го да я вземе да я отвори и да освободи всичко, което се криеше вътре. Нямаше думи върху корицата й, само гравиран в кожата полумесец. Ейбрахам прокара пръстите си по ръбовете й.

Айви продължаваше да говори, защото беше объркала мълчанието на Ейбрахам с колебание.

— Моля ви, мистър Рейвънуд. Няма на кого другиго да я дам. А не мога да я оставя при мис Женевиев. Не и сега. — Женевиев повдигна глава, сякаш ги беше чула през силния дъжд и грохота на пламъците.

В мига, в който тя се обърна към него, Ейбрахам разбра. Видя жълтите й очи, искрящи в мрака. Очите на тъмен чародеец. В този момент той се досети и какво държеше в ръце.

Книгата на луните.

Беше виждал Книгата и преди, в сънищата на майката на Женевиев, Маргьорит. Това беше книга с безкрайна мощ, книга, от която Маргьорит се боеше и едновременно с това благоговееше пред нея. Книга, която криеше от съпруга и дъщерите си и никога не би позволила да попадне в ръцете на тъмен чародеец или инкубус. Книга, която можеше да спаси „Рейвънуд“.

Айви измъкна нещо от гънките на полата си и го потърка по повърхността на Книгата. Белите кристали се посипаха по ръбовете й и паднаха на земята. Сол. Оръжието на суеверните островни жени, които бяха донесли своя арсенал от магии със себе си от Захарните острови, където предците им бяха живели. Те вярваха, че солта предпазва от демони, убеждение, което винаги беше забавлявало много Ейбрахам.

— Ще дойда за нея веднага щом мога. Кълна се.

— Ще я пазя. Имаш думата ми. — Ейбрахам изтръска солта от корицата на Книгата, за да почувства отново горещината й до кожата си. Обърна се към гората. Вървя няколко метра заради Айви. Жените гула5 винаги се плашеха, когато го виждаха да Пътува — това им напомняше какво всъщност представлява той.

— Скрийте я някъде, мистър Рейвънуд. Каквото и да правите, нея отваряйте. Тази книга носи само нещастие на всеки, който се е забъркал с нея. Не я слушайте, когато ви говори. Ще дойда да си я взема. — Но предупреждението на Айви беше закъсняло.

Ейбрахам вече слушаше Книгата.

Когато дойдох на себе си, лежах по гръб на пода, гледайки в тавана. Той беше боядисан в небесносиньо, както всички тавани в нашата къща, за да отблъсква дивите пчели да не си правят гнезда там. Надигнах се и се изправих до седнало положение, все още леко замаян. Кутията беше до мен, капакът й беше затворен. Отворих го — листовете си бяха вътре. Този път не ги докоснах.

В това нямаше никакъв смисъл. Защо отново получавах видения? Защо виждах Ейбрахам Рейвънуд, човека, за когото хората в града от поколения говореха с подозрение, тъй като единствено имението „Рейвънуд“ беше оцеляло след Големия палеж? Не че вярвах в повечето неща, които хората тук говореха за каквото и да било. Но когато медальонът на Женевиев предизвикваше виденията ни, за това си имаше причина. Имаше нещо, което с Лена трябваше да разгадаем. Какво общо имаше Ейбрахам Рейвънуд с нас? Общото засега беше само Книгата на луните. Тя присъстваше и във виденията от медальона, и в това. Но Книгата беше изчезнала. Последният път, когато някой я беше виждал, беше в нощта на рождения ден на Лена — тя лежеше върху каменната маса в криптата, заобиколена от пламъците. Сега там, както на много други места, имаше само пепел.