Прелестен мрак

17.VI Спомени

Ако наоколо имаше някакъв достоверен източник на информация, то това бяха самите хора в Гатлин. В ден като днешния не беше нужно да търсиш много, за да видиш почти целия град, струпан на едно и също място. Когато пристигнахме, гробището вече беше претъпкано, защото закъсняхме, както винаги, заради Сестрите. Лусил не искаше да се качва в кадилака, после трябваше да спрем в „Градините на Еден“, защото леля Пру искаше да вземе цветя за всичките си починали съпрузи, пък някои цветя не изглеждали достатъчно добре, а когато най-накрая се напъхахме в колата, леля Мърси не ми позволи да карам с повече от четирийсет километра в час. Страхувах се с месеци от този ден. Сега вече беше дошъл.

Вървях бавно по стръмния чакълест път на „Градината на вечния покой“, бутайки инвалидната количка на леля Мърси. Телма идваше зад мен, като подкрепяше с едната си ръка леля Пру, а с другата — леля Грейс. Лусил се влачеше зад тях — подбираше внимателно пътя си между надгробните камъни и сякаш съзнателно спазваше дистанция. Кожената чанта на леля Мърси, която висеше на дръжката на количката, се люлееше и ме удряше в стомаха при всяка стъпка. Вече се потях и си мислех какво ще стане, ако количката заседнеше в избуялата лятна трева. Имаше голяма вероятност да ни се наложи с Линк да мъкнем възрастната ми леля на гръб до нашите парцели.

Стигнахме горе навреме, за да видим Емили, която се развяваше наоколо с новата си бяла рокля с презрамки. Всяко момиче си купуваше нова рокля за Деня на душите. Нямаше джапанки или къси блузки, само най-хубави и баровски рокли. Беше като семейно събиране, само че около десет пъти по-голямо, защото почти целият град, а и голяма част от окръга бяха по един или друг начин свързани с теб, с твоя съсед или със съседа на съседа ти.

Емили се кикотеше, увиснала на ръката на Емъри.

— Донесе ли бира?

Той разтвори якето си и показа малка сребриста манерка.

— Донесох нещо по-добро.

Еден, Шарлот и Савана се мотаеха край семейния парцел на Сноу, който заемаше централно място в средата на редиците от надгробни плочи. Беше покрит с ярки изкуствени цветя и херувими. Имаше дори малък пластмасов елен, който пасеше трева близо до най-високия камък. Украсяването на гробовете беше поредното състезание в Гатлин — начин да покажеш, че ти и членовете на твоето семейство, дори мъртвите, сте по-добри от съседите си и от техните съседи. Хората направо изперкваха. Изкуствени венци се увиваха около изкуствени зелени лози, имаше лъскави зайчета и катерици и дори ванички с вода с плуващи в тях птици; водата беше толкова сгорещена от слънцето, че ако някой рискуваше да си потопи пръстите вътре, щеше да се опари. Нямаше начин да прекалиш. Колкото повече и по-шантаво, толкова по-добре.

Преди мама се забавляваше с вкусовете им. „Знаеш ли, приличат на картините, рисувани от холандските и фламандските майстори, само че предметите тук са от пластмаса. Чувството обаче е същото.“ Тя можеше да се присмива на най-лошите традиции на Гатлин и да уважава най-добрите от тях. Може би това беше нейният начин да оцелява тук.

Особено много я привличаха кръстовете, които палеха нощем. В някои летни вечери двамата се качвахме на хълма в гробището и гледахме как светваха един по един в мрака, сякаш бяха звезди. Веднъж я попитах защо й харесва да идва тук. „Това е история, Итън. Историята на семействата, на хората, които са обичали, на онези, които са загубили. Тези кръстове, тези глупави изкуствени цветя и животни са сложени тук, за да ни напомнят за някого, който ни липсва. А това е прекрасно за гледане и е наше задължение да го видим.“ Не казвахме на татко за тези нощи в гробището. Това беше от онези неща, които бяха само наши. Трябваше да мина покрай по-голямата част от съучениците си от гимназията и да настъпя един-два пластмасови заека, за да стигна до семейния парцел на Уейт, който се намираше извън очертанията на поляната. Това беше другото нещо за Деня на всички души. Нямаше кой знае каква връзка със спомените всъщност. След около час всички на възраст над двайсет и една години щяха да се съберат по групички и да започнат да клюкарстват за живите веднага след като приключеха с обсъждането на мъртвите, а всички под трийсет години щяха да се изпокрият зад мавзолеите, за да пийнат или да вършат други неща. Всички, освен мен. Аз щях да бъда прекалено зает да си спомням.

— Хей, човече — изравни се с мен Линк и се усмихна на Сестрите. — Добър ден, дами.

— Как си днес, Уесли? Растеш като плевел, нали? — пуфтеше и се потеше леля Пру.

— Да, госпожо.

Розали Уоткинс стоеше зад Линк и махаше любезно с ръка към леля Пру.

— Итън, защо не отидеш с Уесли? Виждам Розали и искам да я питам какво брашно използва за тортата си „Колибри“.

Леля Пру заби бастуна си в тревата, а Телма помогна на леля Мърси да стане от количката.

— Сигурна ли си, че ще се справите сами?

Леля Пру ме изгледа свъсено.

— Разбира се, че шъ съ справим. Грижим се сами за себе си отпреди да съ родиш.

— Отпреди баща ти да се беше родил — поправи я леля Грейс.

— За малко да забравя — отвори чантичката си леля Пру и измъкна нещо оттам. — Намерих медальона на проклетата котка. — Погледна неодобрително към Лусил. — Не че шъ ти бъде много полезна. Не че някои личности оценяват годините, в които си се грижил за тях и си им бил верен и си ги разхождал редовно на собствения си простор. Това няма да ти купи и капчица благодарност от тях.

Котката бавно се отдалечи от нашата групичка, без да си направи труда да се обърне назад. Погледнах към металната табелка-медальон с гравираното върху нея име на Лусил и я пъхнах в джоба си.

— Халката липсва. По-добре я прибери в портфейла си, та да ти е под ръка, ако трябва да доказваш, че туй животно няма бяс. Често хапе. Телма шъ купи друга халка, за да я закачиш.

— Благодаря.

Сестрите се хванаха под ръка и трите гигантски шапки се удариха една в друга, докато притежателките им се запътиха към своите приятелки. Дори лелите ми имаха приятели. Животът ми беше отвратителен.

— Шон и Ърл са купили бира и „Джим Бим“. Всички ще се съберат зад криптата на Хъникът.

Поне имах Линк. И двамата знаехме, че няма да отида при другите, за да пия с тях. След няколко минути щях да стоя пред гроба на мъртвата си майка. Сетих се за това как тя винаги се смееше, когато й разказвах за мистър Лий и неговата извратена версия на американската история, или истерия, както я наричаше тя. Как двамата с баща ми танцуваха боси на музиката на Джеймс Тейлър в кухнята ни. Как знаеше точно какво да каже, когато всичко се обърка. Как щеше да намери точните думи в този момент, когато бившата ми приятелка беше с някакъв мутант със суперсили, а не с мен.

Линк ме докосна по рамото.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Да се поразходим малко.

Щях да застана пред този гроб днес, но не бях готов. Не още.

Лена, къде…

Улових се навреме и се опитах да отблъсна мисълта надалече. Не знаех защо все още се опитвах да се свържа с нея. По навик, предполагах. Но вместо гласа на Лена, чух този на Савана. Стоеше пред мен, гримирана прекалено силно, но въпреки това успяваше да изглежда хубава. Беше с лъскава коса и тежки сенки, а презрамките на лятната й рокля бяха толкова тънки, че да накарат момчетата да мислят само за това как да ги смъкнат. Имам предвид, ако човек не знаеше, че тя е кучка или пък ако не му пукаше за това.

— Искрено съжалявам за майка ти, Итън.

Закашля се неловко. Сигурно майка й я беше накарала да дойде тук, все пак мисис Сноу беше основен стълб на тукашното общество. Тази вечер, макар да беше минала повече от година от смъртта на майка ми, сигурно щях да намеря пред вратата ни поне няколко купи и тенджери с храна, както в деня след погребението й. Времето минава бавно в Гатлин, също както с кучешките години, но на обратно. И също както тогава, и сега Ама щеше да остави тези манджи навън за храна на опосумите.

Изглежда на тия животинки свинското с ябълки никога не им омръзва.

И все пак това беше най-милото нещо, което Савана ми беше казвала от септември насам. Въпреки че не ми пукаше какво си мисли за мен, все пак беше хубаво, че в ден като днешния имаше едно нещо по-малко, за което да се тормозя.

— Благодаря.

Тя ми се усмихна с фалшивата си усмивка и си тръгна; високите й токчета се огъваха, когато засядаха в тревата. Линк разхлаби изкривената си, прекалено къса вратовръзка. Беше същата, която носеше и на завършването на шести клас. Под нея се виждаше тениската му с надпис „Аз съм тъп“ и стрели, сочещи в различни посоки. Напълно отговаряше на състоянието ми днес. Бях заобиколен от безгранична тъпота.

Ударите продължаваха. Може би хората се чувстваха гузни, защото майка ми бе починала, а баща ми беше смахнат. По-вероятно обаче се страхуваха от Ама. Както и да е, бях надминал по злощастие Лорета Уест, която беше овдовявала три пъти, като последният й съпруг умря, след като алигатор прободе дупка в стомаха му. Ако даваха награди за прецаканост, аз щях да спечеля синята панделка. Виждах го в начина, по който всички поклащаха глави, когато минавах покрай тях. Колко жалко, Итън Уейт си няма вече майка, а и татко му не е добре.

Забелязах го и в изражението на мисис Линкълн, която тръскаше глава точно в този момент, докато се беше запътила към мен. О, ти, бедно мое, заблудено момче, останало без майчицата си. Линк се покри някъде, преди тя да стигне до целта си, т.е. — мен.

— Итън, искам да ти кажа колко много липсва майка ти на всички ни. — Не бях сигурен за кого говори — за приятелките си в ДАР, които не можеха да понасят майка ми, или за жените, които висяха по цял ден във фризьорския салон и обсъждаха как мама чете прекалено много книги, а от това никога не е излязло нищо добро. Мисис Линкълн избърса с ръка една несъществуваща сълза от окото си. — Тя беше добра жена. Знаеш ли, спомням си колко много обичаше да се занимава с градината си. Винаги беше навън, грижейки се за прекрасните си рози с нежното си сърце.

— Да, госпожо.

Най-близкото до градинарство, което беше правила майка ми, бе когато напръска доматите в градината с лютив пипер, за да попречи на зайците да ги ядат, защото татко щеше да ги убие. Розите бяха на Ама. Всички го знаеха. Искаше ми се мисис Линкълн да направи този коментар за „нежното й сърце“ пред лицето на Ама.

— Сигурна съм, че сега е при ангелите и се грижи за старата, прекрасна градина в Рая. Подкастря и полива Дървото на познанието сред херувимите и…

Змиите?

— Трябва да намеря баща си, госпожо.

Всъщност исках да се махна от майката на Линк, преди някоя мълния да я порази заради лъжите й — или пък да порази мен, защото го пожелах. Гласът й се понесе зад мен:

— Кажи на баща си, че ще се отбия да ви оставя тенджера с прочутото ми свинско с ябълки!

Това подпечата сделката ни. Със сигурност щях да получа синя панделка. Не можах да се махна от нея достатъчно бързо. Но в ден като този нямаше къде да избягам. Щом подминеш някой зловещ роднина или съсед, зад ъгъла те причакваше друг. Или, както беше в случая с Линк, друг зловещ родител.

Бащата на Линк беше прегърнал Том Уогкинс през врата.

— Ърл беше най-добрият от нас. Имаше най-хубавата униформа, най-добрата бойна формация… — Сподави пиянско хълцане. — И правеше най-добрите амуниции.

По случайност Големия Ърл умря тъкмо когато правеше въпросните амуниции и мистър Линкълн го замести като лидер на кавалерията във възстановката на битката при Хъни Хил. Част от тази вина беше тук днес, под формата на уиски.

— Исках да си донеса пушката и да почета Ърл с подобаващ салют, но Проклетата Дорийн я скри.

Жената на Рони Уийкс беше по-известна като Проклетата Дорийн, понякога съкращавано и до Пи Ди, в зависимост кой говореше за нея. Той отпи глътка от уискито.

— За Ърл!

Прегърнаха се през раменете, вдигнаха канчетата си и бутилките с бира над гроба на Ърл. Бира и уиски „Уайлд Търки“ се разляха над надгробната плоча, гатлинският начин за отдаване на почит към починалия.

— Божичко, надявам се да не свършим и ние така някой ден.

Линк се промъкна встрани и аз го последвах. Неговите родители никога не се проваляха в основната си мисия — да го засрамват.

— Защо родителите ми не са като твоите?

— Имаш предвид с психически проблеми? Или мъртви? Не се обиждай, но мисля, че това с психическите проблеми са го покрили като изискване.

— Баща ти не е побъркан, поне не повече от всички наоколо. На никого не му пука дали обикаляш с пижама посред бял ден, ако жена ти току-що е починала. А родителите ми нямат извинение. Просто са си сбъркани по принцип.

— Няма да свършим така. Защото ти ще бъдеш прочут барабанист в Ню Йорк, а аз… не знам, нещо, което не включва униформа от Конфедерацията и „Уайлд Търки“.

Опитах се да звуча убедително, но не знаех кое е по-невероятно — Линк да стане прочут барабанист или аз да се измъкна от Гатлин.

Все още държах на стената в стаята си картата със зелената линия, която свързваше местата, за които четях, местата, където исках да отида. Прекарах целия си живот, мислейки за пътищата, които щяха да ме изведат от Гатлин. После срещнах Лена и картата сякаш никога не беше съществувала. Мислех, че мога да остана където и да било завинаги, стига да сме заедно. Странно как картата сякаш беше загубила силата си да ме отведе мислено далече оттук, когато най-много имах нужда от нея.

— По-добре да се отбия да видя мама — отбелязах така, сякаш щях да намина към библиотеката. — Знаеш какво искам да кажа…

Линк удари юмрука си в моя, старият ни поздрав.

— Добре, ще се видим по-късно. Ще се поразходя малко.

Ще се поразходи малко? Линк не се разхождаше. Опитваше се да се напие и се подиграваше на момичетата, които не искаха да се натискат с него.

— Какво става? Да не би да си на лов за следващата мисис Уесли Джеферсън Линкълн?

Той прокара ръка през острата си руса коса.

— Иска ми се. Знам, че съм идиот, но в момента мисля само за едно момиче.

Момиче, за което не би трябвало да се сеща дори. Какво можех да му кажа? Знаех какво е да си влюбен в момиче, което не иска да има нищо общо с теб.

— Съжалявам, човече. Предполагам, че не е лесно да забравиш Ридли.

— Да, а това, че я видях миналата вечер, не помогна особено — поклати глава, разстроен. — Знам, че е Мрак и всичко останало, но не мога да се отърва от чувството, че между нас имаше нещо повече…

— Знам какво имаш предвид.

Бяхме двама жалки загубеняци. Макар да не вярвах, че Ридли е способна да изпитва истински чувства, не исках да го карам да се чувства по-зле. Пък и Линк не очакваше някакъв отговор от мен.

— Нали знаеш всички тия неща, дето ми ги разказваше за чародейците и смъртните, как не могат да бъдат заедно, защото смъртният ще умре?

Кимнах. Общо взето, мислех за това през около осемдесет процента от времето. Оставях малко и за другите си проблеми.

— И какво?

— С Ридли сме били… доста близки, и то повече от веднъж.

Зарови крак в тревата и направи дупка в идеално окосената ливада.

— Човече, информацията ми идва в повече.

— Да, но… Не аз спирах в някакъв момент. А Рид. Мислех си, че е била с мен просто от съжаление и че ставам само за мотаене насам-натам известно време. — Линк крачеше нервно пред мен. — Но сега си давам сметка, че може би съм грешал. Може би не е искала да ме нарани.

Очевидно беше мислил много за това.

— Не знам. Все пак е тъмен чародеец.

Линк сви рамене.

— Да, знам, но едно момче може да си помечтае.

Исках да му кажа какво става, че Ридли и Лена вече са заминали. Отворих уста, после я затворих, без да издам нито звук. Ако Лена ми беше направила някакво заклинание, не исках да го разбирам.

Бях идвал на гроба на майка ми само веднъж след погребението, но не беше на Деня на всички души. Не бях готов толкова скоро. Не чувствах, че тя е наистина там или се мотае наоколо като Женевиев или Великите. Усещах я само в архива и в кабинета у дома. Това бяха местата, които тя обичаше, местата, на които можех да си представя как прекарва дните си, където и да се намираше сега.

Но не и тук, не под земята, където баща ми беше коленичил с лице, заровено в ръцете си. Стоеше до гроба от часове.

Закашлях се, така че татко да разбере, че съм тук. Имах чувството, че се натрапвам в интимен момент между тях двамата. Той изтри лицето си и се изправи.

— Как си?

— Добре съм май…

Не знаех как точно се чувствам, но не беше добре.

Татко пъхна ръце в джобовете си и се загледа в надгробния камък. Нежно бяло цвете лежеше на тревата пред него.

Жасмин. Прочетох издяланите в камъка букви.

Повторих последния ред. Бях го забелязал и последния път, когато бях тук, в средата на юли, няколко седмици преди рождения ми ден. Но тогава бях сам и докато се прибера вкъщи, бях толкова замаян от взирането в гроба на мама, че забравих думите. Scientia ecustos.

— На латински е. Означава „пазител на знанието“. Мариан го предложи. Отива й, не мислиш ли?

Ако само знаеше…

Усмихнах се насила.

— Да. Точно за нея е.

Татко ме прегърна и ме стисна силно, както правеше някога, когато отборът ми загубеше мач в Малката лига.

— Наистина ми липсва. Все още не мога да повярвам, че я няма.

Не можах да кажа нищо. Гърлото ми беше пресъхнало, сърцето ми се беше свило в гърдите и имах чувството, че ще припадна всеки момент. Майка ми беше мъртва. Никога повече нямаше да я видя, независимо колко книги щеше да оставя отворени или колко послания щеше да ми изпраща.

— Знам, че е много трудно за теб, Итън. Исках да ти кажа колко съжалявам, че не бях до теб през изминалата година така, както трябваше да бъда. Аз просто…

— Татко — усещах, че очите ми се изпълват със сълзи, но не исках да плача. Нямаше да дам на градските клюкари поводи за приказки. Затова го прекъснах. — Всичко е наред.

Баща ми ме притисна още веднъж.

— Ще те оставя насаме с нея. Ще се поразходя малко.

Продължавах да гледам надгробния камък с малкия келтски символ ауен, издълбан в него. Знаех, че майка ми го беше обичала. Три лъча, които се събираха на върха — символ на светлината.

Чух гласа на Мариан зад гърба си:

— Ауен. Келтската дума за „поетическо вдъхновение“ или „духовно просветление“. Две неща, които майка ти уважаваше.

Замислих се за символите в трегера на вратата в „Рейвънуд“, символите на Книгата на луните, и за онзи на вратата в клуба „Изгнание“. Символите означават нещо. В някои случаи дори повече от думите. Майка ми го знаеше. Може би това беше причината да стане Пазител или пък го беше научила от Пазителите преди нея. Имаше толкова много неща, които не знаех за нея.

— Итън, съжалявам. Искаш ли да останеш сам?

Оставих Мариан да ме прегърне.

— Не. Всъщност не чувствам, че е тук. Знаеш какво имам предвид.

— Да.

Тя ме целуна по челото и се усмихна, изваждайки зелен домат от джоба си. Постави го внимателно върху надгробния камък.

Усмихнах се и аз.

— Ако й беше истинска приятелка, трябваше да го изпържиш.

Мариан постави ръка на рамото ми. Беше облечена в най-красивата си рокля като всички останали, но нейната беше някак по-хубава. Беше нежна и жълта, с хлабаво вързана панделка на врата. Полата й имаше сигурно стотици надиплени плисета като на рокля от стар филм. Приличаше на нещо, което Лена би носила.

— Лила знае, че не правя такива неща. — Стисна ме силно. — Дойдох само за да те видя.

— Благодаря ти, лельо Мариан. Последните дни бяха доста тежки.

— Оливия ми разказа. Чародейски бар, инкубус, Бяс — всичко накуп в една нощ. Страхувам се, че Ама няма да ти позволи повече да ме посещаваш.

Не спомена нищо за Лив.

— Има и още нещо.

Лена. Не можах да кажа името й на глас. Мариан махна кичур коса от очите ми.

— Чух. И съжалявам. Но ти донесох нещо. — Отвори чантата си и извади малка сребърна кутия с гравиран символ на капака й. — Както казах, дойдох заради теб, за да ти дам това. — Подаде ми кутията. — Беше на майка ти, едно от най-ценните й притежания. По-старо е от останалата част от колекцията й. Мисля, че би искала да е у теб.

Взех я в ръка. Кутията беше по-тежка, отколкото изглеждаше.

— Бъди внимателен. Крехко е.

Повдигнах внимателно капака, очаквах вътре да намеря още едно от съкровищата на мама, някоя от реликвите от Гражданската война — парче от знаме, куршум, късче дантела. Нещо, белязано от историята и времето. Но когато отворих кутията, вътре видях нещо друго, носещо следите на друга история и друго време. Разбрах какво е в мига, в който го видях.

Сиянието от виденията ми.

Сиянието, което Макон беше дал на своята любима.

Лила Джейн Евърс.

Беше поставено върху стара възглавничка, принадлежала на майка ми, когато е била малка. Джейн. Леля Каролин каза веднъж, че само баба ми я е наричала така, но тя е починала преди да се родя, така че никога не го бях чувал от нея. Леля Каролин грешеше. Баба ми не е била единствената, наричала мама Джейн.

Което означаваше…

Майка ми беше момичето от виденията.

А Макон Рейвънуд беше любовта на живота й.