Прелестен мрак

19.VI „Бонавентура“

Тичах, преследваха ме. Катерех се по живите плетове и препусках из пустите улици и задните дворове на къщите. Единственото сигурно нещо беше адреналинът, който пулсираше във вените ми. Не можех и не исках да спра.

И тогава видях мотора „Харли Дейвидсън“ да идва право срещу мен, ярките светлини приближаваха все повече и повече. Трябваше да закрия очите си с ръце…

Събудих се. Виждах само някаква зелена светлина, която присветваше и изгасваше.

Не разбирах къде съм, докато не осъзнах, че зелената светлина идваше от Сиянието, което в момента грееше като фойерверк на четвърти юли. Беше на матрака, явно изтърколило се от джоба ми. Само че матракът също изглеждаше различно и светлината вече блестеше толкова ярко, че се уплаших сферата да не се пръсне.

Започнах да си припомням бавно — звездите, Тунелите, тавана, стаята за гости. После разбрах защо матракът ми изглеждаше различен. Лив я нямаше.

Веднага се сетих къде е отишла.

— Спиш ли въобще някога?

— Не толкова много, колкото теб, очевидно.

Както обикновено, Лив не вдигна глава от телескопа си, въпреки че този беше алуминиев и много по-малък в сравнение с онзи, който държеше на верандата у Мариан.

Седнах на горното стъпало до нея. Градината беше спокойна, някак умиротворена, като самата леля Каролин — красива зелена полянка се разстилаше под гигантска магнолия.

— А ти какво правиш тук?

— Получих сигнал за събуждане.

Опитах се да звуча небрежно и леко шеговито, за да не разкрия как всъщност се чувствам. Странно. Неловко. Махнах с ръка към прозорците на стаята за гости на втория етаж. Дори оттук се виждаше как зелената светлина пулсира през стъклото.

— Странно. Предполагам, че и с мен е станало така. Погледни тук — подаде ми тя миниатюрния телескоп, който по-скоро приличаше на фенер, с изключение на големите лещи, поставени в единия му край.

Ръцете ни се докоснаха, когато го взех. Не последва нищо. Беше ми необичайно да ме докосва момиче, без да ме пронизва ток.

— И това ли си го направила ти?

Тя се усмихна.

— Професор Ашкрофт ми го даде. Сега спри да дрънкаш и погледни. Там. — Посочи точно над магнолията, където смъртното ми око виждаше само безкрайното пространство на беззвездното небе.

Нагласих телескопа до окото си. Сега небето над дървото избухна в светлина, нещо като призрачна аура се носеше от него към земята недалеч от нас.

— Какво е това, падаща звезда? Падащите звезди оставят ли такива следи?

— Възможно е. Ако това е падаща звезда.

— Откъде си сигурна, че не е?

Тя потупа телескопа.

— Можеше да е, но това е чародейска звезда, падаща в чародейското небе, забрави ли? Иначе щяхме да я виждаме и без телескопа.

— Това ли ти казва смахнатият ти часовник?

Тя вдигна селенометъра си, който лежеше на стъпалото до нея.

— Не съм много сигурна какво ми казва. Преди да видя небето, мислех, че се е повредил.

Сиянието все още проблясваше в прозореца на втория етаж с постоянна зелена светлина.

Спомних си нещо от съня си. Почувствах отново как харлито се носи срещу мен.

— Не можем да останем тук. Нещо става.

Нещо тук, в Савана.

Лив сложи селенометъра отново на китката си.

— Каквото и да е, явно се случва ето там.

Пъхна телескопа в раницата си и посочи в далечината. Беше време да тръгваме.

Подадох й ръка, но тя се изправи сама.

— Събуди Линк. Аз ще си взема нещата.

— Все още не разбирам защо това не може да изчака до сутринта?

Линк беше кисел, а и без това рошавата му коса стърчеше във всички посоки.

— Да ти прилича на нещо, което може да чака до сутринта?

Сиянието искреше толкова силно, че осветяваше цялата улица пред нас.

— Не можеш ли да го намалиш малко? Да изключиш дългите или нещо такова? — заслони той очите си.

— Не мисля, че работи така.

Разклатих Сиянието, но зелената светлина не спря да пулсира.

— Човече, счупил си магическата топка.

— Не съм. Аз… — отказах се и я прибрах обратно в джоба си. — Да, може би се е повредила.

Светлината сияеше и през дънките ми.

— Възможно е някаква чародейска сила да привлича Сиянието и да променя нормалния му баланс.

Лив беше заинтригувана. За разлика от Линк.

— Като аларма? Това не е на добре.

— Не можеш да си сигурен.

— Шегуваш ли се?! Нещата винаги се прецакват, когато инспектор Гордън активира Ватман сигнала в Готъм Сити. Или когато Фантастичната четворка види числото четири на небето.

— Схванах идеята.

— Така ли? А да имаш и други прозрения — например накъде да вървим, след като Итън счупи това чудо?

Лив се консултира със селенометъра си и тръгна напред.

— Мога да ви заведа до главния периметър, където падна звездата. — Погледна към мен. — Искам да кажа, ако това е звезда де. Но Линк може и да е прав. Не знам къде точно отиваме или какво ще намерим, когато стигнем там.

— Затова винаги дръж под ръка момче с чифт градинарски ножици — измърморих си под носа, докато следвах Лив по улицата.

— Като говорим за неща, които не са много нормални, я вижте кой е тук — посочи Линк към тротоара пред къща с червени капаци на прозорците. Лусил седеше в края на алеята и ни гледаше така, сякаш я бавехме. — Казах ти, че ще се върне.

Лусил облиза кафявите си лапички; изражението й беше някак… намръщено.

— Не можеш да живееш без мен, нали, момиче? Така влияя на жените обикновено — ухили се Линк и я почеса по главичката. Тя веднага изсъска и показа ноктите си. — Хайде де, няма ли да дойдеш?

Лусил не помръдна.

— Да. Наистина така влияе на жените — казах на Лив, когато котката се прозя и протегна, все още без да помръдва от мястото си пред къщата.

— Тя ще дойде при мен — каза Линк с непомрачено настроение. — Винаги идват.

И тогава Лусил стана и тръгна в посока, обратна на тази, в която бяхме поели ние.

Беше посред нощ и цареше пълен мрак, когато излязохме от града. Струваше ми се, че сме вървели часове. През деня движението по главния път беше винаги натоварено. Сега той беше направо пуст. Което изглеждаше съвсем логично, като се имаше предвид къде отивахме.

— Сигурна ли си за това?

— Не съвсем. Мястото е само ориентировъчно, въз основа на наличните данни.

Лив проверяваше небето с малкия си телескоп през няколко пресечки. Нямаше как данните й да са просто „ориентировъчни“.

— Харесва ми, когато говори като откачалка.

Линк дръпна една от плитките й и Лив го бутна закачливо в отговор.

Загледах се във високите каменни колони, които се издигаха от двете страни на входа на прочутото гробище на Савана, „Бонавентура“, разположено в покрайнините на града. Това беше едно от най-легендарните гробища в Юга и едно от най-охраняваните. Което си беше проблем, тъй като по това време на денонощието беше затворено.

— Пич, това е шега, нали? Хора, сигурни ли сте, че сме за тук?

Линк не изглеждаше много щастлив, че трябва да се мотае нощем из гробище, особено такова, което си има охрана на входа и патрулна кола, която минава на проверка през няколко часа. Лив погледна към статуята на жена, притиснала се до кръст.

— Да приключваме с това.

Линк извади градинарските си ножици.

— Не съм убеден, че моите бебчета ще се справят с тази работа.

— Не през портите — посочих към стената от другата страна на дърветата. — Ето там.

Лив успя да стъпи по всяка част от лицето ми, да ме изрита по врата и да напъха гуменките си под лопатките ми, преди да успея да прехвърля крехкото й телце през портата. Тя загуби равновесие на върха и се приземи с шумно тупване на земята.

— Добре съм. Не се тревожете — провикна се от другата страна на стената.

С Линк се спогледахме, а после той сви примирено рамене и се наведе.

— Ти първи. Аз ще се покатеря по трудния начин.

Стъпих на гърба му и се хванах за стената. Той се напъна и изпуфтя, но успя да се изправи.

— Така ли? И как ще стане това? — попитах, докато се опитвах да се закрепя отгоре му.

— Ще потърся някое дърво достатъчно близо до стената. Трябва да има някъде наблизо. Не се притеснявай. Ще ви намеря.

Стигнах горе. Покатерих се по стената.

— Не съм бягал от училище през всички тези години за нищо.

Усмихнах се и скочих от другата страна.

Пет минути и седем дървета по-късно Сиянието ни водеше навътре в гробището покрай ронещите се паметници на войници от Конфедерацията и статуи, пазещи вечния дом на тези, които са били забравени. Имаше групичка покрити с мъх дъбове, чиито преплетени клони образуваха нещо като свод над пътечка, толкова тясна, че беше трудно по нея да мине и един човек. Сиянието започна отново да излъчва пулсираща светлина.

— Насам сме, нали? — надникнах през рамото на Лив към селенометъра.

Линк се огледа наоколо.

— Къде? Нищо не виждам.

Посочих му тясната ивица между дърветата.

— Сериозно?

Лив също изглеждаше нервна. Явно нямаше огромно желание да се промушва между храсталаци и испански мъх в тъмно гробище.

— Не получавам никакви данни. Уредът направо се смахна.

— Няма значение. Това е пътят, сигурен съм.

— Мислиш ли, че Лена, Ридли и Джон са там?

Линк изглеждаше така, сякаш смяташе да се върне назад и да ни изчака отпред.

— Не знам.

Отдръпнах гъстия мъх и пристъпих напред. От другата страна дърветата бяха още по-зловещи, надвиснали над главите ни, създаващи свое собствено небе. В далечината пред нас се виждаше свободно пространство с огромна статуя на молещ се ангел, заобиколен от няколко гроба. Гробните парцели бяха оградени с камъни, всичко беше толкова подредено, толкова реално, че почти си представих ковчезите, заровени под тях.

— Итън, виж! — посочи Лив към една статуя. На фона на бледата светлина от лунния полумесец се виждаха очертанията на два силуета. Те се движеха.

Имахме си компания.

Линк поклати глава.

— Лоша работа, пичове, лоша…

За около секунда не можех да помръдна. Ами ако бяха Лена и Джон? Какво правеха посред нощ на гробището, сами? Тръгнах по пътеката, оградена от още статуи — коленичили ангели се взираха в небето, други гледаха надолу към нас, хлипайки. Не знаех какво щеше да се случи, но когато двете фигури застанаха пред нас, те бяха последните двама души, които очаквах да видя тук.

Ама и Арелия, майката на Макон.

Последният път, когато я бях видял, беше на погребението на Макон. Сега те седяха между гробовете. Бях мъртъв. Знаех си, че Ама щеше да ме намери. Още една жена седеше до тях в пръстта. Не я познавах. Беше малко по-възрастна от Арелия, със същата златиста кожа. Косата й беше сплетена на стотици тънки плитчици и носеше поне двайсет-трийсет наниза с мъниста — някои бяха със скъпоценни камъчета и цветни стъкълца, други с малки птички и животинчета. Имаше поне десетина дупки на всяко ухо и от всяка от тях висяха дълги обици.

Трите се бяха разположили с кръстосани крака в кръг, обградени от надгробни камъни. Бяха се хванали за ръце и ги държаха протегнати към центъра на кръга. Ама беше с гръб към нас, но нямах никакво съмнение — тя знаеше, че съм тук.

— Много се забави. Чакахме те, а знаеш колко мразя да чакам.

Не звучеше много ядосано, което беше странно, защото бях изчезнал дори без да оставя бележка.

— Ама, наистина съжалявам…

Тя махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха.

— Нямаме време за това.

Разклати костта в ръката си — бях готов да се обзаложа, че е кост от гробището. Погледнах я.

— Ти ли ни доведе тук?

— Не мога да кажа, че съм го направила. Нещо друго те доведе, нещо по-силно от мен. Аз просто знаех, че ще дойдеш.

— Откъде?

Ама ми хвърли един от най-гадните си погледи.

— Откъде птичката знае, че трябва да лети на юг? Откъде сомът знае къде да се гмурне? Не знам колко пъти трябва да ти казвам, Итън Уейт. Не ме наричат „гадателка“ за нищо.

— И аз видях, че ще дойдеш — каза Арелия съвсем простичко, като нещо подразбиращо се от само себе си, но Ама се подразни. Личеше си по начина, по който повдигна брадичката си.

— След като ти го споменах.

Ама беше свикнала да бъде единствената гадателка в Гатлин и не й харесваше да има конкуренция, пък било то и от Ясновидка със свръхестествени сили.

Другата жена, онази, която не познавах, се обърна към нея.

— По-добре да започваме, Амари. Те ни чакат.

— Елате, седнете тук — махна ни Ама с ръка. — Туайла е готова.

Туайла. Името ми беше познато.

Арелия отговори на въпроса ми, преди да го задам:

— Това е сестра ми Туайла. Измина дълъг път, за да бъде с нас тази нощ.

Спомних си. Лена беше споменавала пралеля си Туайла, онази, която никога не беше напускала Ню Орлиънс. До днес.

— Тъй… Сега ела и седни до мен, cher. Не се страхувай. Туй е само Кръг на виденията.

Туайла потупа с ръка мястото до себе си. Ама седеше от другата й страна и ми хвърли онзи поглед. Лив отстъпи назад, изглеждаше доста стресната, въпреки че се обучаваше за Пазител. Линк стоеше точно зад нея. Ама действаше така на хората, а като гледах накъде вървят нещата, явно Туайла и Арелия не й отстъпваха.

— Сестра ми е могъщ Некромансер — гордо каза Арелия.

Линк направи гримаса и прошепна на Лив:

— Тя си има работа с мъртъвци, така ли? Май това не бива да го споделяш с други хора.

Лив го изгледа възмутено.

— Не некрофил, глупако. Некромансер, чародеец, способен да призовава мъртъвците и да общува с тях.

Арелия кимна.

— Точно така. А в момента имаме нужда от помощ от някого, който вече е напуснал този свят.

Разбрах веднага за кого говори. Поне се надявах да съм прав.

— Ама, Макон ли ще призовете?

Тя се натъжи.

— Иска ми се да можехме, но там, където е Мелхизедек, ние не можем да отидем.

— Време е.

Туайла извади нещо от джоба си и погледна към Ама и Арелия. Промяната в поведението им веднага се усети. Трите бяха напълно отдадени на работата си, макар да не бях сигурен, че е подходящо да се използва думата „работа“ за събуждането на мъртъвците.

Арелия вдигна ръце пред устата си и заговори тихо:

— Моята сила е вашата сила, сестри.

Хвърли малки камъчета в центъра на кръга.

— Лунни камъни — прошепна ми Лив.

Ама извади торбичка с пилешки кости. Бих познал тази миризма навсякъде. Това беше ароматът на нашата кухня, на дома.

— Моята сила е вашата сила, сестри.

Хвърли костите в кръга при лунните камъни.

Туайла разтвори свитата си в юмрук длан — в нея имаше малка фигурка във формата на птица. Каза думите, които й даваха силата:

— Една в тоз свят, друга в другия. Отвори вратата за тоз, който идва.

Започна да напява високо и възбудено, непознатите думи изпълниха въздуха. Очите й се извиха навътре, но клепачите останаха повдигнати. Арелия също започна да припява и да разтърсва дългите нанизи с мъниста с пискюли.

Ама повдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите.

— Знам, че няма да ти е лесно, но има някои неща, които трябва да знаеш.

Въздухът в центъра на Кръга на виденията започна да се върти и да кипи, създавайки лека бяла мъгла. Туайла, Арелия и Ама продължаваха да пеят, гласовете им се издигаха високо и пронизително. Мъглата сякаш се движеше по тяхна заповед, ставаше все по-плътна, все по-вихрена, извиваше се нагоре като растящо торнадо.

Без предупреждение Туайла си пое рязко дълбоко дъх, като че ли й беше за последно. Мъглата я последва и изчезна в устата й. За около минута мислех, че ще припадне и ще умре. Но тя седеше там, гърбът й беше изпънат като завързан за невидим стълб, очите й все още бяха обърнати, устата — отворена.

Линк отстъпи назад, на безопасно разстояние, а Лив се впусна напред, за да помогне на Туайла. Ама обаче я сграбчи за ръката.

— Почакай.

Туайла издиша. Бялата мъгла се надигна от устата й и се разстла над кръга. Придоби форма. Мътната пара се извиваше нагоре, приемайки очертанията на някакво тяло. Боси стъпала, подаващи се изпод бяла рокля, плът, изпълваща роклята, както балон се пълни с въздух. Беше Блудник, раждащ се от мъглата. Гледах как белият плътен въздух се вие като змия, как се появяват ръцете, гърдите, деликатната шия и най-накрая лицето.

Това беше…

Майка ми.

Гледаше към мен със същата искряща ефирна безплътност, която бях видял и преди в Блудниците. Но освен тази… прозрачност, създанието приличаше напълно на моята майка. Клепачите й потрепнаха и тя ме погледна. Блудникът не просто приличаше на майка ми. Наистина беше тя.

Проговори и гласът й беше така нежен и мелодичен, както си го спомнях:

— Итън, скъпи, чаках те.

Взирах се в нея напълно безмълвен. Във всеки сън, който сънувах от деня, в който умря, във всяка снимка, всеки спомен — никога не е била толкова реална, толкова истинска…

— Имам много неща да ти казвам и още много, които не мога. Опитах се да ти покажа пътя, изпращах ти песните…

Тя ми изпращаше песните. Песните, които само ние с Лена чувахме.

Проговорих, но гласът му звучеше, все едно идваше от много далече, сякаш не беше моят. „Седемнайсет луни“, Предвещаващата песен.

— Била си ти през цялото време.

Тя се усмихна.

— Да. Ти се нуждаеше от мен. Но сега той се нуждае от теб, а и ти от него.

— Кой? За татко ли говориш?

Знаех, че не говори за баща ми. А за другия мъж, който означаваше толкова много и за двама ни.

Макон.

Тя явно не подозираше, че него го няма.

— За Макон ли говориш?

Видях как очите й блеснаха. Трябваше да й кажа. Ако нещо се случеше с Лена, щях да искам да знам. Независимо колко са се променили нещата помежду ни.

— Макон го няма, мамо. Умря преди няколко месеца. Той не може да ми помогне.

Гледах я как блещука на лунната светлина. Беше красива както последния път, когато я бях видял — когато ме прегърна на мократа от дъжда веранда, преди да тръгна за училище.

— Чуй ме, Итън. Той винаги ще бъде с теб. Само ти можеш да го спасиш.

Образът й започна да избледнява. Протегнах се към нея, отчаяно исках да я докосна, но ръцете ми просто преминаха през празния въздух.

— Мамо?

— Призоваващата луна беше повикана. — Тя изчезваше, разтваряше се в нищото. — Ако Мракът победи, тази Седемнайсета луна ще бъде последната. — Вече почти не я виждах. Мъглата бавно се спусна отново над кръга. — Побързай, Итън. Не ти остава много време, но можеш да го направиш. Вярвам в теб.

Усмихна се и аз се опитах да я запомня такава, защото знаех, че отново ще си отиде от мен.

— Ами ако вече съм закъснял?

Чувах гласа й отдалече:

— Исках да бъдеш в безопасност. Направих всичко възможно. Трябваше да знам, че не е достатъчно. Винаги си бил толкова специален.

Взирах се в бялата мъгла, която започна да кипи, както се случваше и със стомаха ми.

— Моето сладко лятно момче. Ще мисля за теб. Обичам…

Думите потънаха в нищото. Майка ми беше тук.

За няколко минути бях видял усмивката й, бях чул гласа й…

Сега вече я нямаше.

Бях я загубил отново.

— И аз те обичам, мамо.