Прелестен мрак

20.VI Морска промяна

Струваше ми се, че вървяхме цяла вечност, сякаш мостът пред нас се удължаваше, колкото повече приближавахме към края му. Вървяхме все по-напред и виждахме все по-малко. Въздухът ставаше все по-ярък, тежък и влажен, докато внезапно краката ни се озоваха на ръба на изгнилите дъски и пред нещо, което приличаше на непроницаема стена от мъгла.

— Това ли е Голямата бариера?

Приклекнах долу и опипах с ръка мястото, където свършваше дървото. Ръката ми не откри нищо. Никакви невидими чародейски стълби. Нищо.

— Чакай! Ами ако това е… опасно силово поле или отровен дим? — Линк извади ножиците си и внимателно ги пъхна в мъглата, после ги дръпна напълно цели и неповредени. — А може би не. И все пак доста е зловещо. Откъде да знаем, че ако минем през това нещо, ще успеем да се върнем обратно?

Както обикновено, единствено той казваше на глас това, което всички други си мислехме.

Застанах в края на моста с лице към нищото.

— Ще мина през… това.

Лив изглеждаше обидена.

— Почти не можеш да ходиш. Защо ти?

Защото всичко се случи по моя вина. Защото Лена беше моя приятелка. Защото може и да бях Водач, каквото и да значеше това.

Извърнах глава и видях Лусил, която се беше свила в ръцете на Радли със забити в тениската й нокти. Лусил не си падаше много по водата.

— Ох! — свали я Ридли долу. — Тъпа котка.

Лусил направи няколко колебливи стъпки по дървеното мостче, после се обърна към мен и ме погледна. Поклати глава.

А след това махна с опашка, пристъпи напред и изчезна в нищото.

— Защото…

Нямаше как да им обясня. Лив поклати глава, но без да чакам други коментари, аз си поех дълбоко дъх и последвах котката в облаците.

Намирах се на Голямата бариера между вселените и за един миг не се чувствах нито като смъртен, нито като чародеец. Чувствах само магията. Можех да я усетя, да я чуя, да я помириша сред този въздух, наситен със звуци, сол и вода. Брегът в края на моста ме претегляше, изпълнен с непоносимо чувство на копнеж. Исках да бъда там с Лена. Повече от всичко обаче исках просто да бъда там. Не ми беше нужна причина или логическо обяснение за това освен изпълващия ме до безкрайност копнеж.

Исках да бъда там повече от всичко друго.

Не исках да избирам някой от световете. Исках да бъда част и от двата.

Не исках да виждам само едната страна на небето. Исках ги всичките.

Поколебах се. После направих само една крачка, излязох от мъглата и стъпих в непознатото.