През следващите няколко седмици успях да убедя Лена да напусне имението цифром и словом три пъти. Веднъж отидохме на кино с Линк, най-добрия ми приятел от втори клас, но дори пуканките с шоколадови бонбони — нейната запазена марка — не успяха да подобрят настроението й. Втория път ходихме у дома, за да ядем бисквитките с меласа на Ама и да си направим маратон с филми на ужасите — моята версия на идеалната среща. Тази не беше такава. И третият път отидохме на разходка по брега на река Санта, но тя продължи само десетина минута, защото бяхме нападнати от гигантски комари, които бяха решили да ни изядат.
Където и да отидеше Лена, тя просто не искаше да бъде там.
Днес беше различно. Най-накрая беше открила къде се чувства удобно, макар това да беше последното място, което очаквах. Влязох в стаята й и я видях да „лежи“ на тавана, с разперени ръце, мазилката леко се ронеше, косата й беше разпиляна като черно ветрило около нея.
— И откога правиш това?
Бях свикнал вече с чародейските сили на Лена, но след шестнайсетия й рожден ден те май ставаха все по-силни и по-разнообразни, сякаш тя плахо пробваше какво може. С всеки ден Лена чародейката беше все по-непредсказуема и поставяше възможностите си на изпитание, за да провери докъде може да стигне. Желанието й да провери силите си през тези дни ни причиняваше всякакъв вид проблеми. Като онзи път, когато с Линк пътувахме в старата му вярна кола с гордото име Бричката към училище и внезапно зазвуча една от неговите песни, все едно някой я беше пуснал по радиото. Линк беше толкова шокиран, че се заби в предния жив плет на мисис Ашър.
— Без да искам — обясни Лена с леко крива усмивка. — Песента просто не излизаше от главата ми.
Което само по себе си беше странно, защото никоя от песните на Линк не беше толкова хубава, че да не можеш да я прогониш от главата си. Но Линк й повярва и самочувствието му — което и без това беше ужасно дразнещо — направо скочи до небето.
— Какво да направя? Просто действам така на жените. Гласът ми е мек като масло.
Седмица по-късно с Линк вървяхме по коридора и изведнъж Лена дойде при мен и ме прегърна силно точно когато се разнесе звънецът. Помислих си, че най-накрая е решила да се върне в училище. Но всъщност тя изобщо не беше тук. Беше някакъв вид проекция или каквато там беше чародейската дума за това, което можеше да накара гаджето ти да прилича на пълен идиот. Линк реши, че се опитвам да го прегърна, и ме наричаше „любовнико“ в продължение на дни. „Липсваше ми. Това престъпление ли е?“ Лена смяташе, че е било забавно, но все по-често ми се искаше баба й да си поговори с нея и да я вразуми. Не знаех какво се прави със Самородна, която не се чувства добре и върши глупости.
Не се дръж като бебе. Нали ти казах, че съжалявам.
Ти си заплаха, точно като Линк в пети клас, когато изсмука сока от доматите на мама със сламка.
Няма да се повтори, обещавам.
И Линк каза същото.
И повече не го е правил, нали?
Аха. Защото спряхме да отглеждаме домати.
— Слез долу.
— Тук ми харесва повече.
Сграбчих я за ръката. По моята премина ток, но не я пуснах и я издърпах на леглото до мен.
— О, заболя ме — засмя се тя. Можех да видя как рамото й потрепва, макар че беше с гръб към мен. А може би не се смееше, а плачеше, което напоследък се случваше рядко. Почти беше спряла да плаче, но сълзите бяха заменени с нещо друго, по-лошо. С нищо. Нищото е доста заблуждаващо. Нищото не може да се опише, поправи или спре.
Искаш ли да поговорим за това, Лена?
За какво?
Придърпах я към себе си, още по-близо, и отпуснах главата си до нейната. Треперенето намаля и аз продължих да я притискам все по-силно и по-силно. Сякаш все още беше на тавана и аз бях този, за когото тя се крепеше.
Нищо.
Не трябваше да се оплаквам от таваните. Имаше и по-безумни места, на които можехме да бъдем. Като това, на което се намирахме в момента.
— Имам лошо предчувствие.
Потях се, но не можех да избърша лицето си. Ръцете ми бяха нужни, за да се задържа там, където бях.
— Странно — усмихна ми се Лена отвисоко. — Защото моето предчувствие пък е страхотно. — Косата й се вееше от вятъра, но не бях сигурен от точно какъв вятър. — Освен това вече почти стигнахме.
— Даваш си сметка, че това е чиста лудост, нали? Ако мине някое ченге, ще ни арестува веднага или ще ме изпрати да погостувам на татко в „Сини хоризонти“.
— Не е лудост. Романтично е. Двойките идват тук постоянно.
— Когато хората идват на водната кула, те нямат предвид върха на кулата — където щяхме да стигнем след минутка. Само двамата, клатушкащата се желязна стълба на петдесет метра над земята и ясното синьо небе над Каролина.
Опитвах се да не гледам надолу.
Лена ме увещаваше да се изкачим до върха на кулата. Имаше нещо във вълнението в гласа й, което ме убеди да тръгна с нея, сякаш тази толкова тъпа идея можеше да я накара да се почувства като последния път, когато бяхме идвали тук. Усмихната, щастлива, в червен пуловер. Помнех го, защото на странния й гердан с различни талисмани имаше увита нишка червена прежда.
Явно и тя го помнеше. Затова бяхме тук, прилепнали към стълбата, гледайки само нагоре, за да не сведем необмислено погледи към все по-недостъпната земя.
След като стигнахме върха и гледката на околността се ширна пред мен, разбрах, че Лена е била права. Тук беше по-хубаво. Всичко беше толкова далече, че нямаше никакво значение.
Провесих крака през ръба.
— Мама колекционираше снимки на стари водни кули.
— Така ли?
— Както Сестрите събират лъжици. Само че мама предпочиташе водни кули и картички от световните изложения.
— Мислех, че всички водни кули изглеждат по един и същи начин. Като голям бял паяк.
— Някъде в Илинойс има една във формата на бутилка за кетчуп.
Лена се засмя.
— Има и друга, която прилича на малка къща, само че издигната високо над земята.
— Можем да отидем да живеем там. Ще се кача горе и никога повече няма да сляза.
Излегна се по гръб на затоплената бяла метална повърхност.
Предполагам, че в Гатлин кулата би трябвало да прилича на праскова, голяма, стара гатлинска праскова.
Излегнах се до нея.
— Вече има такава, но не е в Гатлин. А в Гафни. Явно са се сетили първи за това.
— Ами пай? Можем да боядисаме цистерната да прилича на някой от пайовете на Ама. На нея ще й хареса.
— Не съм виждал такива. Но на снимките на мама има една във формата на царевичен кочан.
— Все пак най̀ ми харесва къщата.
Лена се загледа в небето. Не се виждаше нито едно облаче.
— Навит съм и на бутилката с кетчуп и царевичния кочан, ако ти ще си там.
Тя се протегна, хвана ме за ръка и останахме така, на ръба на бялата водна кула на Съмървил, загледани към целия окръг Гатлин, който приличаше на малка детска земя, пълна с малки хора играчки. Малка като картоненото село с фигурки, което мама някога слагаше под нашата коледна елха.
Как е възможно толкова малки хора да имат някакви проблеми?
— Хей, донесох ти нещо.
— Какво?
Лена се изправи и ме погледна като дете, очакващо подаръка си за Коледа.
Погледнах през ръба на водната кула.
— Може би трябва да почакаме, сега ми се струва, че има голяма вероятност да се изтърсим долу. А не ми се умира още.
— Няма да умрем. Не бъди такъв пъзльо.
Пъхнах ръка в задния си джоб. Не беше нещо специално, но го имах от доста време и се надявах, че ще й помогне да намери отново пътя към самата себе си.
Протегнах й малкия маркер с халка в единия край.
— Виждаш ли? Можеш да го закачиш на гердана си, ето така.
Като се опитвах да се задържа на покрива на кулата и да не падна, се пресегнах към гердана, който тя никога не сваляше. На него бяха нанизани купища дреболийки, всяка от които означаваше нещо за нея — сплесканата монета за машината в „Синеплекс“, където беше първата ни среща. Сребърната луна, която Макон й подари в нощта на Зимния бал. Копчето от жилетката, с която беше облечена в нощта на първата дъждовна буря, когато се сблъсках с нея на пътя. Това бяха спомените й и Лена ги носеше със себе си, сякаш се страхуваше, че без тях може да загуби тези няколко съвършени мига на щастие.
Закачих маркера за верижката.
— Сега можеш да записваш всичко винаги когато искаш.
— Дори когато съм на тавана? — погледна ме тя усмихнато, леко игриво, леко тъжно.
— Дори на покривите на водните кули.
— Харесва ми — каза Лена тихо, докато махаше капачката на маркера.
Преди да разбера, вече беше нарисувала сърце. Черно мастило върху бялата боя на покрива, сърце, скрито на върха на водната кула на Съмървил.
За около секунда бях щастлив. После усетих, че пропадам надолу. Защото тя не мислеше за нас. Мислеше за следващия си рожден ден, за Седемнайсетата луна. Вече броеше дните дотогава.
В центъра на сърцето не беше написала имената ни.
А число.