Съкрушени

12. Първо целуни, после се хвали

В понеделник Ариа стоеше в спортния салон на „Роузууд дей“. Пейките бяха прибрани, за да направят игрището за баскетбол още по-голямо, въздухът миришеше на гуменки, а примигващите флуоресцентни лампи й пречеха да се концентрира. Шестте момичета от комитета по декорирането, всичките с дълги, лъскави коси, идеално загорели тела и еднакви равни обувчици на Тори Бърч, стояха в кръг около нея и чакаха инструкции. Ариа знаеше, че трябва да се чувства поласкана, че командва типични роузуудчанки, но вместо това едва успяваше да се овладее.

— Добре, значи темата е „Звездна нощ“ — каза тя с треперлив глас, стиснала в ръката си отворена книга от библиотеката, в която беше показана картината на Ван Гог. Достатъчно й беше да я държи и да я сочи с пръст, за да се почувства като белязана. Сигурна беше, че момичетата знаят точно къде я крие в дрешника си — и точно какво е направила с нея.

Тя се закашля и продължи:

— Така, смятам да наема компания, която се е специализирала в изработката на скулптури от папиемаше и да поискам да ни направят голяма луна и звезди — тъй като трябва да сме готови до края на седмицата, ще имаме нужда от външна помощ. — Това му беше хубавото на „Роузууд дей“: имаха голям бюджет за декорациите. — Освен това се обадих на една фирма, която прави ръчно изработени покривки за маси и може да ни направи интересни покривала за столовете. Но със сигурност ще се наложи седем от нас да нарисуват поне една от фреските. Но си мислех по-скоро за заглавие от рода на „Нощно кафене“. Много по-романтично е, не мислите ли?

Една чипоноса блондинка на име Тара вдигна ръка.

— Ами темата ненапразно е „Звездна нощ“ — каза тя с надменен, носов глас, поглеждайки презрително към високите до бедрата ботуши от изкуствена кожа на Ариа.

Останалите момичета се размърмориха одобрително.

— Да, предполагам, че сте прави — промърмори Ариа, макар мисълта да рисува фреска на „Звездна нощ“ я караше да потрепва. Чувстваше се така, сякаш на челото си имаше огромна мишена с надпис: „Хей, ченгета! Искате ли да знаете защо познавам толкова добре тази картина? Първата й версия е в дрешника ми!“.

По предложение на Спенсър тя премести картината в дъното на дрешника си, зад една кутия със стари суичъри. Майка й беше почукала на вратата, докато Ариа приключваше с подреждането.

— Какво правиш? — попита Ила, връхлитайки в стаята й както обикновено.

— Не влизай! — изпищя Ариа, преди да се усети. — Чистя!

Ила се спря на прага.

— Ариа Монтгомъри и чистене? Не съм вярвала, че ще доживея този ден. — Тя подхвърли нещо в стаята. — Това пристигна днес за теб.

Беше писмо с адреса на Ариа, написан отпред, и нищо повече. За миг Ариа се уплаши, че А. отново й е писал, но когато отвори плика, вътре се оказа покана да кандидатства за арт стипендия в Холандия следващата година. Което щеше да е страхотно… само че Ариа никога не би се отдалечила толкова много от Ноъл. Тя хвърли писмото в чекмеджето си и проследи с поглед отдалечаващата се по коридора фигура на майка й. Какъв провал. Не само беше направила приятелките си виновни в съучастничество, но бе сторила същото и с майка си? Ако ченгетата откриеха картината, дали щяха да повярват, че Ила е нямала представа за съществуването й?

И как, по дяволите, беше успял някой да влезе в къщата? Нямаше никакви следи от насилствено нахлуване, което означаваше, че е имал ключ. Байрън и Мередит имаха резервен ключ. Спенсър имаше ключ от времето, когато хранеше Поло, докато семейството на Ариа отсъстваше. Чистачката също имаше ключ.

Както и Ноъл.

Това, разбира се, не означаваше, че Ноъл е А. Макар тя вече да чуваше гласовете на останалите момичета в главата си: „Питай Ноъл къде е бил в деня, когато картината беше подхвърлена в дома ти“. Колко странно, че точно в този ден Ноъл беше останал до късно в часа си по журналистика. Ариа го попита къде е ходил, но той й беше отговорил уклончиво. „Ами огърлицата на Табита, която Ноъл е «намерил» на брега в Сейнт Мартин?“, щяха да кажат приятелките й. „След малко повече ровене Ноъл може да е разбрал кой е Греъм — името и снимките му се срещаха навсякъде из сайта в памет на Табита. Или ако се намира във връзка с Али, тя може просто да му е разказала всичко, тъй като е била приятелка с Табита!“.

Ариа затвори очи. Само мисълта, че Ноъл беше приятел на „Кортни“ — или Истинската Али — я караше да трепери. Завръщането на „Кортни“ в Роузууд беше съпътствано от толкова много неща, които тя предпочиташе да забрави и връзката на Ноъл с нея беше едно от тях. Наистина бе странно съвпадението, че двамата бяха в една и съща група за подкрепа и Ноъл наистина беше подканял Ариа да даде шанс на „Кортни“. Ами ако е знаел през цялото време, че това бе Истинската Али, и й беше помагал при осъществяването на плана й?

— Земята вика Ариа! — разнесе се презрителен глас от ъгъла. Ариа се откъсна от мислите си и примигна. Момичетата от комитета се изкискаха.

Тя се насили да се усмихне, промърмори нещо за пресъздаването на картините на Ван Гог върху големи платна, използвайки поставен на високо проектор. Момичетата свиха рамене и се захванаха за работа: да събират материали и да издирват копия на картините в интернет. Ариа се чувстваше замаяна. Усещаше, че полудява. Не беше възможно Ноъл да е А. — той беше нейният приятел. Той не знаеше, че Кортни е Истинската Али. Не би могъл да й причини това. Край на историята.

И като по поръчка две силни ръце я прегърнаха през кръста.

— Каква си лъжкиня — измърмори Ноъл в ямичката между шията и рамото й.

Ариа се вцепени.

— К-какво?

Ноъл я вдигна във въздуха и я завъртя към себе си.

— Каза ми, че трябва да намериш някой да те откара, но после видях колата ти на паркинга… а теб намерих тук! — Той я хвана за ръката и хвърли едно око върху портрета на Ван Гог на екрана на лаптопа й. — Да не ми изневеряваш с Винсент Ван Гог?

— Какво? Не! — Ариа едва не изпищя, а бузите й пламнаха при думата „изневеряваш“.

— Знам. — Ноъл я погледна странно. — Просто те дразня.

Ариа почувства как сърцето й постепенно се успокоява.

— Из-звинявай — заекна тя. — Забравих, че трябва да се срещнем за уточняване на декорите.

— Няма нищо. — Ноъл потърка носа си във вратлето й. — За нищо на света не бих искал да пропуснеш тази среща. — После той я хвана за ръцете. — Значи си щастлива, че спечели, нали?

Погледът на Ариа се отмести към момичетата от комитета, които сега подреждаха платната за рисунките.

— Аха — промърмори тя, опитвайки се да прозвучи искрено.

Ноъл наведе глава.

— Това не ми прозвуча особено убедително.

Ариа се чувстваше замаяна. Тя погледна към Ноъл, след което се запъти към коридора.

— Трябва да те питам нещо. — Миг по-късно той я последва.

Наскоро измития под проблясваше и миришеше на лимон. Ариа можеше да се закълне, че през панорамните прозорци успя да зърне някой, който се скри зад журналистическото депо. Тя впери поглед натам, а сърцето й се качи в гърлото. Никой не се появи. След това тя се обърна към Ноъл, който изглеждаше страхотно в спортния си суичър с емблемата на „Роузууд дей“.

— В деня, когато обявиха, че аз ще съм отговорника по декорите, ти остана до късно в училище.

Лицето на Ноъл се вкамени.

— И какво от това?

Дали не се държеше отбранително? Виновно? Ариа потърка с пръста на крака си едно несъществуващо петно на пода, обмисляйки как да зададе въпроса. Къде беше? щеше да прозвучи твърде подозрително; може би дори щеше да влоши нещата. Вместо това тя избъбри без да се замисли:

— Мислиш ли си често за Али? И за двете Али?

Ноъл примигна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами случилото се засегна и теб. Ти беше приятел с нея — и с двете. Някога… не знам, подозирал ли си нещо, след като Кортни и Али си размениха местата? Ами когато истинската Али се върна в Роузууд, след като Иън Томас умря?

Край окото на Ноъл потрепна мускулче.

— Аз… — Той замълча объркано. — Защо ме питаш тези неща?

Ариа преглътна тежко и погледна надолу по коридора към отворената врата на стаята по химия. Някой беше сложил маргаритка в една бунзенова лампа.

— Просто напоследък си мисля често за Али и Кортни. Всъщност за теб и Али — истинската Али. Нали се сещаш, за онзи път, когато се целунахте на бала по случай свети Валентин.

Ноъл отстъпи назад и обувките му изскърцаха по излъскания под.

— Представяш нещата по доста странен начин. Али ме целуна, забрави ли?

Ариа сви устни и не каза нищо.

Ноъл изръмжа гърлено.

— Това нали го обсъдихме вече? Тя направо ми се нахвърли.

Ариа зачопли ноктите си.

— Знам, но ти се държеше толкова мило с нея. Не спираше да ме подтикваш да й дам втори шанс. Заедно бяхте в групата за подкрепа. Ти…

Ноъл зяпна от изненада.

— Да не би да ме питаш дали съм я харесвал? Дали, как да го кажа, съм знаел?

Ариа го погледна.

— Може би. Да.

Край тях премина група ученици, които се кискаха и бутаха. Ноъл примигна. Почеса се по ухото. Но не отговори на въпроса й. Ариа настръхна. Като че ли Ноъл се опитваше да реши по какъв начин да й каже нещо. Но ако отговорът беше искрен, защо просто не го изречеше?

Той раздрънка ключовете в джоба си.

— Не знам как внезапно реши да говориш за това. Или пък каква е връзката с това, че те избраха за отговорник по декорите — рече най-накрая момчето.

— Просто отговори на въпроса ми — каза Ариа. — Искам да ми кажеш, че тогава не си я харесвал.

— Не съм. — Раздразнението изчезна от лицето на Ноъл и той нежно я хвана за ръката. — Харесвах теб и никога не бих ти изневерил, дори с Кортни или Али, или която и да беше тя. Бях ужасен, когато ме целуна. А когато разбрах, че е направила всичко, за да те накара да отидеш с нея в Поконос… — Той затвори очи и се намръщи. — Твърде ужасно е, за да мисля за това.

— Добре, добре — отвърна Ариа. Но гъделичкащото чувство не я напусна. Ноъл като че ли се държеше твърде мелодраматично, сякаш се преструваше или играеше роля. Но може би тя просто си мислеше така заради това, че Спенсър и останалите бяха породили тези подозрения в съзнанието й.

Ариа се отдръпна от Ноъл и се обърна към вратата.

— Имам нужда от малко въздух. — Дали заради спомените от завръщането на Истинската Али или заради паниката, която я беше обзела при мисълта, че Ноъл я лъже, но Ариа се чувстваше така, сякаш не можеше да си поеме дъх.

Ноъл бе достатъчно съобразителен, за да не я последва навън. Ръмеше леко и силната миризма на трева погъделичка обонянието й. Докато се изкачваше по хълма, тя видя паркираното в далечината кафяво семейно субару. Дори от такова разстояние Ариа успя да различи нещо, което беше пъхнато под чистачката. Приличаше й на бележка.

Момичето се затича. Измъкна изпод чистачката разпечатката, която беше подгизнала от мъглата, и я погледна, стиснала я с треперещите си пръсти. Това беше поредната вестникарска статия. Разследването за изчезналата картина на Ван Гог е подновено.

Ариа си пое дълбоко дъх. Ето я и картината „Звездна нощ“. Тя прочете текста. Безценната картина на Ван Гог, собственост на барон Бренън, все още липсва и властите подновиха разследването на случая, след като един от заподозрените изчезна. Нови доказателства разкриват, че в кражбата са участвали двама души, а не един. Криминалистите работят по новите улики, сред които и едно анонимно обаждане…

Листчето се изплъзна от пръстите на Ариа. На гърба на статията имаше нещо, надраскано на ръка. Почеркът беше същият като на бележката от предишния ден. Ариа прочете думите и облегна чело на колата, внезапно обхваната от ужасна слабост.