Съкрушени

31. Прошката си има цена

Спенсър вървеше през гората зад дома й. Беше паднал здрач и земята бе обсипана с отчупени клони и пънове. В далечината се чуваше ромонът на потока, по дърветата пееха птички. Внезапно нощта като че ли стана по-тъмна. Наблизо се разнесе вой. После Спенсър чу тих, ръмжащ звук и хрущене на стъпки.

Между дърветата, отмествайки клоните настрани, се появи една фигура. Момичето беше русо, със сърцевидно лице и проблясващи сини очи — Али.

Спенсър ахна. Лицето на Али беше покрито с белези от изгаряния. Тя вървеше накуцвайки, и дясната й ръка висеше безжизнена покрай тялото. Момичето се усмихна злобно на Спенсър.

— Знаех си, че ще те намеря тук.

— Стой далеч от мен — предупреди я Спенсър, прикривайки лицето си с ръка и отстъпвайки назад.

Али се изкиска.

— Но ти нали ме търсеше? Беше близо, да знаеш. По-близо, отколкото съм предполагала, че ще стигнеш. — Тя прикри устата си с длан. — Но не можа да ме намериш!

— К-как разбра, че съм те търсила? — попита настоятелно Спенсър.

Али завъртя очи.

— Аз знам всичко. Той ми казва всичко. Той е моят пътеводител.

— Ноъл, искаш да кажеш. — Спенсър отстъпи назад и гърбът й се опря в едно дърво. — Ние също знаем всичко. Знаем, че Ноъл работи за теб.

Устните на Али се разтеглиха в горда усмивка.

— Спенсър, толкова си сладка. Какъв малък Шерлок Холмс.

— Прави ли сме? — попита Спенсър.

— Съжалявам. — Али поклати глава. — Ако ти кажа, ще трябва да те убия. Всъщност това е много добра идея.

Тя скочи срещу Спенсър и се метна върху нея. Спенсър изкрещя и падна на калната земя. Али заби нокти в лицето й. После докосна рамото й с овъглената си ръка.

— Отвори очи! — изсъска тя в ухото на Спенсър. — Отвори очи, за да видиш какво ще сторя с теб.

Спенсър отвори очи, поемайки си внезапно дъх. Изведнъж се озова не в гората, а в спален чувал на пода в стаята си. Емили се беше навела над нея и докосваше същото място, където миг по-рано се беше намирала ръката на Али.

— Събуди се — каза Емили. — Сънуваше нещо.

Спенсър се надигна и се опита да си поеме дъх. Емили седна върху подвитите си крака.

— Али ли сънуваше? — попита тя.

— Да — прошепна Спенсър.

— Веднага усетих — каза Емили.

Ариа и Хана се измъкнаха от спалните си чували. Часовникът на приемника за кабелна телевизия показваше осем без петнайсет сутринта. Балните им рокли лежаха на купчина в ъгъла, където ги бяха захвърлили предишната вечер, след като се върнаха от гробището. Обувките и чантите бяха пръснати по пода.

Ариа посегна към телефона си и потрепна, когато видя екрана му.

— Никакви съобщения или есемеси от Канови — изграчи тя. Предишната вечер се беше обадила на госпожа Кан, за да я помоли да й звънне, ако Ноъл се прибере — каза й, че той си е тръгнал от бала без нея, и представи нощта като поредното алкохолно забавление, а не като страховито почти-убийство в гробището.

Хана прегърна коленете си.

— Това сигурно означава, че не се е прибирал. Едва ли семейството му се опитва да го прикрие. Те сигурно не знаят нищо.

— Трябва да кажем на ченгетата, мацки — рече настоятелно Емили. — Снощи Ноъл се опита да убие Ариа в гробището, преди да избяга. Трябва да знаят, че е опасен.

— И да рискуваме да ни отмъсти? — попита Спенсър. — Или по-лошо — да каже истината? Онази картина все още е в дома на Ариа… и Фуджи знае за нея. Освен това все още сме свързани с Табита. Твърде е рисковано.

Ариа прокара пръсти през разрошената си, лепкава от спрея коса.

— Значи според вас Ноъл е казал на Фуджи за картината?

Емили уви одеялото около раменете си.

— Така мисля.

— Защо тогава не й е казал просто, че съм аз? Защо е трябвало да каже, че е една от нас… и да накара Фуджи да заплаши, че ще претърси всички къщи?

— Защото той е А. — отвърна Спенсър. — Това е просто поредният начин да ни измъчва.

— Цялата работа ми изглежда като цъкаща бомба с часовников механизъм — рече Хана с приглушен глас. — Обзалагам се, че след като си тръгна от гробището, Ноъл е отишъл да обсъди с Али какво да правят. Може би е най-добре да отидем при Фуджи и да й разкажем всичко, преди тя да се е добрала до нас. Ами ако Ноъл и Али планират да ни нападнат? В онова съобщение пишеше, че ние сме следващите.

— Аз казвам да заковем Ноъл още тази минута — каза Спенсър. — Имаме достатъчно доказателства, от онова, което ни разказа Ариа и от уликите, които ние събрахме, че той е свързан с всички сатанински схеми на Али — а сега той нападна Ариа, така че имаме какво да предложим.

Хана кимна.

— Ченгетата ще свършат останалата работа, за да го свържат с убийствата. Съгласна съм, трябва да сложим край на това.

Вляво от нея се разнесе стон. Ариа покри очите си с ръце. Момичетата размениха погледи, изпълнени със съчувствие.

— Ариа — рече тихо Емили, премествайки се до нея.

Хана я прегърна през раменете.

— Гадно е, нали? И на мен ми се случи, помниш ли? С Мона?

— Просто не ми се иска да е истина — проплака Ариа. — Не спирам да си мисля, че той ще се появи и ще даде съвсем разумно обяснение на всичко.

— И на мен не ми се искаше да вярвам, че е Мона — рече тихо Хана. — Но Ноъл призна, че е обичал Али. Отдавна е знаел за размяната… и не е казал нищо за това. Не трябва да го съжаляваш. Трябва да си ядосана.

Ариа кимна.

— Знам, че трябва, но… — Тя ги погледна с мокрите си, зачервени очи. — Може ли да изчакаме един ден? Ако дотогава не успея да намеря Ноъл, ще разкажем всичко на Фуджи.

Спенсър затвори очи.

— Ами ако Фуджи реши да претърси къщата ти? Тогава какво?

— Готова съм да поема този риск — отвърна Ариа с треперлив глас.

Спенсър се облегна назад на ръцете си. Хана откъсна една кожичка от палеца си. Емили погледна нервно през прозореца.

— Какво ще кажеш за шест часа? — рече Спенсър. — Така до… — тя погледна часовника си — два следобед, ако не се чуем с Ноъл, ще трябва да направим нещо.

Брадичката на Ариа затрепери.

— Но това е съвсем недостатъчно?

— Ако е невинен, той ще се обади, не мислиш ли? — каза Спенсър.

— Но… — Ариа огледа лицата им. След това приглади пискюлите на персийския килим. — Добре — каза тя. — Шест часа.

Момичетата се изправиха и събраха вещите си. След като пиха кафе и хапнаха гевречета, те тръгнаха към изхода. Когато Хана, Ариа и Емили се отдалечиха, един черен джип спря до тротоара. Спенсър надникна през прозореца, изненадана, че някой я посещава толкова рано. Беше някакъв младеж, когото не познаваше.

Той се качи на верандата и натисна звънеца. Спенсър изчака за миг, после отвори вратата. Младежът, който стоеше пред нея, беше облечен с дънки и раирана риза. Беше висок почти колкото Спенсър и добре сложен; имаше пронизващи зелени очи и чувствени розови устни. На бузите му имаше грозни бели белези. Други се забелязваха по ръцете му. Едното му ухо беше съсухрено и почти не се виждаше.

— Здравей, Спенсър — каза той.

Тя отстъпи назад.

— К-кой си ти?

— Аз съм Чейс — отвърна младежът.

Спенсър замълча, очаквайки завършека на шегата.

— Не, не си — сопна му се най-накрая тя. — Познавам Чейс. — Тя не искаше да си мисли за него — въпреки че не беше А., може би все пак работеше заедно с Ноъл и Али. Откъде иначе щеше да знае за Ямайка?

Тя се накани да затвори вратата, но младежът я улови за ръката.

— Всъщност познаваш брат ми. Той се казва Къртис. Изпратих го да се срещне с теб вместо мен. Аз разговарях с теб онлайн. Аз съм онзи, който поддържа страницата за Алисън Дилорентис.

Пред очите на Спенсър се появиха черни точки. От съседната улица се чу клаксон на кола, който съвпадаше със странните звуци, които отекваха в главата й. Тя сграбчи безжичния телефон, който лежеше на масичката до вратата.

— Махай се веднага или ще повикам полиция.

Младежът вдигна примирително ръце.

— Виж, съжалявам, че те излъгах. Но между нас имаше толкова невероятна връзка в интернет и аз толкова се бях ентусиазирал заради срещата ни, но когато отидох в музея и видях колко си красива, просто не можах да отида там с този вид на… нали разбираш… така, както изглеждам. — Той посочи лицето и ухото си. — Брат ми беше с мен в колата. Затова пратих него и му казах да се престори на мен. Казах му какво да каже за случая. Но той си падна по теб. И когато разбрахме, че си Спенсър Хейстингс… — Той замълча и поклати глава. — Тогава вече наистина не можех да ти се покажа. Влюбен съм в теб още откакто прочетох за теб в списание „Пийпъл“.

Спенсър не знаеше да плаче или да се смее.

— Не мога да те разбера.

— Знам. — Чейс, изглежда, се измъчваше. — Но това е истината, кълна се. Къртис ми пращаше есемеси какво казваш на срещите ви, а аз му отговарях какво да ти каже. Сега и двамата си падаме по теб — дори с Къртис се скарахме ужасно в нощта на бала, защото аз исках да ти кажем истината, а той не искаше.

Мислите на Спенсър препускаха толкова бързо, че чак я заболя главата.

— Той спомена нещо, което никога не съм му казвала — на никой от двама ви, всъщност.

Чейс примигна.

— За какво става дума?

Спенсър преглътна.

— За Ямайка — призна си тя. Вече нямаше значение на кого го казва — виновният беше Ноъл, не тя.

Чейс сбърчи вежди, после очите му грейнаха.

— О — ти си била в Ямайка, когато е умряла Табита Кларк, за това ли става дума?

Очите на Спенсър проблеснаха, но тя не каза нищо.

— Получих няколко молби да вкарам случая на Табита Кларк в блога ми, защото е от района — каза Чейс. — Позанимавах се малко с него. Освен това надникнах и в страницата ти във Фейсбук — някои от снимките ти са публични; сред тях имаше такива от ваканцията ви в „Скалите“ миналата пролет. Докато ровех, Къртис беше при мен в стаята и сигурно съм споменал, че си била там по същото време с Табита — това е наистина странно и тъжно съвпадение. — Големите му очи преливаха от разкаяние. — Наистина съжалявам, Спенсър. Това е ужасно нарушение на личното пространство. Изобщо не трябваше да те търся в Гугъл, да преглеждам страницата ти във Фейсбук. Трябваше да бъда откровен с теб от самото начало.

Слънцето се появи иззад един облак и освети белезите по бузата на Чейс. Спенсър затвори очи и се опита да осмисли думите му. Донякъде нямаше голяма разлика от онова, което им беше причинила Тяхната Али. Тя ги беше убедила — беше убедила всички — че е сестра си. И затова хората й се доверяваха. Хората се връзваха на лъжите й.

— И защо да вярвам на всичко, което ми казваш? — рече сухо тя. — Ти може би също ме следиш.

— Не те следя — поклати глава Чейс. — Истина ти казвам, Спенсър. Никога не бих го направил. Същото ми се случи и на мен, забрави ли?

— Точно затова! — извика Спенсър. — Ти знаеш какво е да си преследван. Или може би и това е лъжа?

Чейс стисна зъби.

— Погледни ме, Спенсър. Не те лъжа. И никога не бих те излъгал отново. Съквартирантът ми ме наряза — и дори тогава хората не можеха да повярват, че е способен на нещо такова. Ти си права: не трябваше да нахлувам така в личното ти пространство, но аз просто се опитвах да помогна. Що се отнася до това, че изпратих брат ми вместо мен — кажи ми, че нямаше просто да се изнижеш от залата, ужасена от белезите ми. Видях лицето ти, когато се срещна с Къртис. Всички съдим за книгата по корицата. Просто такъв е животът.

Вятърът разроши косата й. Как щеше да реагира тя? Наистина ли беше толкова повърхностна?

Чейс въздъхна тежко.

— Виж, не очаквам да се видим отново, но искам да те уверя, че всичко, което е качено на сайта ми, е истина. И вчера бях сериозен, когато накарах брат ми да каже, че съм намерил снимка на Алисън, направена от охранителна камера недалеч оттук. Погледни.

Той порови в чантата си. Спенсър пристъпи напред; тя беше забравила какво й беше казал Къртис в колата. Чейс извади сребрист лаптоп, отвори го и цъкна върху една папка.

— Приятел съм с една камара полицаи в Роузууд, Ярмът и още няколко градчета край Филаделфия. Всъщност проучвах случая на Роузуудския воайор — спомняш ли си го? Смятаха, че са го видели близо до Холис. Едно познато ченге ми даде няколко клипа от охранителната камера и аз попаднах на това.

Папката се отвори и се появиха няколко снимки. Спенсър се наведе да погледне. Зареди се зърнеста, черно-бяла снимка на улица в Холис. Край тротоара бяха подредени контейнери за отпадъци. Едно момиче с кожено яке сядаше в своя фолксваген бийтъл. Според Спенсър в нея нямаше нищо интересно.

Но тогава Чейс посочи към две фигури в горния десен ъгъл.

— Това момиче да ти се струва познато?

Спенсър присви очи. Въпреки че снимката беше черно-бяла, тя успя да различи дългата руса коса. Момичето имаше сърцевидно лице, а в извивката на брадичката й имаше нещо, което накара сърцето й да спре.

Тя погледна към Чейс.

— Алисън?

— Прилича на нея, нали? — Чейс цъкна на следващата снимка. Тя показваше Али в гръб и повече от нейния помощник. Той беше по-висок от нея, с по-широки рамене и със сигурност беше момче. Спенсър се наведе още повече към лаптопа, носът й почти докосваше екрана. Нямаше как да е сигурна, но това би могло да е Ноъл.

Спенсър почувства, че й се повдига и притисна длан към челото си. През цялото време Али е била в Холис? Това беше огромна следа. Трябваше да покаже това на ченгетата. Или може би трябваше сама да спипа Али. Трябваше да направи нещо.

Чейс затвори лаптопа и го прибра в чантата му.

— Реших, че ще искаш да ги видиш. Но от сега нататък прекратявам разследването на Алисън. Мисля, че така е най-добре.

Спенсър примигна; не очакваше да чуе това от него. Единственото, което успя да промърмори, бе едно кратко „О“.

Той я погледна; очите му бяха изпълнени с тъга и копнеж.

— Иска ми се да можехме да бъдем приятели, но разбирам напълно защо не искаш да ме виждаш повече. Просто се надявам най-накрая да намериш покой. Дано успеете да я спипате веднъж завинаги. Това момиче ви причини ужасни неща. Вие сте страхотни, не заслужавате нищо такова.

След това се завъртя на пети и слезе от верандата. Чантата се удряше в бедрото му, докато младежът вървеше към колата си. Главата му беше наведена и когато стигна някъде по средата на двора, раменете му се повдигнаха и спуснаха във въздишка. Сърцето на Спенсър се сви. Добре де, Чейс е малко заблуден и наистина не е трябвало да рови във Фейсбук, но тя усещаше, че изобщо не е лош човек. А ако не беше той и връзките му, тя никога нямаше да разбере къде може би се крие Али.

А и честно казано Спенсър също се беше опитала да намери нещо за него в Гугъл.

— Почакай — извика тя след него. Чейс се спря и се обърна. — Ние разгадахме, че помощникът на Али със сигурност е нейният приятел — каза тя. — Едно момче, което учи в нашето училище. Ноъл Кан.

Очите на Чейс се ококориха.

— И какво смятате да правите?

Вятърните камбанки зазвъняха. По улицата се запремятаха листа.

— Не знам — призна Спенсър. — Но може би не трябва все още да спираш разследването. Може би имаме нужда от теб. — Аз може би имам нужда от теб, помисли си тя, но се страхуваше да го каже на глас.

Чейс се върна при нея.

— Ще направя всичко по силите си.

— Знаеш ли точния адрес на къщата, която току-що ми показа?

Чейс кимна.

— Намира се на Атъртън Стрийт.

— Може би трябва да отидем утре там. Само да надникнем.

— Разбира се. Няма значение дали е голямо или малко, аз съм тук.

Спенсър прехапа долната си устна. Точно сега тя имаше нужда от някого, нали? Някой, който наистина го беше грижа за нея. Застанал там, на пътеката, оставил слънцето зад гърба си, Чейс изглеждаше просто като някой симпатичен колежанин, който я харесва — който наистина я харесва. И ледената й външност постепенно започна да се топи.

— Наистина ли си падаш по мен, откакто си ме видял в „Пийпъл“? — попита тихо Спенсър. И когато погледна към срамежливото, искрено, влюбено лице на Чейс, момичето разбра, че не е нужно да казва нищо. Тя вече знаеше отговора.