Съкрушени

22. Пътуване до Трип

— На следващото кръстовище завийте наляво — обяви компютърният глас от джипиеса, който Емили беше прикрепила към предното стъкло на волвото. Тя послушно спря на светофара и после зави към квартал, пълен със скъпи къщи.

— Леле — промърмори тя, оглеждайки се наляво и надясно. — Много шик.

Айрис, която беше заела обичайното си място на пасажерската седалка, сви апатично рамене.

— Не съм изненадана, че Трип живее тук — каза тя. — За да си позволи човек Убежището, трябва да разполага с доста пари.

— Сигурна ли си, че Трип живее тук? — попита Емили, докато подминаваха една бяла къща с пощенска кутия, която представляваше нейна миниатюрна версия. Когато следобед взе Айрис от мола „Кинг Джеймс“, Айрис обяви, че е разбрала къде живее старото й гадже Трип, и че двете трябва да го открият още същата вечер. За щастие къщата му се намираше в другия край на Филаделфия, в красиво предградие на Ню Джърси, което приличаше много на Роузууд. Въпреки това тук имаше нещо, което изнервяше Емили. Къщите й приличаха на домовете в Крествю Манър, като бяха още по-бездушни и призрачни. Всъщност този квартал й напомняше на големия, безличен квартал, където живееше Гейл Ригс, когато Емили се запозна с нея.

— Проучих го — отвърна високомерно Айрис, поглеждайки към тетрадката в скута си. — Семейството му е записано в указателя. — Тя посочи към паркинга пред един кънтри клуб. — Да паркираме тук и да повървим пеша. Не ми се иска Трип да види колата до тротоара и да побегне.

Емили сви рамене и направи каквото й беше казано. Отношенията й с Айрис отново се бяха върнали към началната си точка. Момчето определяше нещата, които трябваше да свършат пред уикенда, а те дори не бяха включени в списъка й и понякога изпълняването им продължаваше до късно през нощта. Сякаш тя умишлено се опитваше да попречи на Емили да отиде на бала — щом Айрис не можеше да е щастлива, то и Емили нямаше да бъде.

Те тръгнаха по тихия тротоар, който беше почистен от листата и върху плочките не се виждаше нито една рисунка. Цялото място изглеждаше като снимачна площадка.

— Следващата къща на тази пресечка — каза Айрис, усмихвайки се напрегнато на една жена, която разхождаше кучето си, сякаш тя бе онази, която не принадлежеше на този квартал.

Най-накрая те спряха пред една голяма къща от камък и тухли, която имаше дълга редица от прозорци на горния етаж. На пощенската кутия пишеше „МАКСУЕЛ“. Айрис изпъна рамене, мина по пътеката и натисна звънеца до вратата. Емили остана да чака на тротоара. Вратата отвори някаква жена, която можеше да е само майката на Трип, и Айрис извиси глас. Жената се намръщи и поклати глава. Секунда по-късно вратата се затвори. Айрис почука още веднъж, но никой не й отвори.

Тя гневно се върна обратно на тротоара.

— Трип не живее вече тук. Тази глупава кучка го е изритала.

— Каза ли защо? — попита Емили.

Айрис ядосано откъсна един карамфил от цветната леха до пощенската кутия и го завъртя между дланите си.

— Трип често казваше, че майка му е безсърдечна.

— Къде може да е отишъл?

Айрис хвърли цветето на моравата.

— Тя каза, че е при баща си. Попитах къде е това и тя отвърна, че не знае. — Момичето стисна зъби. — След това казах, че съм приятелката му и това я ядоса още повече! Тя ми затръшна вратата под носа! — Тя впери поглед в улицата. — Смяташ ли, че й е говорил лоши неща за мен? Защо иначе да постъпва така?

Вратата на гаража се вдигна и те отново се обърнаха към къщата. Един сребрист мерцедес излезе на заден ход от алеята. Айрис придърпа Емили зад един голям храст, за да не ги види майката на Трип. Колата излезе на улицата и се отдалечи, а вратата на гаража тихо се затвори зад нея.

— Ами предполагам, че това е краят — рече Емили.

Айрис я хвана за ръката.

— Шегуваш ли се? Трип може да не е тук, но се обзалагам, че повечето от нещата му са. Щом няма да го търся повече, поне мога да си взема нещо, което да ми напомня за него.

Емили сложи ръце на хълбоците си и стомахът й се сви.

— Нека да позная. Ще се промъкнем вътре и ще го откраднем?

— Оу, колко добре ме познаваш! — Айрис щипна Емили по бузата. След това се понесе с танцови стъпки към къщата. Емили я последва на няколко крачки, като сериозно обмисляше възможността просто да зареже Айрис тук да се оправя сама. Ала след това си представи как майката на Трип намира Айрис в къщата си, тя разказва на всички, че е била отвлечена…

Айрис тръгна към задната част на къщата и се качи на верандата. Опита да отвори един от плъзгащите се прозорци, после още един. След това забеляза кучешката вратичка на двукрилата врата на кухнята.

— Да.

— Айрис… — извика тихо Емили. Тя безпомощно наблюдаваше как Айрис застана на четири крака и се промъкна през кучешката вратичка. След това тя отключи вратата към верандата и пусна Емили вътре.

— Добре дошла — пропя тя, после взе готварската ръкавица, която лежеше на плота и я нахлузи на ръката си. — Искаш ли прясно опечени мъфини? Чаша чай? От мен ще стане страхотна съпруга, нали?

Емили огледа кухнята. Тя беше обширна, с голяма печка от неръждаема стомана с шест газови котлона и с най-дългия гранитен плот, който беше виждала. Вляво стоеше огромен хладилник, върху плота имаше машина за капучино, близо до кухненския килер се виждаше хладилник за вина, пълен с бутилки. Но въпреки това кухнята изглеждаше необитаема, уредите бяха твърде чисти, нямаше и едно петънце върху плочките, върху всяка кърпа бе избродиран монограм „М“. Струваше й се странно да си мисли, че между тези стени е пораснал пациент в психиатрична клиника — когато Емили беше по-малка, тя смяташе, че на хората с много пари не им се случва нищо лошо.

— Всъщност какво му имаше на Трип? — прошепна Емили на Айрис, която претърсваше чекмеджетата, без да сваля готварската ръкавица от ръката си.

Айрис огледа продуктите в хладилника, прехвърли календара, после извади една кутийка с енергийна напитка.

— Лекарите казаха, че бил шизофреник, но според мен това са глупости. Той беше най-здравомислещият човек там. И много умен. Винаги измисляше разни забавни срещи в клиниката, на които да ходим. — Тя измъкна някаква снимка от чекмеджето, погледна я и я остави да падне на пода. Емили изтича да я вдигне. На нея имаше двама възрастни, които вдигаха наздравица с чаши вино. Мъжът носеше на главата си шапчица на дядо Коледа.

— Не може да няма нещо негово — промърмори Айрис. Тя прекоси стаята. — Хайде, да идем на горния етаж.

Тя тръгна по коридора и се изкачи по стълбите уверено, сякаш вече беше идвала тук. По стените висяха пастелни картини, включително една със спирали, която напомни на Емили за Ван Гог. Стомахът й се сви. Колко лесно беше да забрави за картината, скрита в дрешника на Ариа. Ами ако точно за нея искаше да разговаря с тях агент Фуджи?

Айрис провери всяка една от затворените врати на спалните. Когато надникна в третата, тя ахна и се шмугна вътре. Емили я последва. В ъгъла имаше двойно легло. По килима се виждаха следи от прахосмукачката, а бюрото беше почистено. Това напомни на Емили за безличната стая на Айрис в Убежището.

Но тогава Айрис отвори дрешника. На закачалките висяха няколко карирани ризи, на пода лежеше една кутия.

— Бинго — прошепна Айрис, свали ръкавицата от ръката си и издърпа кутията на пода.

Вътре имаше тетрадки, тефтери и един стар мобилен телефон с пукнат екран. Айрис сграбчи тетрадките и започна да ги прелиства. Емили прелисти едно старо копие на „1984“. Това ли беше всичко, което майката на Трип пазеше, за да си спомня за сина си?

— Съвсем нищо — каза Айрис и затвори тетрадката.

— Какво търсиш? — попита Емили.

— Името ми, изписано върху сърце. Нещо. — Айрис продължи да рови из кутията, захвърляйки настрани плюшени играчки, празна бутилка от вода, кутийка с кърпички за ръце, болнична гривна, на която пишеше „Убежището в «Адисън-Стивънс»“. Когато стигна до дъното на кутията, лицето й посърна. — Ами това явно го доказва. Не съм означавала нищо за Трип.

— Може да го е отнесъл със себе си, когато си е тръгнал.

Айрис изсумтя.

— Твърде дълго съм се заблуждавала. Между нас никога не е имало нищо истинско. Постъпих глупаво, идвайки тук.

Внезапно да сви глава между колене си и проплака приглушено. Емили се спря за миг; не знаеше как да постъпи. Погали Айрис по гърба, но не знаеше какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре.

Вместо това тя взе телефона и се опита да го включи. За нейна изненада на екрана се появи логото на Моторола. Тя натисна бутона с контактите. Всичко беше изтрито. Тя отвори есемесите, но и тази папка беше празна. Все пак бяха запазени няколко снимки — един облак с формата на пенис, златист ретривър и третата снимка, на която имаше момиче, което Емили познаваше твърде добре.

— О, Господи! — прошепна тя.

Русата коса на Али падаше по раменете й. Сините очи проблясваха. Тя беше облечена със същата бяла пижама, каквато носеше и Айрис в Убежището. Емили предположи, че снимката е била направена няколко години по-рано, когато Али беше на около петнайсет години.

Айрис избърса сълзите си и също погледна към екрана, след което изсумтя раздразнено.

— Е, поне ти намери нещо.

— Защо това момче има снимка на Али? — попита Емили с треперлив глас.

Айрис се облегна назад на ръцете си.

— Защото всички бяхме в Убежището заедно. Бяхме приятели.

Емили отново погледна към снимката. Достатъчно бе да види Али на толкова неочаквано място, за да се почувства зле. Някой, който не беше влязъл в кадър, я беше прегърнал през раменете — единственото нещо, което го идентифицираше, беше златният часовник на окосмената ръка. Тя го погледна с присвити очи. Беше ли го виждала преди?

Тя посочи към ръката.

— Кой е това?

Айрис поднесе снимката по-близо до очите си. Устните й оформиха „О“.

— Знаеш ли, това може да е той. Приятелят.

Емили примигна.

— Имаш предвид онзи, която през цялото време я е посещавал в клиниката? Същият, с когото се е срещнала до Кеплър Крийк, когато са я изписали? — Емили хвана Айрис за ръката. — Трябва да ми кажеш името му. Веднага.

Айрис поклати глава.

— Не мога. — Тя се изправи и излезе от стаята.

Емили прибра в джоба си телефона със снимката на Али и я последва надолу по стълбите, след това през задната врата и на моравата. Айрис вървеше бързо, но Емили най-после успя да я настигне на тротоара.

— По дяволите, Айрис! — извика тя и посочи къщата. — Проникнах незаконно в къщата заедно с теб! Какво е следващото, убийство? Цяла седмица ме мотаеш — дай ми нещо истинско най-накрая! Твърде много ли е да ми кажеш името на едно момче?

Айрис спря до едно дърво и наведе очи.

— Не мога да ти кажа името му… защото не го знам.

Емили почувства, че не й достига въздух.

— Какво?

Под слънчевата светлина кожата на Айрис изглеждаше още по-бледа.

— Никога не съм го знаела. Съжалявам. Не съм те лъгала — Али наистина имаше приятел, който непрекъснато я посещаваше. Но тя го наричаше Тузара… също като Кери в „Сексът и градът“. Така и не научих името му. Тя го криеше от мен. Не ми беше позволено и да се запозная с него. — Момичето сви устни. — Затова не съм вярна на тази кучка. Тя криеше много неща от мен. Сякаш не заслужавах да знам истината.

Емили се облегна на едно дърво.

— Защо не ми го каза досега?

Айрис ритна една бучка пръст в тревата.

— Мислех си, че това е единственият начин да те накарам да продължиш да ме разхождаш наоколо, да ме водиш където поискам, да ми позволиш да остана в дома ти — единственият начин да живея нормален живот. Веднага, щом разбереше, че не знам нищо, щеше да ме върнеш обратно в Убежището.

Емили примигна. Тя нямаше представа, че Айрис се страхува от това.

— Значи… чакай малко. На теб ти харесва у дома?

— Ами да — отвърна Айрис, сякаш това беше очевидно. — Както и да е, вече всичко свърши. Можеш да ме изоставиш, точно както направи майка ми. Както направи Трип. Няма проблем — просто ще се върна в Убежището и ще гния там още четири години. Можеш да отидеш на бала. Да продължиш да си живееш живота.

Тя се обърна. Миг по-късно раменете й се разтърсиха мълчаливо. Емили беше толкова зашеметена, че не можа да помръдне от мястото си. Тя знаеше, че трябва да е ядосана, но като гледаше Айрис, която бе обгърнала тялото си с ръце и мълчаливо хълцаше, Емили не можа да не я съжали. Тя познаваше чувството да си изоставен от семейството си. И да бъдеш зарязан от някой, когото смяташ, че те обича. Когато в края на седми клас Али се беше присмяла на Емили в дървесната къщичка, нещо в нея беше умряло. Друга част се изпепели в Поконос, когато Истинската Али се опита да я убие.

Тя погледна към Айрис. Всъщност те двете не бяха чак толкова различни. Макар и при по-различни обстоятелства, Емили също беше лъгала, че притежава информация, само за да накара някой да й обърне внимание. По един странен начин тя се чувстваше дори поласкана, че Айрис я беше намерила за достойна да бъде лъгана, а животът й достоен за живеене. В този миг я порази странна мисъл: Ако Айрис беше помолила Емили да остане още няколко дни с нея, макар да не знаеше името на приятеля на Али, Емили може би щеше да се съгласи.

Тя постави ръка на рамото на момичето.

— Айрис, няма да те отведа в Убежището, докато не си готова да се върнеш. Всъщност мисля, че трябва да дойдеш на бала с мен. Като кавалер.

Айрис изсумтя шумно и я погледна недоверчиво.

— Да, бе, да.

— Сериозно говоря — гласът на Емили прозвуча по-уверено. — Знам, че това го няма в списъка ти, но можеш да го впишеш. Била ли си някога на абитуриентски бал?

Айрис прибра кичур коса зад ухото си.

— Ами, не, но…

— Много момчета отиват сами. Можем да намерим някой, който да ти пасне. Някой много по-готин от Трип.

Айрис се ощипа по ръката. Някъде пропя птичка, една кола профуча покрай тях. Сърцето на Емили биеше ускорено. Моля те, кажи да, пожела си мислено тя. И защото искаше да види изненадата на Джордан… и защото наистина смяташе, че така прави нещо хубаво за Айрис.

Най-накрая Айрис въздъхна.

— Ами добре.

— Да! — извика Емили и я прегърна. За миг Айрис остана вцепенена, но след това също я прегърна. Когато се отдалечиха една от друга, бузите на Айрис бяха розови и сияеха.

В този миг телефонът на Емили иззвъня. Тя го извади и се обади.

— Госпожице Фийлдс? — рече рязък глас. — Обажда се Джасмин Фуджи. Срещнахме се онзи ден?

Емили отвори уста, но от нея излезе само тихо ръмжене. Тя погледна телефона така, сякаш гореше.

— От к-къде имате този номер?

— Майка ви ми го даде. Първо се обадих в дома ви.

Емили почувства как започва да й се вие свят. Майка й. Госпожа Фийлдс я беше принудила да й даде номера на новия телефон и Емили не се беше сетила да я предупреди да не го казва на никого. На кого ли още го беше дала?

— Вижте, опитвам се да се свържа с вас и приятелките ви, но започвам да си мисля, че ме избягвате. — Агент Фуджи се засмя. — Сега имате ли време да поговорим?

Емили погледна към Айрис, която се беше спряла на тротоара и я гледаше.

— Ами малко съм заета.

— Няма да отнеме много време, обещавам.

— Съжалявам — избъбри Емили. — Точно сега не мога. Може би друг път. — И преди да се усети какво прави, тя прекъсна връзката.