Съкрушени

34. Изненадка!

В един и половина Ариа крачеше напред-назад из къщата на майка си, а по телевизора вървяха новините. Тя погледна към телефона в един часа, трийсет и една минути и десет секунди, след това в и двайсет и четири секунди, в и четирийсет и пет секунди. Ноъл не се обаждаше. Тя надникна за милионен път през прозореца, но разбира се, Ноъл не се изкачваше по стъпалата към верандата. Ариа беше обиколила с колата си Роузууд и Холис, сякаш той щеше да се разхожда спокойно по Ланкастър авеню или по Грейт Лоун в Холис, сякаш няма никакви грижи.

Той сега е с Али, помисли си тя. Но нещо в нея продължаваше да се бори срещу тази мисъл. Ноъл я обичаше. Тя го чувстваше. И когато предишната вечер той беше казал, че е обичал Али, гласът му беше прозвучал объркано. Ноъл се беше вкопчил в нещо, което не съществуваше, също както Емили. Не й беше помагал. Не й беше съюзник. Това беше грешка.

Но той си беше признал, помисли си тя. Беше лъгал, мамил и убивал заради нея. Фактите са си факти.

Тя вдигна преспапието във формата на исландско конче, което лежеше на ръба на масата и се накани да го метне по телевизора, но в този миг нещо привлече погледа й. Множество измами във връзка с кражбата на картина, гласеше заглавието.

За неин ужас на екрана се появи Звездна нощ.

— Всички трескаво търсеха работната версия на „Звездна нощ“, която беше открадната от едно имение край Рейкявик, Исландия, миналата година — каза репортерът. — Баронеса Бренън, която се грижи за имота, докато барон Бренън се възстановява от продължително боледуване, наскоро застрахова картината за двайсет милиона долара и за щастие застрахователната компания си спестява плащането. Картината беше открита преди около час и ние току-що научихме новината.

Ариа изпусна преспапието в скута си. Устата й пресъхна.

На екрана се появи кадър с неколцина мъже, облечени в полицейски униформи, които влизат в типична рейкявикска къща.

— Въпреки че се появиха слухове, че картината е стигнала до Съединените щати, властите успяха да я проследят до един сутерен в Рейкявик. Баронеса Бренън веднага я разпозна и картината отново е на сигурно място в дома й.

На екрана се появи жена с прошарена коса, облечена в кожено палто, която стоеше пред същото шато, в което беше нахлула Ариа. Момичето се наведе напред, сякаш приближаването до телевизора щеше да й покаже различна картина. Щом е била открита в Исландия, тогава какво се криеше в дрешника й?

Тя изтича на горния етаж, отвори вратата на дрешника и разгъна платното. Звездите на Ван Гог проблеснаха. Спиралите хвърляха тъмни сенки върху ясното небе. Изглеждаше също като картината, която бе видяла по телевизора. След това Ариа грабна албума на Ван Гог, който беше взела от библиотеката, за да го използва при създаването на декора, и го отвори на „Звездна нощ“. Когато започна да ги сравнява, цветовете от картината на Ариа внезапно се оказаха… различни. Спиралите не бяха толкова… завъртени. Следите от четката бяха по-насечени, по-хаотични. Погледната отдалеч, тя изглеждаше съвсем истинска, но отблизо беше доста аматьорска.

Картината беше фалшива. Ариа нямаше да загази заради нея. Фуджи не можеше да я арестува. А след като картината беше открита, Фуджи може би дори вече не я търсеше. А. беше направил всичко това само за да я уплаши.

Какви ли още лъжи им беше внушил?

Ариа слезе по стълбите замаяна, нетърпелива да се обади на останалите и да им съобщи новината. Още нещо от екрана на телевизора привлече погледа й. Тя се обърна към него и гърлото й пресъхна. Това Олаф ли беше?

Лицето на водещия изпълни екрана.

— Картината е била открита сред вещите на възрастна жена, макар тя да не помни как може да се е озовала там. Госпожа Грета Егертсдотир на шейсет и шест годишна възраст, дава стаи под наем и казва, че много от квартирантите се сменят всеки месец, така че е възможно някой от тях да е донесъл картината и да я е оставил в сутерена. Когато й показаха снимката на Олаф Гундерсон, предполагаемият крадец, отмъкнал картината от имението на баронеса Бренън, госпожа Егертсдотир беше почти сигурна, че го познава. Господин Гундерсон се счита за изчезнал след нападение през януари, макар властите да смятат, че нападението е фалшифицирано. Търсенето му продължава, но няма никакви следи, които да водят към възможното му местонахождение.

Ариа седна на дивана. Историята ставаше все по-странна. Значи Олаф е изфалшифицирал нападението си? В това имаше някакъв смисъл — може би той беше осъзнал, че полицията е по петите му и е търсел начин да се измъкне. Може би А. е прочел статията и се е хванал за възможността, без изобщо да е ходил до Исландия и да е крал картината. Това си беше чист късмет за А.… и лош късмет за Ариа.

Телефонът й звънна. Тя изписка и погледна към екрана. Хана.

— Гледа ли новините? — извика тя.

— Не… — От другата страна се чуваха шумове, сякаш Хана шофираше. — Но двете трябва да се видим. Става нещо странно.

— Със сигурност става нещо странно. — Ариа стисна здраво телефона си. — Картината от Исландия е фалшива — което означава, че ченгетата нямат нищо срещу нас. А знаеш ли кое е още по-странно? Олаф не е мъртъв. Той е изфабрикувал нападението си и е подправил картината.

Линията пропука.

— Ха! — възкликна Хана. — Значи според теб А. просто е попаднал на историята, използвал я е и е подправил картината?

— Да. — Ариа погледна през прозореца към къщичката за птици, която майка й беше сковала предишната година. — Това означава, че още сега можем да отидем в полицията, без да се притесняваме, че ще загазим. Дори А. да спомене Ямайка, пак няма да пострадаме толкова, колкото ако картината беше истински Ван Гог. — Тя се прокашля, сякаш нещо я придърпваше в гърдите. — Не че чак толкова ми се ходи в полицията. — Не можеше да понесе мисълта, че полицаите ще тръгнат след Ноъл. Или пък можеше. Не беше сигурна.

— Всъщност според мен А. продължава да ни води за носа. Получих странна бележка в клиниката, че има някаква важна улика, която ще ни отърве от всичко. Мисля, че Али я е написала.

— Какво? — Кожата на Ариа настръхна. — Как?

— Ще ти обясня всичко, когато се срещнем. Да се видим край склада в „Роузууд дей“. Може би тя е там.

Ариа хвана дръжката на вратата.

— О, господи. Ами ако е капан?

— Затова се обадих на полицаите да дойдат с нас. И преди да изпаднеш в истерия, Ариа, знай, че трябваше да го направя. Нещата стигнаха твърде далеч. Ако Али е там и я хванем, полицията трябва да присъства. Да се срещнем след десет минути.

— Добре — прошепна Ариа и прекъсна разговора. Няколко мига остана неподвижна в смълчаната си къща, загледана в прашинките, които се въртяха във въздуха. През последните няколко минути се бяха случили твърде много неща. Тя знаеше, че трябва да се срещнете Хана… ами ако Али беше там и Ноъл беше с нея? Полицията щеше ли да арестува и него?

Но нали Ариа искаше точно това. Той я беше лъгал повече от година. Никога не я беше обичал. Нали?

Тя грабна ключовете си от кукичката в коридора; огромна тежест притискаше гърдите й. Ариа просто не можеше да го мрази, дори след всичко, което се беше случило. Можеше само да се надява, че каквото и да се случеше, то щеше да премине така, както се маха лейкопласт — бързо и безболезнено.

Докато шофираше, Ариа изключи радиото и леко свали прозореца. Погледът й се стрелкаше от едната страна на пътя към другата, надявайки се — опасявайки се — че може да зърне Ноъл. Най-накрая сви в паркинга на „Роузууд дей“. Там имаше само няколко коли; футболният отбор имаше неделна тренировка. Ариа забеляза приуса на Хана и тръгна към него. Волвото на Емили и мерцедеса на Спенсър също бяха тук. Спенсър и Емили носеха тениски и маратонки, а Хана беше облечена с розова престилка и чехли от клиниката. По всичко си личеше, че полицаите все още не бяха пристигнали.

— Ето я бележката. — Щом Ариа стигна до момичетата, Хана й подаде едно листче.

Ариа го погледна и веднага разпозна дребните, закръглени букви. Почеркът беше същият като в изпълненото с омраза писмо, което Али беше пъхнала под вратата на спалнята им в Поконос, точно преди да драсне клечката кибрит. Отговорът, който търсиш, се намира в склада на „Роузууд дей“… Върви там ВЕДНАГА… преди да е станало твърде късно.

— Господи — прошепна Ариа. — Тя сигурно знае, че ще разпознаем почерка й. И сега просто ще влезем вътре и ще направим точно каквото иска?

— Все пак трябва да проверим, не мислиш ли? — попита Хана. — Полицията ще пристигне всеки момент.

Спенсър отново погледна към бележката.

— И все пак как получи това?

— От една пациентка, с която се запознах в клиниката. — Хана се спря за момент, поглеждайки над хълма. Разнесе се вой на сирени. На хълма се появи полицейска кола. Стомахът на Ариа се сви.

Хана се обърна към момичетата и им разказа за трупа, който полицаите бяха открили зад болницата.

— На гривната й пишело Кайла Кенеди — прошепна бързо тя. — Мисля, че Али я е убила и после се е представила за нея. Момичето, с което се запознах, беше цялото увито в бинтове.

Спенсър се облегна на колата на Хана.

— Това ми звучи точно като нещо, което Али би направила. Кой друг би убил жертва на изгаряне, за да си размени мястото с нея?

Хана кимна с измъчено изражение на лицето.

— Леглото на Кайла се намираше точно пред стаята на Греъм. И докато той се гърчеше, Кайла ме изпрати в погрешната посока, за да търся сестра. Когато се върнах, той беше мъртъв.

— Значи тя го е наглеждала, за да е сигурна, че няма да каже нищо? — прошепна Ариа.

— Не мога да повярвам, че не я заподозрях по-рано. Мислех си, че ще усетя Али от километри — каза Хана, преглъщайки сълзите си. — Кайла беше толкова… готина. Сега се чувствам като идиотка… отново.

— Щом цялата е била в бинтове — каза Спенсър, — сигурно е било много лесно да заблуди всички.

Внезапно Ариа се сети нещо.

— Знаете ли, мацки, ако Али наистина е била в клиниката…

— … това обяснява защо и Ноъл е бил там — завърши Емили вместо нея.

В този миг полицейската кола спря на паркинга и Ариа смътно разпозна двете ченгета от съдебния процес срещу Али. На значките им пишеше Коутс и Харисън.

— Хана Мерин — каза намръщено Харисън, по-високият полицай с широко лице, плосък нос и дълги мигли над зелените очи. — Казахте, че сте получили заплашително писмо?

— Да. — С треперещи ръце Хана им подаде бележката.

Коутс и Харисън я прочетоха и се намръщиха.

— Доказателството, от което се нуждаеш? — повтори Коутс, който беше по-нисък и сух, и имаше изпъкнала адамова ябълка. — За какво става въпрос?

— После ще ви обясним всичко, обещаваме — каза Хана и се запъти към игрището. — Просто трябва да проверим какво има тук. Твърде сме уплашени, за да го направим сами.

Ченгетата свиха рамене и тръгнаха пред тях към склада; уоки-токитата им пропращяваха от време на време. Ариа погледна обезпокоено към Хана. Беше ли добра идея да замесват полицията? Ами ако Али ги наблюдаваше от далечината? Ами ако беше заложила бомба в склада — и я взривеше, щом зърнеше полицаите?

Внезапно телефонът й се обади. В гърдите й припламна надежда, последвана от страх. Ами ако се обаждаше Ноъл? Ами ако не се обаждаше Ноъл?

След това погледна към екрана. Подателят беше объркана смесица от цифри и букви.

Коленете й омекнаха.

— О, господи — прошепна тя, вдигайки поглед от екрана. Ченгетата се намираха на няколко метра пред тях. Тя даде знак на приятелките си.

Спенсър, Емили и Хана изтичаха при нея и погледнаха към съобщението.

След това пропищяха телефоните на всички. Този път се зареди снимка. Когато Ариа я отвори, тя изпищя. Снимката беше на списъка със заподозрени, който бяха направили в паник-стаята. Всички имена бяха задраскани, с изключение на Ноъловото.

Лицето на Спенсър пребледня.

— Как се е сдобил А. със списъка? — изписка тя, поглеждайки към снимката в телефона си.

Ченгетата се обърнаха и я погледнаха.

— Наред ли е всичко? — попита Коутс.

Но никое от момичетата не можа да му отговори. Появи се ново съобщение. После още едно и още едно. Посланието беше толкова дълго, че трябваше да бъде изпратено на няколко пъти.

Когато прочете съобщението, Хана надигна глава.

— Просто отворете склада?

— Мацки, това определено е капан. — Ръцете на Спенсър трепереха.

— Може би е опасно да сме тук — прошепна Емили.

— Момичета? — Харисън застана до тях, опрял ръце на хълбоците си. — Какво става?

Ариа се накани да отговори, но в този момент впери поглед в склада. За неин ужас един от футболистите тичаше към него. Ръката му се протегна към дръжката.

— Чакай! — Ариа се затича към него. — Не го отваряй! — В главата й се въртяха всякакви предположения за онова, което се намира вътре. Експлозиви. Диви зверове. Самата Али.

— Не го отваряй! — изкрещя отново Ариа. Спенсър, Емили, Хана и двамата полицаи я последваха, като също започнаха да викат на момчето.

Но беше твърде късно — той натисна дръжката. Вратата на склада се отвори със скърцане и застърга във висотата трева.

Коутс бутна момчето настрани и се опита отново да я затвори, но изведнъж се спря и лицето му пребледня.

— Мамка му! — прошепна той.

Ариа надникна вътре. В първия момент единственото, което можа да види, беше тъмнина. След това започнаха да се появяват различни фигури: топки, стикове, дюшеци, препятствия, мрежи за врата. Когато видя предмета върху стола в дъното на помещението, тя си помисли, че това е просто поредният спортен уред — боксова круша, може би, или нещо подобно.

След това се появи една ръка. Два крака. Глава, отпусната върху гърдите. Ариа пристъпи напред, досещайки се за части от секундата преди да види лицето кой може да е това. Тя се отпусна на колене и проплака. Хана ахна. Спенсър изпищя. Емили отстъпи няколко крачки назад със застинало от ужас лице. Футболистът се обърна и се хвърли на тревата. Коутс и Харисън прогониха останалите играчи.

— Това да не е…? — проплака Спенсър.

За щастие не успя да произнесе името му. Ариа гледаше към главата на Ноъл. Той все още беше облечен в смокинг, ръцете му бяха завързани зад гърба, а глезените — за краката на стола. Устата му беше залепена с голяма лента. Кожата му бледнееше зловещо, а на бузите му имаше големи рани, сякаш го бяха шибали с камшик.

В главата й като че ли биеха огромни камбани. Това не можеше да се случва. Това не можеше да се случва.

— Трябва ми линейка! — изкрещя Хана в телефона си. — Направете нещо!

Спенсър се приближи до Коутс, който крещеше нещо по уоки-токито си. Но Ариа едва долавяше гласовете им. Тя лежеше на напукания под на склада, неспособна да помръдне и да се приближи до Ноъл, ужасена от мисълта, че може да е мъртъв. В този момент единственото, което виждаше, бяха лъскавите обувки на краката му. Тя беше с него, когато той си ги беше купил. Изпробва няколко чифта в магазина, също като някое момиче. Стилната мацка заслужава стилен кавалер, й беше казал той е намигване.

Телефонът й изписука. Незнайно как тя успя да се надигне и да седне, за да погледне към екрана му зад нея приятелките й сновяха наоколо, опитвайки се да възприемат онова, което виждат. Но техните телефони също зазвъняха и всяка се спря, за да прочете ужасното съобщение.