Съкрушени

6. Конферентна стая

В четвъртък, след като би последният звънец, Хана забърза към паркинга. Голямата кожена чанта се удряше в хълбока й. Когато чу някой да вика името й, тя се обърна. На тротоара стоеше Чейси Бледсоу и се усмихваше нетърпеливо, като всеки сантиметър от някога обсипаната й с белези кожа сега сияеше зловещо.

— Снимаме клипове за кампанията — пропя Чейси. — Няма ли да дойдеш?

Хана погледна към паркинга, след което отново се обърна към Чейси.

— Ами, не мога.

Чейси изглеждаше разочарована.

— Искаш ли да им кажа да определят друг ден?

Хана прехапа устната си. Повече от всичко на света искаше да направи клип, който да е милион пъти по-добър от всичко, което можеше да сътвори Чейси. Но след това се сети за есемеса от А., в който я предупреждаваше за кампанията. Болеше я да вижда всичките разлепени по стените плакати с надпис „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ЧЕЙСИ“, когато самата тя не можеше да закачи дори един „ДА ИЗБЕРЕМ ХАНА ЗА МАЙСКА КРАЛИЦА“. Ами ако Чейси спечели с голяма преднина? Хана ще бъде унизена.

— Не се притеснявай. Имам среща, която не мога да пропусна — отвърна тя. — Малко е трудно за обясняване. Но ти желая успех.

— Ама… — започна Чейси, но Хана просто й махна с ръка, обърна се и се затича нагоре по хълма към колата си. Преди да се качи, тя нахлупи една черна плетена шапка на главата си и се уви в черния шлифер, който беше скътала в багажника на приуса. Време беше да мине в режим „тайна мисия“.

Тя се качи в колата, изстреля се от паркинга — добре де, толкова бързо, колкото можеше да се изстрелва един приус — и пое по магистралата. Хвърли в жабката новия предплатен телефон, който беше купила в „Рейдио шак“, и погледна към джипиеса на колата. Следващият завой беше след няколко мили, но какъв беше този черен джип, който я следваше? Тя погледна с присвити очи в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да различи лицето на шофьора. Стъклата бяха затъмнени. Сърцето й заби ускорено. Черните джипове в Роузууд бяха страшно много — всеки можеше да е зад волана.

Тя сви в следващата отбивка. Изчисляване на новия курс, обяви джипиесът. Джипът я последва. Хана намали на един знак стоп, след което зави наляво. Джипът направи същото.

— О, господи — прошепна Хана. А. ли беше това?

Момичето забеляза напред един магазин „Уауа“ и отби в паркинга му. Джипът мина покрай нея. Хана потърси химикал, за да запише номера му, но преди да успее да разчете последните две букви, колата се изгуби от погледа й. Тя превключи на задна скорост и се върна на магистралата. Когато отново се вля в трафика, черният джип вече не се виждаше никъде. Искаше й се да може да се обади на Майк и да му каже колко я бива. Но Майк дори не знаеше номера на новия й телефон, ужасна грозотия, за която сърце не й даде дори да й купи калъфче на Тори Бърч.

След двайсетина минути, още три подозрителни автомобила и няколко заблуждаващи отбивки Хана сви по тихата алея на една огромна, излята като от калъп къща. В далечината проблясваше ръчно изработен басейн — дори закръглените, пъстроцветни патета, които плаваха в него, изглеждаха като модели. Неколцина атлетично изглеждащи хора разхождаха кучетата си, макар да беше започнало да вали. Хана спря на дългата алея на номер единайсет, забелязвайки, че вътре свети лампа.

Тя слезе от колата и отиде на пръсти до вратата. В носа я удари силен боров аромат. За квартал в гъстонаселения Мейн Лайн, тук цареше зловеща тишина, като единствените звуци бяха чуруликане, пропукване на клонки и пърхания.

Преди да успее да натисне звънеца, една ръка я хвана изотзад. Тя се накани да изкрещи, но втора ръка, облечена в черна ръкавица, затисна устата й.

— Шшт — прошепна Спенсър, сваляйки качулката от главата си. — Не ти ли казах да не влизаш през входната врата?

— Забравих — отвърна Хана раздразнено. Беше се измъкнала от четири опашки! Не можеха да очакват от нея да помни всичко.

Спенсър я вкара през един страничен вход във фоайе, което миришеше на препарат за чистене и свещи с аромат на канела. После я поведе надолу по стълбите към обзаведения сутерен, където имаше игрална стая, изба и домашно кино. Вляво се виждаше тежка желязна врата с дръжка като на банков сейф. Спенсър я отвори.

— Влизай — прошепна тя и избута Хана вътре така, сякаш й беше заложница.

Момичето примигна под приглушената светлина. Стаята имаше дебели, солидни стени. Вътре бяха подредени малък диван, няколко стола, масичка в ъгъла, редом с библиотека, в която бяха подредени няколко списания и настолни игри. На две от стените имаше екрани, върху които се прожектираха кадрите от двете наблюдателни камери — монтирани на предната фасада и отзад. Известно време Хана ги наблюдава. Дърветата се поклащаха напред-назад. Едно зайче изскочи пред едната камера.

На единия екран се появи такси, което влезе в алеята. От колата се измъкна Ариа, облечена в същия черен суичър като Спенсър, и се промъкна към къщата. Спенсър се появи на екрана и поведе Ариа към същия вход, откъдето бе вкарала и Хана.

Емили пристигна няколко минути по-късно. След това Спенсър разгъна голямо парче картон и го залепи за затворената врата.

— Така. Да започваме.

Тя извади черен маркер от чантата си и написа едно голямо А. най-отгоре на картона.

— Какво знаем досега? — попита тя.

Хана затупа с крак.

— Ами, А. е убил Табита. Значи е някой, който е бил в Ямайка.

Ямайка, написа Спенсър.

— Какво друго?

— Как мислите, А. приятел ли е на Табита, или враг? — попита Емили. — Аз бих казала, че е враг, защото нали я уби, но пък може би той точно това иска да си мислим.

Ариа кимна.

— А. се е намирал на брега, значи е знаел, че Табита ще се качи на покрива, за да разговаря с нас. Смяташ ли, че А. е накарал Табита да ни каже всички онези неща, които толкова приличаха на нещо, което Али би казала? Като например как вие приличате на отдавна изгубени сестри, Спенс? Или как някога си била пълна, Хана?

— Може би. Сигурно пак той е дал на Табита онази гривна — отвърна Хана. — Но защо някой ще иска да си мислим, че Табита е Али?

— За да погъделичка любопитството ни, така че със сигурност да се качим на покрива с нея, когато ни повика? — каза Ариа. — А след това… какво? Да организира нещата така, че да блъснем Табита отгоре? Как би могъл да знае, че ще се случи точно така? А. не може да чете мисли.

— Това, че Табита падна, може да е станало напълно случайно — реши Хана. — Ами ако всъщност А. е искал Табита да блъсне мен? Но вместо това Ариа излезе напред и бутна нея. Всичко се е объркало, докато А. не е решил как да оправи нещата. Той е убил Табита, когато е паднала и след това е стоварил вината върху нас.

Спенсър сложи капачката на маркера.

— Предполагам, че точно това се е случило. Но кой би могъл да извърши нещо такова?

Емили погледна към момичетата.

— Не смятате ли, че отговорът е очевиден?

Хана преглътна тежко.

— Истинската Али?

Емили се размърда на дивана.

— Има логика в това. Първо, тя познава слабостите ни — няма да е проблем да каже на Табита какво да говори. Иска да си отмъсти веднъж завинаги. И е ясно откъде може да познава Табита — срещнали са се в Убежището. Но как е успяла да накара Табита да свърши всичко това — което дори би могло да доведе до убийството й? Какво би спечелила Табита от това? Мислите ли, че й е платила?

— Семейството на Табита е богато. — Хана се наведе към екраните. — Освен това Али има ли пари? Дори да притежава някаква попечителска сметка, тя не може да тегли от нея — сигурна съм, че сметките й се наблюдават, стига семейството й вече да не е изтеглило парите от тях.

— Може би някой друг й дава пари — каза Спенсър, докато прехвърляше маркера от ръка в ръка.

Настъпи тишина. В паник-стаята беше толкова тихо, че Хана можеше да чуе тиктакането на картието на Спенсър.

— Това обаче не обяснява защо Али я е пребила до смърт — каза тя. — Искам да кажа, че някой може да я е видял. Поела е голям риск.

Ариа си пое дъх.

— Някой може да е видял Истинската Али, точка. Как така никой не я е забелязал в Ямайка? Не ви ли се струва странно?

— Това ни връща към въпроса с парите — каза Спенсър и написа думата пари на картона. — Сега, като се замислих, семейство Дилорентис определено нямаха пари. Когато разкрих, че Али и Кортни са ми полусестри, част от историята беше, че семейство Дилорентис са разорени — сигурно заради плащането на огромните болнични сметки през годините. Тогава откъде Али е намерила пари, за да отиде в Ямайка? И ако тя е А., как се е върнала обратно в Роузууд, за да ни шпионира толкова успешно?

— И да отиде на круиза — додаде Ариа. — За всичко това са нужни пари.

— Сигурно някой я финансира — заключи Хана. — Това е единственото възможно нещо — не само заради парите, а и заради другото. Тя просто не може да бъде на няколко места едновременно. Това просто не е възможно.

— Значи си има помощник — каза Спенсър. — Точно както си мислехме.

Хана кимна.

— Честно, кой може да каже, че Али изобщо някога е работила сама? Може би някой й е помогнал да изтеглят тялото на Иън от гората в нощта, когато го намерихме. Помните ли колко бързо изчезна?

Тя потрепери, спомняйки си онази студена, зловеща нощ. Бяха се натъкнали на подпухналото, посиняло тяло и бяха хукнали обратно, за да извикат полицай Уайлдън, но когато се върнаха, откриха само отъпкана трева. Мисълта за това често я глождеше. Али беше силна, но не достатъчно, че да извлече високо метър и деветдесет и тежащо осемдесет и два килограма момче от местопрестъплението за по-малко от десет минути.

Спенсър седна на дивана.

— Освен това някой трябва да й е помогнал да качи Иън по стълбите и да го прибере в килера в къщата край Поконос. Сигурно точно той е отвлякъл Мелиса.

— И е убил Джена Кавана — каза Хана, размърдвайки се въодушевено на дивана.

— И е запалил пожара в задния двор на Спенсър — додаде Ариа.

Момичетата се спогледаха. Сега всичко им изглеждаше толкова ясно. Али не беше свръхчовек. Разбира се, че имаше помощник. Но кой би бил толкова луд, че да й помага?

— Очевидно трябва да е някой, който я обича — обади се Ариа със слаб гласец.

Спенсър написа думата любов на картона.

— Някой приятел или гадже, нали?

— Да, бе. — Емили като че ли се беше засегнала. — Би могъл да бъде всеки.

Хана се облегна назад и се замисли.

— Така, Истинската Али е прекарала доста време в Убежището. Значи може да е някой, с когото се е запознала там.

— Като Греъм, например? — попита Емили, поглеждайки към Ариа.

Ариа сви рамене.

— Греъм като че ли се интересуваше повече от Табита, отколкото от Али. Освен това ми каза, че никога не е посещавал Убежището. А и не мисля, че той е А. — нали е в кома отпреди новите съобщения, които получихме.

— Може би Али е написала последните есемеси — предположи Спенсър, записвайки върху листа името на Греъм — за всеки случай.

— И евентуално е напълнила къщите ни с подслушвателни устройства? Не съм убедена. — Ариа подви краката си под дупето. — Освен това А. заплашва да ни натопи за нараняването на Греъм. Готова съм да се обзаложа, че Греъм е видял помощника на Али. Обзалагам се, че точно това е искал да ми каже в котелното.

Хана се надигна.

— Но Али е имала доста добри приятели в Убежището. Помните ли Айрис, нейната съквартирантка? Докато бях там, тя непрекъснато говореше за Али — е, наричаше я Кортни.

— О, това е добро. — Спенсър написа името на Айрис под Греъм.

След това Хана потупа с пръст по устните си.

— Въпреки това не съм убедена, че Айрис може да е помощникът на Али. Тя беше в Убежището по времето, когато Иън беше убит. Освен това не знам как би успяла да се измъкне, за да закарат тялото му до Поконос. Също трябва да намерим начин да проверим дали е била там по време на ваканцията ни в Ямайка.

— И все пак тя сигурно знае нещо. — Спенсър отново се обърна към списъка. — Кой друг?

— Не можем да изключим Джейсън — обади се Ариа.

Хана се намръщи.

— Братът на Али? Наистина ли смяташ, че й е помагал?

— Кой знае? — Ариа сви рамене. — Това семейство е доста странно.

Хана повдигна вежди, докато Спенсър записваше името на листа. Невероятно, че Ариа беше направила това предложение — тя цял живот си беше падала по Джейсън.

— Ами Каси, приятелката на Али от отбора по хокей на трева? — попита Спенсър. — Помните ли, че преди да умре, Али не спираше да се хвали с Каси? Как ходела по купоните на гимназистите? Как Каси била най-яката? Как Каси щяла да бъде най-добрата й приятелка завинаги?

Емили не изглеждаше особено убедена.

— Миналата коледа я срещнах и тя си изглеждаше наред. Освен това беше приятелка на нашата Али, а не на Истинската.

Спенсър се плесна по челото.

— Вярно. Боже, толкова е трудно да се помни всичко.

Момичетата записаха още няколко имена, включително Дарън Уайлдън и Мелиса, само защото двамата бяха замесени в историята с Али от началото до края. Но те изобщо не им изглеждаха като вероятни заподозрени. Спенсър се почеса по брадичката.

— Все още имам усещането, че пропускаме нещо важно. Може би помощникът на Али е пред очите ни, а ние не го виждаме. Има ли някой друг, освен нас четирите, който през цялото време да е бил наоколо? При смъртта на Иън, на Джена, при пожарите, Ямайка, онова лято, винаги?

Хана се прокашля.

— Ами, сещам се за двама души, но не мисля, че някой от тях може да е помощник на Али.

— Кой? — очите на Спенсър се разшириха.

— Майк. — Хана погледна виновно към Ариа. — И… Ноъл.

Ариа избухна в смях.

— Никога и за милион години.

Маркерът на Спенсър се поколеба над хартията.

— Все пак не бива да отхвърляме никого.

Тя написа името на Ноъл в дъното и отново затвори маркера. Ариа се намръщи.

— Защо не написа и името на Майк?

Спенсър подгъна едното си коляно.

— Наистина ли смяташ, че брат ти е способен да ти причини това?

Ариа сви устни.

— Ами, може би не. Освен това Майк е идиот.

Хана тихичко изписка.

— Хей! Той е приятелят ми!

— Ами Ноъл е моят приятел. — Ариа се взря в момичетата напрегнато. — Знаете ли, мацки, това е лудост. Само защото Ноъл е винаги с нас, не означава, че е виновен — това е просто ужасно съвпадение.

— Знаем — увери я Спенсър. — Просто трябва да запишем всички. Нали това е целта на тази среща. Сигурно след някой ден ще го зачеркнем от списъка. — Тя отново се обърна към него. — Това е добро начало, не мислите ли? Трябва да проучим някои от тези хора. Греъм, Айрис — тук има добри улики.

Емили погледна към Хана.

— Ти трябва да поемеш Греъм. Нали си била доброволка в клиниката — може да успееш да си върнеш работата.

Хана скочи от дивана.

— Не искам отново да се връщам там!

— Ем е права, Хана — рече Спенсър. — Ще изглежда напълно нормално. Нали искаш да разрешим загадката?

В устата на Хана се появи горчив вкус. Тя си спомни ужасната миризма на антисептици в клиниката. Жълтите петна от урина върху дюшеците. Срещите с Шон, бившето й гадже. Но пък това беше за предпочитане пред отиването в Убежището. С нейния късмет току-виж я затворили там отново.

— Ще го направя — промърмори тя.

— А аз ще говоря с Айрис — предложи Емили. Тя погледна към Хана. — Мислиш ли, че все още е в Убежището?

Хана затвори очи, припомняйки си последния път, когато бяха отишли в психиатричната клиника, за да разпитат Келси Пиърс, момичето, което Спенсър беше натопила за притежание на наркотици и което по-късно едва не я бутна от ръба на каменоломната „Плаващия човек“.

— Не си спомням да съм я виждала — промърмори тя.

Спенсър погледна към камерите. Моравата беше празна.

— Аз тръгвам по петите на Истинската Али. Може би има начин да я намеря. Може би пропускаме нещо. Ако я открием, можем да приключим с всичко това още по-бързо.

— А аз какво ще разследвам? — попита Ариа, навивайки кичур коса около пръста си.

Спенсър пристъпи смутено от крак на крак.

— Ами можеш да провериш Ноъл. Просто за да го махнем от списъка.

Очите на Ариа проблеснаха.

— Ноъл не е А.!

— Знам — отвърна Спенсър. — Но все пак можеш да огледаш стаята му. Да се убедиш, че няма втори телефон или таен имейл акаунт. Не че би си направил, разбира се.

Ариа изглеждаше нещастна.

— Ако връзката ми се провали заради това, вината ще е ваша.

Те обсъдиха още няколко възможности, съгласуваха плановете си. След още около петнайсетина минути сметнаха, че са направили всичко възможно за момента. Спенсър се изправи и се протегна.

Хана отново се обърна към камерите. Картината беше черно-бяла и в единия ъгъл на задната морава се появи нещо. Тя рязко си пое дъх. Дали някой току-що не се беше скрил зад едно дърво?

Тя скочи, вперила поглед в размазания образ. Беше трудно да се разбере дали това е човек, животно или просто няма нищо. Тя погледна към екрана на телефона си. Нямаше никакви съобщения.

Ариа, Спенсър и Емили също гледаха в телефоните си. Сякаш очакваха А. да им изпрати съобщение, в което да пише нещо като „Пипнах ви!“ или „Наистина ли смятате, че сте по-умни от мен?“. Мина една минута. После още една. Накрая Спенсър въздъхна:

— Мисля, че всичко е наред.

Хана затвори очи. През целия си живот се беше борила да не е невидима за останалите, да не е никой. Но точно в този момент това й се струваше като най-хубавото усещане на света.