Съкрушени

25. Обаждане за събуждане

Хана стоеше до предния прозорец в къщата на баща си, опитвайки се да не изглежда твърде нетърпелива или жалка, когато за пореден път погледна към телефона си. След това го пусна в малката си, обсипана с перли чантичка, кръстоса крака и започна да се наслаждава на чисто новите си обувки „Диор“. Токовете им бяха високи дванайсет сантиметра; цяла седмица се беше упражнявала да върви с тях. Освен това трябваше да се упражнява да ходи и с дългата си до петите рокля „Маркеса“, за да не се препъне в подгъва. Беше оправила короната си, за да не й стяга на главата, а скиптърът беше облегнат на дивана и фалшивите му камъни проблясваха. Всичко изглеждаше идеално. Тя бе напълно готова, а нямаше къде да отиде.

— Още ли не си се чула с Майк? — попита баща й.

Хана поклати глава. Майк не й се беше обаждал цял ден. Двамата не се бяха чували след онзи странен разговор по телефона, докато тя се намираше в клиниката, точно преди да зърне Ноъл. Не й беше пратил есемес, че си е взел смокинг. Нито беше споменал, че ще наеме лимузина. Според нея бе напълно възможно изобщо да не се появи.

Баща й отгърна страницата на списанието „Нешънъл джиографик“, което се преструваше, че чете. От кухнята се чу пропукване; сигурно гювечето, което Изабел беше приготвила за обяд, изстиваше. Вече бяха изпратили Кейт с Шон, бяха направили милион снимки. Ако това не покажеше на Майк, че Хана не си пада по Шон, то какво друго щеше да помогне? Не можеше ли просто да й повярва?

И защо Ноъл я беше издал? Това приличаше на нещо, което А. би направил…

Старият й телефон изпиука и тя се хвърли към него. Беше получила писмо от агент Джасмин Фуджи. Мога ли да мина тази вечер?

Хана пребледня. Тази жена беше неуморима. Съжалявам, тази вечер е абитуриентският ми бал!, отвърна тя, доволна, че има оправдание.

— Скъпа, добре ли си? — попита господин Мерин, забелязвайки пребледнялото лице на Хана.

Тя бързо излезе от пощата си. Опита се да кимне, но почувства как очите й се пълнят със сълзи.

— Всъщност не съм.

Господин Мерин се приближи до нея.

— Знаеш ли, обзалагам се, че много красиви кралици на бала отиват сами. Помисли си за всички звезди, които отиват сами на Оскарите — няма голяма разлика. Всъщност дори е съблазнително. Означава, че можеш да се справиш сама. — Той вдигна безжичния телефон от масичката. — Ще се обадим на шофьора ми. Ще го накарам да мине през цветарския магазин по пътя за насам и да ти поръча най-скъпия букет.

Това само накара Хана да се разплаче на глас.

— Благодаря ти. — Тя се сгуши в голямото му, масивно тяло, вдъхна аромата на дезодоранта му и боровия одеколон. Внезапно се почувства както едно време, с малката Хана и татко, на когото можеше да каже всичко. Преди Изабел. Преди Кейт. Преди А.

Тя си пое дълбоко дъх и се отдръпна от него.

— Всъщност не става дума точно за бала. Ами за… други неща. — Тя затвори очи. — Всичко е малко… объркано.

— Какво имаш предвид?

Хана облиза устните си. Само ако можеше да му разкаже. Само ако можеше той да приеме всичко, което се беше случило, като една ужасна грешка, за която тя страшно съжалява и никога няма да направи отново. Само ако можеше да открие А. и да сложи край на целия кошмар.

Но Хана не можеше да му каже нищо. Ако го направеше, щеше да бъде съсипана не само политическата му кариера… следващата му работа щеше да бъде да огъва метал в двора на затвора.

— Заради това, че те избраха за кралица ли? — попита нежно господин Мерин.

Хана наведе главата си настрани.

— Защо ме питаш точно това?

Господин Мерин се размърда смутено.

— Не се ядосвай. Онзи ден те чух да казваш на Майк, че предпочиташ да умреш, вместо да се състезаваш срещу Чейси Бледсоу. — Той смръщи вежди. — Не е много хубаво да говориш така, Хана. Всеки съперник заслужава една добра кампания.

Хана зяпна изненадано. Изпълни я буря от емоции — вина, съжаление, смущение, гняв към А.

— Не е каквото си мислиш — призна си тя. — Не го мислех наистина. — Но дали не беше истина? Част от нея се присмиваше на конкуренцията на Чейси. Внезапно тя си спомни за обляното в сълзи лице на момичето.

Господин Мерин сложи ръката си върху нейната.

— Знаеш ли какво си мисля аз? Че ти си добър човек. Че постъпваш правилно — и когато печелиш, и когато губиш.

В този миг той зърна нещо през прозореца и погледът му светна. Колата на Майк беше спряла до тротоара. Той слезе от нея, облечен в смокинг. В ръката си държеше огромен букет рози.

Хана изтича при огледалото в коридора и провери грима си. Приглади дрехата си и нагласи короната. Когато на вратата се позвъни, тя бързо я отвори.

— Къде се губиш?

Майк сви рамене.

— Съжалявам, че закъснях. В цветарския магазин имаше ужасна опашка.

Хана сложи ръце на хълбоците си.

— Да си чувал за обаждане по телефона? Пратих ти милион есемеса днес! Дори не бях сигурна дали ще дойдеш!

Майк я огледа от главата до петите и се подсмихна.

— Изглежда си била доста сигурна. — Той въздъхна. — Нали ти казах, че ще дойда, Хана. А ти винаги ми се караш, когато говоря по телефона, докато шофирам. — Тогава той забеляза господин Мерин, който се беше оттеглил в кухнята. — Не трябваше да се връзвам толкова и заради клиниката. Поговорих малко с Ариа и тя ме накара да се почувствам като идиот заради това, че си помислих, че може да си с Шон. Трябваше просто да ти повярвам.

Хана погледна към розите. Те имаха пурпурночерен цвят, любимия й. На лицето на Майк беше изписано притеснено, умоляващо за обич изражение на вярно куче. Може би наистина се чувстваше зле. След това тя погледна към баща си, който надничаше от кухнята. Може би наистина й се искаше да започнат да се снимат.

— Добре — рече Хана, целувайки Майк по бузата. — Простено ти е. — След това се обърна, за да доведе баща си и той да й направи всички снимки, които винаги бе искала.

След пътуването до „Четирите сезона“ по натоварената магистрала, Хана влезе в голямата, украсена бална зала. Вътре миришеше силно на печени миди. Момичета, облечени в дълги копринени рокли, се кискаха, събрани на групички по две, по три. Момчетата в стилни смокинги изглеждаха почти като възрастни. Няколко двойки вече танцуваха блус, а в ъгъла имаше дълга опашка за снимки от бала. Всяка стена беше боядисана в различен цвят, съживявайки шедьоврите на Ван Гог. Ириси заемаше цялата стена зад дансинга. Огромна фреска Звездна нощ покриваше пространството зад масите, чиито покривки и чинии представляваха копия на други негови творби. Комитетът по организирането на бала беше купил огромни звезди и луни, направени от папиемаше и ги беше подредил из залата в арт инсталации.

— Леле! — Майк кимна одобрително. — Яко!

— За толкова кратко време Ариа свърши наистина страхотна работа — промърмори Хана, оглеждайки се за приятелката си из тълпата. Но Ариа не се виждаше никъде.

— Хей, Хана, поздравления! — каза Джилиън Удс, минавайки покрай нея.

— Здрасти, кралице! — извикаха група момчета от една съседна маса. Хана им махна по кралски.

Все повече хора се събираха около нея. Хедър Джоунс, която се беше влюбила в Хаваите, след като беше прекарала предишното лято там, уви около шията на Хана една полинезийска гирлянда. Беки Лий и Оливия Курц, които бяха зубърки, но симпатяги, поискаха да се снимат с нея. Дори старият приятел на Хана Скот Чин, който беше дошъл с високо момче, което приличаше на модел, я прегърна силно.

— Ти си много по-готина кралица от онзи изрод Чейси Бледсоу — прошепна й той.

Обикновено Хана би се изсмяла на забележката му, но сега се отдръпна раздразнено. След разговора с баща й, тя се чувстваше някак виновна заради начина, по който се беше държала с Чейси.

Нещо вляво привлече погледа й. Това беше залепено върху шперплат копие на автопортрета на Ван Гог, като лицето му беше изрязано. През дупката надникна лицето на Фай Темпълтън. Тя кръстоса поглед и извика:

— О, боже, отрязах си ухото!

Чейси Бледсоу, облечена в лъскава златиста копринена рокля, й направи снимка и се засмя.

Хана прокара език по зъбите си. Чейси изглеждаше страхотно тази вечер. И се беше постарала повече от Хана за това.

Тя изпъна рамене, пусна ръката на Майк, отиде до Чейси и я потупа по ръката. Момичето се обърна. Усмивката й леко помрачня, когато видя короната на главата на Хана.

Хана махна фибите от косата си, свали короната и я подаде на Чейси.

— Заповядай — каза тя. — Това е за теб.

Чейси гледаше короната в ръцете си, като очевидно не разбираше нищо. Хана завъртя очи.

— Сложи си я, глупачке — каза тя. После й подаде и скиптъра.

Чейси примигна.

— К-какво?

— Направи го, преди да съм размислила — изръмжа Хана. След това й обърна гръб, оставяйки короната в ръцете й. Но докато вървеше към Майк, устните й се разтегнаха в широка усмивка. Тя зърна отражението си в огледалото. Изглеждаше милион пъти по-добре. Сребристата корона определено не подхождаше на кожата й.

— Госпожице Мерин?

Хана се обърна. Зад нея стоеше една жена в униформа на „Четирите сезона“.

— Вие ли сте Хана Мерин? — попита тя. Хана кимна и жената я хвана за ръката. — Търсят ви по телефона на рецепцията. Казаха, че е спешно.

Майк я изгледа с любопитство, след което я последва във фоайето. Хана взе телефона; сърцето й се беше разтуптяло при мисълта за възможните събеседници. Но когато се обади, от другата страна се чу изненадващ глас.

— Хана? — попита приглушеният момичешки алт. — Обажда се Кели. От Уилям Атлантик.

— Кели? — Хана примигна. — Какво има?

— Обаждам се заради момчето, с което сте приятели — каза Кели. — Греъм. Той се събуди. Обадих се у вас и баща ти ми каза, че си на бала, но ти ме помоли да ти се обадя по всяко време, така че…

— Благодаря ти — прекъсна я Хана, стиснала здраво слушалката. Тя погледна към такситата, които чакаха отвън, и главата й се напълни с милион мисли. — След петнайсет минути съм там.

След това затвори, опитвайки се да реши кой е най-краткият маршрут за таксито. Майк се прокашля до нея.

— Къде ще бъдеш след петнайсет минути?

Хана се вцепени. Майк изглеждаше смазан… и объркан… и разтревожен. Тя погледна към тълпата. Внезапно пред очите й се появи Ариа, застанала до Ноъл. Тя си представи как Греъм се върти в леглото си. Мърмори разни неща. Припомня си разни неща. За няколко минути можеха да разгадаят всичко.

Тя се обърна към Майк.

— Греъм се е събудил. Трябва да поговоря с него.

Майк пристъпи към нея.

— Чудно, да вървим.

— Да вървим? — Хана поклати глава. — Няма начин.

— Този път няма да спечелиш. — Майк сложи ръце на хълбоците си. — Няма да те пусна да говориш сама с този психопат.

Хана се взря в лицето му. Той нямаше да приеме „не“ за отговор. Всъщност какво значение имаше? Скоро всичко щеше да е ясно. Може би наистина имаше нужда от защита.

— Щом настояваш — промърмори тя. — Но да тръгваме! — След което сграбчи ръката му и изтича навън.