Съкрушени

19. Ариа се разкрива

Същия ден след училище Ариа се изкачи по стъпалата в дома си, понесла лакирания поднос, който баща й беше донесъл от пътуването си до Китай. Върху него имаше две чинии с пържени пролетни рулца с тофу, които беше приготвила специално за себе си и Ноъл. Беше гарнирала всяка чиния с босилек, зелен лук, соев сос и дори две червени рози, които беше отмъкнала от вазата в кухнята. Приятелят на Ила, художник на име Франсис, който беше заминал на едномесечна командировка в Берлин, й ги беше изпратил, но пък той непрекъснато изпращаше рози, затова Ариа реши, че майка й просто няма да забележи.

Тя отвори с крак вратата към стаята си и откри Ноъл, проснат на леглото й, да чете списание „ESPN“.

— Вечерята е готова — пропя тя с фалшив френски акцент. — Мисля, че дори успях да направя рулцата както трябва. — Двамата се бяха научили да ги готвят на курса по готварство, който посещаваха заедно.

Ноъл погледна усмихнато димящата храна.

— Мирише много по-добре от онова, което направихме на курса. Да не си се упражнявала?

Ариа облегна една възглавничка на дървената табла.

— Може би малко… заради теб. — Тя докосна ръката му. — Напоследък не се виждаме често. А последният път беше много… странен.

Не й беше лесно да изплюе думата. „Странен“ изобщо не можеше да опише свързания с Али разпит, на който го беше подложила. Ариа дори не осъзнаваше, доколко зависеха от технологиите в общуването си.

Но може би така беше по-добре. Имаше нужда от пространство, за да прочисти съзнанието си. Макар че никога нямаше да признае пред приятелките си, в главата й се въртяха няколко мисли за Ноъл, от които не можеше да се отърве. Като например как домът на Ноъл беше пълен със семейни снимки от пикници край Кеплър Крийк — господин Кан казваше, че риболовът там е най-добър в целия щат. Ноъл беше ходил няколко пъти за риба там с братята си през зимата, пролетта и лятото. Някои от пътуванията бяха проведени, преди да се появи Истинската Али, а някои от тях след това. Той никога не канеше Ариа и тя изобщо не се сещаше за това. А може би трябваше?

Ноъл лапна едно пролетно руло и се разтопи от удоволствие.

— Дори вкусът на тофу е невероятен.

— Още една причина да ме държиш край себе си — подразни го Ариа, опитвайки се да звучи безгрижно.

— Мога да се сетя и за други причини. — Ноъл остави чинията си на таблата, сграбчи я през кръста и я придърпа върху себе си. — Единственото по-вкусно нещо от тази вечеря си ти.

Ариа се сгуши в прегръдките му. Ноъл я погали по косата и я целуна по устните. Тя затвори очи и се опита да се отпусне. Един предател не би я докосвал така. Дори най-добрият актьор в света нямаше да може да я гали с такава любов.

Пиук.

Ариа скочи в леглото. Погледна към телефона си. Той не мигаше… но екранът на Ноъловия, който лежеше на бюрото на Ариа до портфейла му, присвяткваше. Той седна и погледна екрана.

— Ха. Това не е ли международен номер? — попита той, като й го показа.

Ариа се опита да проследи дългата поредица от цифри, но преди да успее да го направи, Ноъл отвори есемеса. При нормални обстоятелства Ариа щеше да погледне встрани, но сега зърна името си в съобщението. Докато четеше думите, тя усети как настръхва.

Ноъл изсумтя.

— Проклети спамери. Толкова са задобрели, че пече дори ни знаят имената. — Той натисна бутона за изтриване. — Погледни в дрешника на Ариа — каза той с подигравателен тон, след което изимитира смеха на граф Дракула. — Какво има там?

— Нищо — изписка тя. Опита се да си поеме дъх, но вместо това хлъцна.

Ноъл се отдръпна и я погледна.

— Сигурна ли си? — подразни я той.

Ноъл продължаваше да се смее, което накара Ариа да се почувства още по-зле.

— Да! — но гласът й прозвуча високо и пискливо.

След миг Ноъл стана от леглото и тръгна към дрешника. На лицето му беше изписано същото изражение, както когато се канеше да я погъделичка.

— Да не би да е Торбалан?

— Не го отваряй. Вътре е страшна каша.

Ноъл сви рамене.

— Обзалагам се, че моят е още по-зле.

Ариа погледна към телефона на Ноъл, който лежеше на леглото с екрана нагоре. Какво трябваше да направи сега? Не можеше да му разкаже за картината. Достатъчно лошо беше, че случаят бе подновен и полицията разполагаше с нови улики и анонимно обаждане — за което Ариа беше сигурна, че е от А. Не можеше да намеси и Ноъл в това. Последното нещо, което искаше, бе да го прогони завинаги от живота си.

— Ела тук — каза тя, придърпвайки го обратно на леглото.

Тя нежно го целуна по шията, с надеждата, че това ще го разсее. Но мускулите му продължаваха да са напрегнати; той се отдръпна от нея и я изгледа напрегнато.

— Какво ти става?

— Какво имаш предвид? — Ариа го целуна по бузата. — Добре съм.

Ноъл се надигна.

— Изобщо не си добре. Напоследък не те разбирам. Ама наистина. И това започва да ме плаши. Започвам да си мисля, че си… не знам. Че не ми казваш нещо.

Сега беше ред на Ариа да се напрегне.

— Не си мисли такива неща — изписка тя.

Ноъл седна на леглото.

— Каквото и да е то, аз ще продължавам да те обичам. Но повече не ме лъжи. Има нещо. Мога да го усетя.

Устните на Ариа започнаха да треперят. Чувстваше се така, сякаш Ноъл можеше да види тайната й, която лежеше грозна и сбръчкана в нея. Ако продължаваше да настоява, че няма нищо, той нямаше да спре да я пита… или щеше наистина да погледне в дрешника. Освен това ако му разкажеше всичко, това щеше да отслаби донякъде силата на А.; ако не го направеше, А. рано или късно щеше да разкрие на Ноъл историята с Олаф.

Тя си пое дълбоко дъх, вперила поглед в една от призмите, които висяха над прозореца, опитвайки се да успокои нервите си.

— Добре, крия нещо. Нещо, с което изобщо не се гордея.

Ноъл сви устни.

— Добре — рече той безстрашно.

Ариа се прокашля, сърцето й заби ускорено.

— Причината да те попитам за целувката на Али онзи ден е… защото се чувствам виновна, заради нещо, което направих. И, ъъъ, ако беше казал, че ти е харесало да я целуваш — дори мъничко — това може би щеше да ме накара да се почувствам малко по-добре. — Докато се опитваше да намери подходящите думи, тя с изненада установи, че всъщност казва истината.

Ноъл се намръщи.

— Моля?

Ариа протегна ръка, за да го накара да замълчи.

— Просто ме остави да довърша. Значи, ъъъ, нали си спомняш Олаф от Исландия?

— Онзи с брадата? — Ноъл леко се подсмихна. — Да.

Ариа започна да трепери.

— Ами докато бях там, между нас… се случи нещо. Отдавна исках да ти кажа, но се страхувах. Но ти трябва да знаеш.

Под прозореца се разнесе бръмчене на двигател. Къщата проскърца. Ноъл рязко се обърна настрани.

— Знаех го.

— Така ли? — Ариа прехапа устни. Нима е толкова прозрачна? Или Ноъл ги беше видял?

Когато Ариа и Олаф се измъкнаха навън, вратата беше проскърцала няколко пъти, сякаш се канеше да се отвори, но остана на мястото си. Може би Ноъл беше надникнал навън и ги беше видял. Но защо не беше изскочил в уличката, не беше ударил Олаф в лицето и не беше скъсал с Ариа още тогава? Той щеше лесно да победи исландеца. Значи може би не е разбрал онази нощ — може би А. му беше казал за това по-късно. В такъв случай защо не беше казал нищо по-рано?

Ноъл прекоси стаята и се спря до бюрото на Ариа. Облегна ръце на облегалката на стола и я погледна.

— Онзи ден ти ме обвини, че съм ти изневерявал с Али, а ти си ми изневерила наистина. Господи, Ариа.

Бузите на Ариа се намокриха от сълзи.

— Съжалявам. Не трябваше да го правя. Оттогава се чувствам ужасно. Обичам те, Ноъл. Бях много пияна. Това не означаваше нищо за мен.

Ноъл се усмихна подигравателно.

— И сега си разстроена, защото наистина се чувстваш зле, или защото те хванах? Винаги съм подозирал, че нещо се е случило, но се надявах… — Той замълча и прехапа устната си. След това се обърна и силно ритна кошчето за отпадъци под бюрото. То издрънча с металически звук и се търкулна към стената. Ариа ахна и отскочи назад.

След това Ноъл се обърна и грабна мобилния си телефон.

— Това е исландски номер, нали? От Олаф ли е? Все още ли поддържаш връзка с него? Дала си му моя номер?

— Не! — извика Ариа. — Не поддържам връзка с него. Олаф е… — Тя не можа да произнесе изчезнал или мъртъв. Ноъл щеше да я попита откъде знае и тогава щеше да се наложи да му покаже изрезката от вестника, която бе намерила на леглото си… или трябваше да излъже, че е проверила в Гугъл, а така щеше да изглежда сякаш наистина го харесва. Нито пък можеше да каже кой е изпратил есемеса на Ноъл — не искаше да застраши живота му.

— Не знам от кого е есемесът — призна тя. — Може да е Олаф, но аз никога не съм му давала твоя номер. Предполагам, че някой се опитва да ме накара да ти кажа истината.

— Погледни в дрешника на Ариа. Там има нещо, което тя ще иска да ти покаже — повтори подигравателно Ноъл. — Един скелет.

Очите на Ариа се напълниха със сълзи.

— Съжалявам. — Мразеше начина, по който той я гледаше.

— Само това ли имаш да ми кажеш, или има и друго? — попита настоятелно Ноъл.

Стомахът й се сви.

— Т-това е всичко. Кълна се.

Ноъл повдигна вежди, сякаш искаше да покаже, че се съмнява в думите й. След това се обърна и излезе от стаята.

— Ноъл! — извика Ариа и хукна след него.

— Трябва да вървя — рече мрачно той, докато слизаше по стълбите. Грабна ключовете си от масичката до вратата, отвори я и изскочи на верандата.

— Чакай! — извика Ариа. Когато стигна до вратата, Ноъл вече се беше качил в колата си. Фаровете светнаха и той я подкара яростно, без да си прави труда да провери дали няма някой на пътя. Светлините на стоповете му бързо изчезнаха надолу по улицата.

Ариа стоеше в студената нощ и потриваше голите си ръце. Чувстваше се така, сякаш върху гърдите й се беше стоварила огромна тежест, която й пречеше да си поеме дъх. В съзнанието й изплуваха думите на Ноъл. Само това ли имаш да ми кажеш? Как трябваше да ги разбира?

В съзнанието й проблесна стар спомен, избледнял и почти забравен. В деня, когато щяха да летят към дома, таксито ги откара до летището в Рейкявик. Докато се отдалечаваха от града, те подминаха голямото имение на хълма. То беше обградено от полицейски коли. На алеята стояха ченгета, виеха сирени. Ариа се сниши на седалката, но Ноъл гледаше очаровано.

— Ха — рече той с глас, подрезгавял от твърде многото пиене предишната нощ. — Какво ли е станало там? — След това погледна многозначително към Ариа.

Но той нямаше как да знае. Нали?

Тя преглътна голямата буца в гърлото си и се прибра в къщата. Стълбите скърцаха шумно, докато се изкачваше обратно към спалнята си. Тя бутна вратата и едва не избухна в сълзи при вида на двете полупълни чинии с храна на масата. Отиде до дрешника, отвори вратата, избута суичърите настрани и впери поглед в навитото на руло платно. Само да можеше да го изгори.

С крайчеца на окото си зърна квадратния портфейл на бюрото и се вцепени. Не беше нейният, но тя го знаеше много добре. Все го и погали с пръст гравираните букви НАК — Ноъл Александър Кан. Когато се гушкаха, Ноъл винаги вадеше портфейла си от задния джоб — така беше много по-удобно. Но досега никога не го беше забравял. А Ариа никога не беше ровила из него.

Недей, каза си тя. Но ръцете й просто действаха сами.

Кожата на портфейла тихо изскърца, когато Ариа го отвори. Във вътрешните джобчета имаше две кредитни карти, шофьорската книжка на Ноъл, две двайсетачки и малко дребни. Ученическата му карта беше пъхната в едно задно отделение. Там имаше и пропуск за картинг пистата в Роузууд и касова бележка за кафе от „Уърдсмитс букс“.

Ариа погледна към тавана; внезапно се беше почувствала мазна и противна. Ноъл не криеше нищо. Просто А. разрушаваше всичко, както обикновено.

Но внезапно зад банкнотите тя забеляза някакъв избелял билет. На него е пурпурно мастило беше написано КИНО „ГОРАТА“. Билетът беше за филма „Спайдърмен“. Ариа се намръщи. Последният филм за Спайдърмен беше излязъл през последното лято, което тя бе прекарала в Исландия — преди предпоследната година в училище. Защо му беше на Ноъл да го пази?

Тя обърна билета. На гърба имаше избелял ръкописен текст, но Ариа успя да разчете думите.

Бележката беше подписана с някаква заврънкулка. В първия момент й заприлича просто на петно, но когато поднесе билета под лампата, Ариа видя, че е карикатура на момиче, което играе хокей на трева. Ръцете й стискаха здраво стика, топката летеше във въздуха. Ариа се отпусна на леглото. И преди беше виждала точно същата рисунка — на едно знаменце, което беше пъхнато в Капсулата на времето. Случайно се беше сдобила с него и оттогава го криеше в стаята си.

Знаменцето на Али.